club50plus.bg

За къде и защо това е важно,  се пита зрителят, щом пристъпи салона на театър „Сфумато” на премиерата на спектакъла „Самолетът закъснява”. Накъде сме тръгнали и за какво закъсняваме вече 25 години – с тези въпроси се занимава екипът на представлението режисьорката Маргарита Младенова, със сценограф Никола Тороманов, обработка на текстовете Стефан Иванов и музика на Асен Аврамов, заедно с 12-те актьори на сцената. Дали самолетът закъснява или ние закъсняваме във времето, накъде вървим и какви искаме да бъдем, какво преживяваме в родината ни, какво ни отблъсква и ни кара да емигрираме – в чужбина, да ставаме емигранти в собствената ни страна, или да бягаме в други страни, защото от действителността ни боли и изпадаме все повече в някакви имагинерни реалности, където животът ни е небитие, а смъртта метафора на нашия живот. Актьорите започват със събрани свои текстове и  всеки техен персонаж казва своята изповед защо иска да емигрира. Следват поетичните текстове на поета Борис Христов. Те следват идеята да се оттласне човекът от болната тема за изтичащите хора през Терминал 2. Поточната линия отнася багажа им, отнася ги от  нашата болезнена реалност, която ги скандализира, не им позволява да   живеят своя живот, да имат своя среда, в която да се развиват.  Но прекрачвайки границата, дали човекът започва да губи с времето паметта за ценностите, с които е създаден, или закърнява и постепенно изгубва принадлежност към род, родина, език, култура, а придобитата от неговите деца не е нито българска, нито тамошна. Изградени изцяло в т. нар. BG диалог, текстовете изненадват, разтърсват, режат съзнанието и съвестта, болката преминава границата на отчаянието. „Песимизмът е заразителен” – казва някой, а неспирната болка от ситуацията, в която сме принудени да живеем не нашия живот, а живот по нечий сценарий, се излива от сцената през цялото време. Къде този човек да отиде, какво да прави, къде да се спасява, с какво да укрепи същността си, е онази ос, около която се говори и случва всичко на сцената. Един безкраен монолог, който събира документалното, но и поетичното, със сценичното поведение на младите актьори, опитващи се да оттласкат героите си от една мъчителна реалност и да напуснат онова човешко пространство, в което човекът не може да бъде човек. Цялото представление протича в еднотипна линия и накрая всеки зрител вероятно очаква да се случи развръзката, да се намери изходът, да се открие решението, оптимистичната възможност животът да продължи. Вариантът на тази съвкупност от сценични инсталации не стига до развръзка. Героите си остават в омагьосаното състояние на крайно разочарование и отчаяние. Затова поточната линия не спира да тече и отнася куфарите им, заедно с надеждите, паметта на ценностите, с които е израснал на родна земя да търси някакъв живот в чужбина.

   Силно, разтърсващо представление, което оставя много въпроси и отворен край, даващ възможности много и различни. Създателите на спектакъла подсказват, че подготвят втора част на Терминал 2, в която имат намерение да покажат онази част от българите, които след години се връщат през същия терминал и влизат отново в родината, за техните намерени или изгубени надежди, за това дали тревожният им дух е намерил някъде мястото, където да се чувстват добре. Дотогава парабулата на поемата на Борис Христов „Самолетът закъснява” звучи като парабула на разтревожения дух. На сцената актьорите са самите себе си, със собствени костюми и лица, те търсят своите истини в това човешко пространство, стоят оголени до кости, разоръжени в проблема.

    Какви са предизвикателствата?

Провокацията е на лице и опитът да се изгради някаква театрална форма, което само по себе си е едно интересно пътешествие, оразмерено и представено в сценични инсталации, където всичко е на живо – звуци, лица, музика, светлини, в което има много живот, а  актьорите продължават да го развиват.

 Представлението е по 30 поеми на поета Борис Христов, представя цялата му поетична мощ. Тук е целият му вечерен тромпет, който влиза в представлението да крепи духа, който като няма на кого да се опре, се опира на  голямата поезия и там се регенерират опорните точки на всеки от нас. В трудното решение какво да вземем и какво не в багажа си, тръгнали да емигрираме, единственото на което се спираме, прекрачвайки границата, е взетата  в ръце книга с поезията на Борис Христов.