"Мадам Мишима" на сцената на театър "София"

Премиера
Normal_dsc07826.jpg

Тези дни Театър „София” представи най-новия си спектакъл на малка сцена „Мадам Мишима”. Текстът е подбран от произведенията на големия японски писател Юкийо Мишима, режисьор на това представление е Калин Ангелов, художник Никола Налбантов. Това е моноспектакъл в прекрасното изпълнение на актьора Михаил Милчев, което гледайки го в тази роля , зрителят се пита как е възможно такава творчески надарена личност като Мишима да бъде толкова сложна и непонятна. Писателят е безспорно изключително богат творец и в същото време води живот с голяма показност, която стига дотам, че става скандално известен със  сепукото, с което слага край на живота си. Пиесата е поглед отвътре, а не отвън на действителността. Такива сложни и не напълно разбрани личности като Мишима с това, което са написали и оставили в наследство, могат да ни помогнат да разберем по-добре себе си, дълбочини на човешките възможности. Пиесата представя ритуалното говорене, с което се вкарва смисълът по начин, по който се уважават старите традиции и обичаи в Япония. От самото словесно и сценично представяне на спектакъла се очаква по-рязка амплитуда в движението на темата, а пластиката е категорична. Постига се смесица, която е неизбежна, в представите за ритуалното самоуийство, познато от запада. Самият Мишима е една такава смесица. Сепукото се възприема по добре от запада, отколкото в Япония, а Мишима се самоубива по оня зрелищен ритуален начин, по който европейците смятат, че го правят японците. Но това е само един от пластовете. Има много повече, колкото по-надолу се вглеждаме в нещата. Мнозина виждат самоубийството на Мишима като ексцентричен акт, като фарс, други пък го възприемат като героична смърт, с която той реагира на заобикалящата го действителност, която не приема. За своето сепуко Мишима се подготвя от началото на съзнателния си живот, а спектакълът се вглежда в скрития механизъм, който кара големия писател да сложи сам край на живота си и то по най-демонстративен, по най-зрелищен начин.

   Но сепукото всъщност е път, избран от Мишима като един от многото линии и теми, които рядко се променят, а цялата тази режисьорска партитура е изключително сложна за реализация. Търси някакъв въпрос, дали сепукото е път, философско вглъбяване, отказ да се приеме действителността такава каквато е. Както някога, когато мъжете изпълнявали женските роли, с външна пластика, съсредоточена до външната форма. Метафорите следват една след друга, прехвърлянето на една маска в друга е неуловимо, но ясно се разбира и ни води към много по-дълбоко съдържание на идеята. До момента, когато свалянето на една маска с елегантността, с която един мъж може да влезе в психиката и пластиката на една жена с голяма култура, която е много над житейските неща, издигната до нивото да има още много в нея, което да се крие -  това наистина е сепуко.

   От същия автор у нас е познат романът „Златният храм”, още от 80-те години на миналия век, с този вид философска нагласа, която води до името Мишима. Читателите му обикновено го свързват с неговото сепуко, станало скандално известно. То се оказва последното в дългата история на този вид доброволна смърт. Мишима си остава гениален писател, но изниква въпросът, защо този наистина толкова надарен човек, избира да е на показ, в огромната си част като в кич, живее като поп звезда. И в същото време да е толкова гениален. И зрителите се питат каква е връзката между тези две неща – гениалността и показността. Те пораждат все повече въпроси.

   Пиесата като че е създадена да бъде изпълнена точно от Михаил Милчев, актьор от Театър „София”, с богати актьорски качества и характеристики.  Той споделя, че в началото водил голяма бора със самия текст, който се оказал толкова необтекаем и толкова опасен, че ако му позволиш за миг да тръгне напред и той да те води, не можеш да го хванеш. И те повлича надолу. Той се срутва върху самия актьор, а това е истинско сепуко. Спектакълът разбира се, има още да расте и да търси другите насоки и метафори, които носят толкова необятен смисъл на представения текст, че за два-три месеца, споделя актьорът, не може да бъде обхванат напълно. Затвореното пространство, в което играе Михаил Милчев, е истинско предизвикателство за актьора. Там той е непрекъснато сам със своето изображение сред огледала от всички страни, гласът се връща към него, собствената му маска се връща към него. Партньорът би трябвало да е близо до него, но той не го вижда, а трябва да го усеща отвсякъде, да го наблюдават, но да не знае откъде. Партньорът започва да се изгражда на базата на рефлексията в цялото действие. За художника Никола Налбантов образът на следователя е бил голямо предизвикателство. Да разговаря с него, но да не го вижда, да води непрестанен диалог, но да не се позволява на актьора да вижда публиката, а само себе си. Как да се развие  пространство, в което въображаемият партньор да бъде максимално убедителен – са творческите търсения и въпроси, които си е задавал художникът. Пространството е такова, че липсва директен контакт, макар, че е на педи от публиката. Текстът съдържа голяма енергия на творческата личност Мишима, която не може да възприеме идеята, мисълта за живата действителност и претворява в творчески образ всяка една част от своя живот до такава степен, че превръща собствената си смърт в художествено произведение и в художествена реалност. Това касае в по- общ план всеки творец, който се занимава с претворяване на действителността по какъвто и да е начин. Мишима е една крайна личност, крайна и от гледна точка на твореца. Един човек, който по болезнен начин не може да  приеме действителността. 


Създадена на 11.11.2014 г.

Коментари

Все още няма коментари