club50plus.bg

Новата пиеса WelKome America на Матей Вишниек се вписва елегантно в програмата на новия театрален сезон на театър „София”. Млади, завършили миналата година НАТФИЗ актьори, играят всеотдайно в шест отделни, но добре свързани помежду си пиеси, в които преобладава фарсът и абсурдът в избора на живота.  Пиесата привлича с игривото начало, в което всеки се стреми да забавлява публиката, но всичко се гради на малките парчета живот. Младият човек, бил той от изтока или в самата Америка, копнее да преодолее предопределеността, понесен от импулса за промяна – нова любов, едно пътуване, състояние на несвобода за духа – всички се насочват опипом към изгубения и недосегаем рай. Но колкото и да копнеят за него, прекосявайки океана и стигайки до Америка, в страната на мечтите, каквато си я знаят от десетилетия, днес, вече попаднали там, оказва се, че е късно: „Защо не дойдохте преди”, показва медалите си за заслуги към Америка старият слепец, във великолепно изпълнение на актьора Досьо Досев. Днес мечтата да се отиде и живее в Америка е като угаснала звезда, на която още й виждаме светлината, описваща своята гаснеща траектория, но мечтата вече я няма  и не е възможен ход напред за поредица от хора. В техните истории има малки мигове на нежност и копнеж за любов, предизвестяващи пустота.

Трагични абсурди

Малките епизоди представят абсурдни комедии, в които има и миманс и циркови номера, прекосяващи действителността, като метафора на абсурдната комедия или нереалната действителност с реални герои, пресичащите се лични и социални кризи често остават незабелязани и сякаш никой не е разбрал за тях, колкото и да са драматично дълбоки, до трагичност на човешките съдби. Но са устремени напред, вдъхновени от самото бъдеще в търсенето на някакво щастие. Режисьорското решение е с изключително тънък усет към психологизма и истината за мечтаната Америка и невъзможността хората да са щастливи в своя личен път. Младият режисьорски почерк на Тея Сугарева излиза напред със специалния начин за разглеждане на съвременния ни свят, с дълбочината на преживяванията на персонажите, разминаванията в изживяванията, съпричастността към болката и страданието, или в мигове на нежност.

 В шестте пиеси героите последователно изпитват на гърба си уж позволените права, но неразрешени и забранени от някого, от когото са зависими по някакъв начин, ударите един към друг влизат в абсурда на реалността и минават в забавен каданс и регистрират границата на търпимото, с въпроса, колко насилие може да понесе тялото и човекът.

 Запалването на цигара след любовен акт отблъсква копнежа за обич: „Пуст си като замразено пиле…. Запустяваш и се отдалечаваш непрестанно… Пустотата – заради нея си изпразнен. От това ме боли, но няма значение…. В пустинята не можеш да се отдалечиш достатъчно.” – репликите засилват копнежа за всеотдайна, силна, истинска любов между младите. Те са млади, енергични, преизпълнени със сили, но самотни, търсещи някаква близост.

В следващия сюжет те дълго разговарят, уговарят се как да правят секс, но след време се сещат да попита за имената си. И все пак едно случайно общуване, при случайна среща: „ Означава много за мен – признава той.” Въпреки спонтанното признание, че им е хубаво заедно, във въздуха витае напрегнатост.

   Следват скечове, игра с карти и с шапки, дори клоунада между отделните пиеси – те малко натежават и като че нямат връзка със сюжета, но присъстват като символ на вечната игра на съдбата, показване на усилия и възможности, на надежда и вяра, на очакване на нещо добро, всеотдайно и страстно по пътя към успеха. Изиграният миманс,  скечът е като че тяхната лична свобода на себеизява и тяхната същност в живота, акт на позициониране, в търсене на суперлативи, за да убедят себе си, че могат и искат да се проявят и докажат в своята действителност. Дали са в кабинет за обувки, в библиотека, или изследователски център за … обувки, там е тяхната територия на изява. За тях, за специалните обувки, се заплаща не с друго, а с доказателство за любовта – това е своеобразен избор на драматурга  Матей Вишниек.

 Ако корабът потъва, толкова бавно за тези, които стигат там, където са тръгнали и са стигнали крайната си цел – Америка, или където и да е по света, метафората замества истината – отмерваш дълбочината, мериш нивото на водата и постепенно ден след ден разбираш, че това не е кораб и това не е казано по мегафона за спасяване от действителността, а е метафора на живота, когато потъваш в него чрез личните реалности, в случки и действия на млади хора, тръгнали да търсят промяната в живота, с копнеж да стигнат до своя земен рай.

Младият екип от амбицирани актьори, режисьорка и сценограф те имат своя избор за отвореност към нови творчески възможности. Краят не е корабокрушение, взето от действителността, а всеки си има свой отговор за себе си, какво се случва с него и с екипа, в който работи. Потърсено е личното, индивидуалното решение за проява, с което да продължи сам, да прави своя житейски избор. Става въпрос за явление, което не е еднозначно, не диктува готови решения и сентенции. Краят задава своеобразен въпрос към зрителя да се замисли и сам да си отговори, да провокира към личния избор на всеки.

Театърът показва, а не доказва

е азбучна истина. И си остава такъв с поредния нов спектакъл на малка сцена в столичния театър „София”. Великолепни са младите актьори. Те влизат от роля в роля, от едно действие в друго,  жизнени, пълнокръвни, всеотдайни към играта на сцената и в ролята си. Съвсем начинаещи, но вече доказващи се актьори – Деница Дeринова, Йордан Ръсин, Сефан Димитров, Христо Ушев и с единствения по-възрастен актьор Досьо Досев като контрапункт на младостта с опитното си актьорско присъствие. Пиесата е изцяло дело на млад екип – от режисьорът Тея Сугарева, с определен вкус и усет към съвременно светоусещане, до актьорската игра на всеки. Ясно е защо се дава възможност на актьорите за импровизация за нови творчески решения, които да покажат своя поглед, нов подход. Те са млади, прекрасни хора, които ни впечатляват с вкуса си към драмата, с таланта си, който предстои да развиват и с който следва да се впишат в българския театър. Всеки от тези млади хора имат свои участия и в други пиеси в други театрални формации. Пиесата WelKome America е сериозно съвременно постижение на младия екип от актьори. Режисьорът Тея Сугарева успява да създаде единна драматургия, да отсее от 12 шест едноактни пиеси,  с добрия подбор на сценографията и костюмите на Радостина Тодорова и музиката Георги Стрезов, са създали пиеса, която се вписва по един много добър начин в общата драматургия на театъра. 

Младата актриса Деница Деринова споделя: „Доста е удобно, че работим заедно, продължаваме от академията – репетиции – представления, един динамичен старт за мен е ОК и се надявам в бъдеще да не спира.”

На добър път за младите актьори, режисьор и сценограф, за новото им представление и за възможността тепърва да доказват таланта си!