club50plus.bg

"Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие."  - Това са думи на големия наш народопсихолог Иван Хадийски, загинал на 4 октомври, като разузнавач по време на Втората световна  война.

На 4 октомви новият театрален сезон в МГТ „Зад канала” започна с премиера на пиесата на Николай Хайтов „Лодка в гората” под режисурата на Мариус Куркински. Тя идва съвсем навреме, за да разкаже на по-младото поколение за ценностите, почитани или незачитани някога, които днес звучат почти неразбираемо и донякъде съвсем абсурдно за днешните млади. По-възрастните си спомнят онова време, в което се сблъскваха абсурдностите на соц времето, за пренебрегвани ценности, като безкористно трудолюбие, за смисъла на любовта и пътя за изминаване до нея, за човечността  и избора да се обича ближния и всяка жива твар, защото е част от живота  и труда на хората, за погазения морал, с намек за грабежа на държавата и какво е била лъжата за хората. Все  неща, които са в наченки в соца и по-късно развили се до ден днешен в чудовишни размери.

   Новият режисьорски прочит на Куркински идва тъкмо навреме и е адресиран предимно към младите – да видят и разберат по-добре понятие като неправдата, откъде води тя и как са се противопоставяли на нея хората от близкото минало. Пиесата е своеобразен урок по нравоучение, заради всичко, което се разиграва в трите отделни разказа. Тя идва и да напомни на възрастните, какво от чистотата на духа са загубили през последните десетилетия, с какво са направили компромис и за какво са затворили сърцето си.

   Толкова много болка е имало в душата българска през всичките векове, тя все си остава главна спътница в живота ни, като че обречени да страдаме – и със съвест и без нея, с морал и без него, с компромис и в духовна деформация. Не са били щастливи бъгарите нито в миналото, нито днес. Кога ли ще бъдат?

   Все се надяваме това време да дойде, а пиеси като „Лодка в гората” са ни своеобразен морален коректив да ни напомня къде грешим и защо, колко пласта морал губим по пътя на трудния си живот и с каква мяра  за стойностите в живота продължаваме по пътя си. Примерите в „Лодка в гората” са силни и разтъсващи, с живи герои, в които умело се превъплъщават актьорите в пиесата.

 „Е, всеки със своята пътека – казва дядо Влашо, във великолепното изпълнение на младия актьор Антоний Аргиров. – Най- интересни са старите пътеки, запушените…. Имало село, няма го, останала пътеката да напомня…. Вървиш, излезеш на мегдана…. Пътеката се гърчи, докато те заведе до стари дувари… - Днес като че точно това е стигнало селото – обезлюдено и напуснато. - Има кьорави пътеки, ако не откриеш понякаква хубост, за какво ти е пътеката” – „Значи ти за хубост се трепеш главно? – пита държавният служител – Ами да! – отговаря простичко дядото.

   Не може да повярва на безкористния старец чиновникът, (в ролята на който влиза актьорът Симеон Бончев), дето управлява всички пътища и пътеки в държавата. Повече му взима вниманието бръмченето на мухата в стаята, отколкото идеалистичното отношение на стария майстор към труда, дето до оябяд кърпи обувки, а след обяд прави пътища. Безплатно. Цената е не вложеният труд, а хубостта, която вижда, като тръгне по съградения от него път – нещо неразбираемо за служителя зад бюрото, който дотолкова не може да му повярва, че го  подозира в някаква измама за своя лична облага.

   Към разговора за новата пиеса се присъединява Здравец Хайтов, син на Николай Хайтов, когото питат удовлетворен ли е от видяното на сцената. Въпросът му към Мариус е, смята ли, че е създал пълноценен образа на дядо Влашо. Водещо е облагородяващото внего и онова, което прокарва чрез своя дух.

   Вторият разказ в представената пиеса на Марриус Куркински е история за любовта, събрала в случайна среща самотна майка и горския, всеки със своята оригия. Гледаш пиесата, припомняш си образите, които преди почти половин век изиграха великолепно и неповторимо Невена Коканова и Васил Михайлов, а днес  в същите роли са Луиза Григорова в ролята на Гина и Иво Аръков в ролята на Марин.

   И се вглеждаш в играта на тези млад артисти,  питаш се, каква сила има любовта да преобразява  дотолкова, че да обърне горестта в надежда за любов, защитата пред закона в смелостта да извикаш, че имаш място под слънцето, да преживяваш трудно, но и да търсиш  щастие: – „Аз от любов съм родила, не от мъж – казва Гина. - …. Правдата е над закона. … Ти не си никакъв мъж, а слуга на закона. Законен мъж.”

    Хубостта на гората, внезапно изникналото желание да си помогнат един на друг, разбрали трудната си съдба, да се пожалят, стопля сърцата им и ги кара да ги отворят да влезе в тях любовта. Днес младите актьори играят своята версия на хайтовата „Лодка в гората”, през режисьорското решение на Мариус Куркински. За него Юри Дачев подчертава, че театърът избра личност като него, доказала своя интерес към българската литературна класика и белетристика. Директорката на театара Бина Харалампия  изказва думи на очакване от страна на театъра и на публиката за този първи „залп”, дал значимо начало на новия театрален сезон. Самата Бина подчертава своя силен сантимент към село Яворово и всички неща свързани с Хайтов, за една от най-хващащата за душата и сърцето пиеса, за това и дали могат да се смеят напълно радостни хората, или да скърбят, когато гледат истории от минало недавно.

