"Човекоядката" изяжда достойнството ни някога и сега

театрална премиера
Normal_dsc07761.jpg

В новия театрален сезон на Малък градски театър „Зад канала” акцент е новата премиера на познатата ни от миналото пиеса на Иван Радоев „Човекоядката". Театърът и играта в него до някаква степен са манипулативни, донякъде и с наставническа роля, но, ако нещо не ни е харесало, веднага усещаме, че то е заради онова, което ни е вече променило и с него гледаме по различен начин на нещата от живота от преди време. С леките изменения от оригинала на Радоев днес в пиесата самата промяна е в контекста и е този, който започва да действа на зрителя по различен начин от някогашната „Човекоядка”. Смятахме, че, за да се излекуваме от миналото, просто ще вземем няколко успокоителни и с това ще ни мине, ще заживеем по различно отпреди. Но днес, четвърт век по-късно от промяната, не ни минава и все по-шизофреничен е животът ни, и все по-шизофренни започваме да ставаме самите ние.  Към някои се обръщаме на господине, но към други на другарю. Анахронизмите не дразнят повече, с тях свикваме. Продължаваме да вярваме на всеки, който застане срещу нас, да се обяви за лидер и започне да ни говори каквито си иска небивалици, да се опитва да ни убеждава да му повярваме и да тръгнем след него, а през това време, за съжаление, голяма част от децата ни вече не са тук.  Те са изгубили убедеността за собствената си перспектива и развитие и търсят щастието и реализацията си другаде по света. Днес перспективата на хората в нея се саморазгражда, самоунищожава и разпада. Истинско предизвикателство е за днешния зрител от каква своя гледна точка ще погледне на онази някогашна липса на хоризонти и на днешната невъзможност за перспектива за нас, българите. Представлението носи звученето на онова време, представено от артистите великолепната Илка Захирова, участвала някога макар и в друга роля в същата пиеса. На Христо Мутафчиев, който си търси новия начин на общуване с публиката.  Тук, в тази пиеса, неговият Топузов много бързо припознават за водач, без той кой знае колко да се чувства като такъв. Както всъщност става и с нас в живота. Ние някак си си правим сами лидерите. Решаваме, че някой ни казва едва ли не истината за света и малко след това тази истина се саморазкапва. Той е поредното малко Топузовче, поредният самоизмислил се водач, все едно на колко голямо стадо. Тази относителна налудничавост и алогизъм съществува с много голяма сила в Радоевото творчество. Зрителят чува чрез Топузов такива покъртителни глупотевини и безсмислици, които стигат някъде в безкрая. Но, които някак си не  учудват, защото сме отрупани всекидневно с всякакви глупости. Някога ни се струваха абсурдни думите на Радоевия Топузав,  но и днес слушаме такива глупости. Приемаме всеки, който застане пред другите, и те започват да го слушат, за свой водач. А той задължително трябва да говори крайни безсмислици и това  някак си да бъде приемано от околните. Има я и онази метафора за училището и самите персонажи, приличащи малко на ученици, на хлапета, на деца. Но защо ли, всеки зрител сам за себе си  ще потърси своя отговор.  

Днешната пиеса на „Човекоядката” не е реквием за човека у нас, а идва, за да ни даде възможност да поемем дълбоко дъх и да продължим напред, да знае какъв е бил досега, какъв е днес и какъв иска да бъде утре.

   Удоволствие зрителят изпитва от играта на неподражаемата Албена Михова, на изключително артистично пластичната Светлана Янчева, която скоро видяхме в ролята на „Жана” в Народния театър, на останалите актьори Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас,  Василена Атанасова, Прея Осасей. 


Създадена на 22.10.2014 г.

Коментари

Все още няма коментари