Смъртта на близкия човек преобръща живота
Жена ми почина внезапно преди 16 месеца след 54 години съвместен живот. Живееше здравословен живот, включващ аеробика всяка седмица, но си отиде на 74-годишна възраст, вследствие на интерстиционално белодробно заболяване, довело до сърдечна недостатъчност.
Въпреки че съм свещеник в болница и обучен духовник-психотерапевт, бях потънал в самосъжаление и имах поведенчески проблеми.
Казано накратко, имах огромното желание да умра на място, за да се спася от болката. Напрежението беше голямо и преди да успея да се възстановя, ходех като зомби. Припомних си написаното от Елизабет Къблър-Рос за процеса на скърбене и отново прегледах петте му стадия: отрицание, яд, пазарлък, депресия и приемане.
В същото време се сетих какво бях чел за ползата от воденето на електронен дневник и започнах да го правя всеки ден, въпреки съпротивата ми към информационните технологии. Описвах мислите и чувствата си, макар да не бях привърженик на тази практика. Когато прегледах тези записи, бях поразен от откритието, че подобно четиво е доста стряскащо и истинско. Те са там, това са моите мисли и чувства – неприятни или не! Но това ми беше много полезно в дългосрочен план.
За да опростя нещата, имам нужда да разгранича емоционалните изблици на три основни вида – яд, вина и страх. Склонен съм да вярвам, че са вродени и трябва да се научим да ги управляваме чрез влиянията на родителите.
Когато прегледах дневника, усетих вътрешният гняв и враждебността, желанието си да пратя по дяволите медицинския персонал. Защо толкова глупаво не виждах какво се случва около мен, с моите добре образовани и информирани синове?
Виждам как прозира чувството на вина зад всичките „а какво ако", „защо" и „как така", точно пред очите ми, в думите, гледащи ме от екрана на компютъра. Виждам страха си, думите ми подсказват как да преживея нощта в самота, казват ми да разговарям с някоя позната жена, да стана сутринта от леглото, да успея да запазя себе си и жилището си относително подредени и чисти! Всичко беше написано, следователно облечено в думи, които да видя, да ги споделя, да ги осмисля и накратко – да успея да се справя.
Същественото в този процес беше да осъзная, че е нормално да мисля и да се чувствам точно по този начин. Предполагам, че това ще се окаже в крайна сметка етапът на приемане в процеса на скърбене.
Крайният резултат 16 месеца по-късно е, че следвам творчески и полезни модели на поведение. Харесва ми да се опитвам да общувам с другите, да не съм толкова затворен в себе си, да изричам нещата, да ги изследвам. Най-просто казано – да съм по-жив и по-истински.
Бях открил, че онова, което може да се нарече възстановяване, става възможно, ако сме честни най-напред пред себе си, което неминуемо отключва способността ни да бъдем честни, енергични и жизнерадостни и пред околните.
Източник: http://EzineArticles.com/?expert=Owen_F_Ireland
Все още няма коментари