И все пак, рано или късно Сатиричният театър ще стане дело...
През далечната 1957 г., точно на
7 април, Държавният сатиричен театър посрещна първите си зрители. На сцената на някогашния филиал на Народния театър – „Васил Кирков“ (днес „Сълза и смях“) бе представена Баня от Владимир Маяковски, постановка на Стефан Сърчаджиев.
Сравнително малко са запазените документи около създаването на театъра, но и те дават известна представа за неговото начало.
Със заповед на Министерство на културата от 16 ноември 1956 г. се назначава художествен съвет в чийто състав влизат част от тогавашната наша духовност: писателите Христо Радевски, Светослав Минков, Валери Петров, Петър Незнакомов и др., художниците Илия Бешков и Борис Ангелушев, театралите проф. Любомир Тенев и проф. Боян Дановски. Друг документ от същата дата е безпрекословно категоричен: „ДСТ да играе в сградата на филиала „В. Кирков“ в следните дни: понеделник, сряда, петък и неделя.“
Следват още две заповеди. В първата са изброени актьорите от Народния театър, които се командироват за една година в състава на Сатирата, сред които са Лео Конфорти, Георги Раданов, Георги Попов, Петко Карлуковски и Георги Калоянчев. Чрез втората се назначават в състава съвсем млади актьори, в голямата си част ученици на проф. Сърчаджиев: Татяна Лолова, Григор Вачков, Досю Досев.
С майсторската си ръка Сърчаджиев бе успял да обедини различните поколения в единно цяло, и затова неговата Баня беше изключително забавен, но и мъдър спектакъл. Всъщност още тази първа постановка очертава пътя, по който ще се развива Сатиричния театър – ярък външен изказ, комизъм, стигащ до буфонадност, но винаги осмислен, с точен прицел и послание.
Би било забавно (а може би и поучително) да разтворим някои забравени страници, чрез които ще научим за опитите да се създаде нещо като предшественик на Сатиричния театър – „Сатирична естрада към в-к „Стършел“.
Бъдещият проф. Анастас Михайлов, по това време начинаещ педагог, получава на 28 ноември 1952 г. покана да се яви в редакцията на в-к „Стършел“ с неколцина свои студенти. Посреща ги групата на „стършелите“, начело с Радой Ралин, който излага желанието им да се създаде един ОСВОБОДЕН театър.
Обърнали се към зрели артисти, но те се отнесли към идеята им снизходително. Убедени са, обаче, че в лицето на младите студенти от ВИТИЗ ще намерят свои истински дръзновени съмишленици. И не са се лъгали.
Младата група, сред които са Нейчо Попов, Хари Тороманов, Ицхак Финци, Григор Вачков и др., начело с младия режисьор-педагог Ан. Михайлов репетират самоотвержено в залата на редакцията (на ул. „Добруджа“ 2) от 10 часа вечерта до към 1-2 след полунощ! Скоро привличат към групата си и музиканти – Емил Георгиев и Атанас Бояджиев. Естествено, появяват се и необходимите за всеки спектакъл дами.
Първият показ пред „стършеловци“ е повече от успешен. Но младите усещат, че имат нужда от една силна организаторска ръка и се обръщат към своя любим професор – Стефан Сърчаджиев.
Премиерата на Стършеловия спектакъл е на 16 март 1953 г., а успехът е огромен. Не закъсняват и първите ласкави рецензии. Спектакълът се изнася на различни сцени, главно в понеделник, когато театрите почиват. Аз, например, съм го гледал в Оперетата.
Но... от „най-висше място“ гледат другояче на тази самоволна и дръзка проява на сатириците и техните поддръжници...
Редколегията на „Стършел“ е извикана в Политбюро, за да ѝ се „разясни“, че „не е задача на вестник да си прави театър“, че „е отминало времето на самодейния театър, тъй като си имаме държавен, наш социалистически“.
След опита на Радой Ралин да даде известни пояснения следва крясък „Марш!“, и крилата на младите талантливи и творци са прекършени.
На излизане, за ужас на високостоящите, Радой Ралин не се сдържал и произнесъл гласно: „И все пак, рано или късно Сатиричният театър ще стане дело, ще се осъществи!“
Думите на големия гражданин и творец се оказаха пророчески – на 7 април 1957 г. Сатирата се роди.
След връщането на Сърчаджиев и група от актьорите в Народния театър, ръководството на Сатирата бе поето от проф. Боян Дановски. Той привлече за свои сътрудници режисьори от ранга на Гриша Островски и Методи Андонов и непрестанно освежаваше актьорската трупа.
Всъщност, още с появата си Държавният сатиричен театър стана може би най-търсеният, а актьорите му – любимците на публиката. Хората бяха зажаднели за смях, за разведряване, за свеж въздух. И го намираха на сцената на Сатиричния театър.
С тъга се сбогуваха със свои любимци – с Енчо Багаров, Георги Парцалев, Нейчо Попов, Невена Коканова в очакване да се появят техни достойни следовници. А и до днес не могат да се наситят на появите на Татяна Лолова – на сцената или пред телеобектива. Тя ги омайва със своя чар и ведър дух. А колко много имаме нужда от усмивка, като тази на Таня Лолова, която ни вдъхват оптимизъм със своята всепобедна светлина.
Проф. д.изк. Петър Петров
Все още няма коментари