  Самият Мариус Куркински признава, че обича да създава творчески ядра в театрите, където работи,  от хора добри, млади актьори, на които да се даде шанс да се доказват. Винаги, когато има нужда, се обръща за помощ към Хаотов, търси го и го поставя наред със всичките си стотици сътресения в личцния и професионален живот. Като режисьор Куркински признава, че е съдбовно свързан с написаното от Хайтов, чувства го като роднина, наподобяващ неговите прародители, спомените за които са му помогнали да пресъздаде образите в трите драматургични пиеси, самостоятелни, но обединени от една триизмерна идея – човекът срещу системата, човекът и любовта, и онази любов, която възкресява човека в името на по-добър свят. Трогателно е рашението на Куркински в лицето на днешното поколение да покаже онова вече отишло си време на хора с много човечност в тях, които са незабележими, но заради същността си са солта на нашия народ.  Трите самостоятелни пиеси са за скромните невидими хора с ценни добродетели, свързани с Бога, които живеят в него и чрез него, потопени в една ужасяваща система, която е готова да ги унищожи. А те са толкова чисти същества, успяват да пнеодолеят системата, лошото, и да излязат от окопа – както се изразява в подобни случаи Хайтов.  Да ритнат паницата и да си кажат думата. Куркински с умението да разбира душевните дълбини и преживявания на човека, поставя така своите герои и действия, че човекът в тях да може да възкреси себе си и душата си, да се опита да направи света по-добър. За пореден път Куркински показва значими режисьорски умения  на народопсихолог. Образите и в трите пиеси преминават през катарзиса на промяната – от обект се превръщат в деен процес за промяна към невъзможното добро.

   Мариус признава, че подбира хората за ядрото от театралния колектив, като водещото е човечността, сред тях всеки се чувства защитен, когато работи с добри хора. Принос за доброто поставяне на трите пиеси в едно имат и сценографията и костюмите на Петя Стойкова, музиката на Мартин Каров.

  Много трогателно е написано обръщението на Мариус към майка си, подписано от Ивайло, човек, който стана национална знаменитост. А той минава в друга посока – казва, че иска да се спре с това очакване за смърт.  И днес вървим през гората на живота и си мислим за бъдещето, всеки чака да срещне там своята любов, да бъде щастлив и доволен от съдбата: - „Видя ли облаче не пропущам да се отпусна на него. То да ме отведе където трябва. – Има в тебе нещо отнесено ,но нещо меко.” Заедно мятат товара и го носят двамата. – „Двама ли сме, не се бой. – и тръгват напред към любовта и  към своето общо бъдеще.

   Третият разказ натежава с абсурдността на действията, които хората са готови да извършат за своя облага. Представителят на властта краде, безчинства, погазва морала и уважението към човека и  към неговото достойнство, не уважава и не почита труда и живота му. Героите стигат до катарзиса – старият  овчар бай Начо предлага в него да стреля Бузата, не във вярното му куче. Белязан с грозен видим белег млад човек в силите си решава по-добре да остане с него. То не е същината на човека. По-важно е да запази чистотата на душата си – Идва време, когато им се налага решение от съвета да застрелят кучетата си, горе в планината, за да оправдаят злоупотребите и присвояванията на държавния служител: - Беше то, кучетата да си лаят, магаретата да се търкалят… Една работа щом не става в държавата, е за плач… Кутра може да те спасява, но Шаро само право в очите ме гледа….. Тегло, тегло, все такова е било…Овцете искат куче да ги лае, да ги събира. Тогава знаят, че вълци няма.”

   Мильо Бузата (в изпълнение на младия талантлив актьор Александър Кадиев) може да не си „остърже” бузата, но запазва чиста душата си, излиза от окопа – на светло. – „Подравни се с народа – приканва го благо бай Начо (Владимир Димитров). – А те, другите и ще бият, и ще грабят…. Да тръгваме, те, кучетата знаят. Ако и овцете знаят за кокво ще ходим в селото, подметките ни ще лижат….”.

 Добре тръгва новият сезон на МГТ „Зад канала” – с една много българска творба, създадена с дълбока проникновеност в драматургичния материал и както винаги, с прекрасното режисьорско решение на Мариус Куркински.  Следва програмата. Директорката Бина Харалампиева открехва завесата, като съобщава за предстоящи премиери и празници на театъра – с покана към зрителите да очакват „Скъперникът” на Молиер, с режисьор Лилия Абаджиева, с 40-годишния юбилей на сцената на великолепната актриса Анета Соирова и представяне на пиесата с нейно главно участие - „Посещение на старата дама”. След нова година зрителите да очакват новото режисьорско решение за „Човекоядката”, с участието на Христо Мутафчиев,  а чак на пролет зрителите ще видят една американска пиеса поставена от Владимир Люцканов.

   На добър час по пътеките на Мелпомена!