club50plus.bg

За опасността да превърнем дома си в затвор, в който сами сме си тъмничари

Би било пресилено да се каже, че мразя човешкия род. Ако обаче е вярна пословицата, че в душата на всеки човек се крие съкровище, то аз определено не съм златотърсач.

Отне ми време да забележа как часовете, които прекарвам насаме със себе си, се удължават с всяка изминала година. Отклонявам любезно покани за партита, или предложения да се срещнем на по кафе.

Когато обаче дори пазаруването в супермаркета се превърна в бреме, нарушаващо спокойствието на ежедневието ми, се зачудих дали нямам проблем. Не помнех кога за последно съм разменила повече от учтивото „здравейте" с някой непознат.

Докъдето и да съм стигнала в мизантропските си уклони, близките ми приятели все пак минават всички изградени бариери. Реших да споделя тревогите си с тях.
„Внимавай! – заяви Петя, докато отпиваше от твърде шарения си според мен коктейл. – Ако се оставиш на това настроение, е много трудно да излезеш от него."

„Всеки минава пред това от време на време." – успокои ме Евгени – „Просто сме уморени да се правим на социално адекватни."
„И аз обичам да се затварям така в къщи, понякога за по цяла седмица." – сподели Светла. – „Изключвам телефоните и дори скайпа."

Значи не само аз вече не си давам труда да търся скритите съкровища в душите на околните – оправдах се аз. Дали е нормално с възрастта да имаш все по-малко нужда от нови познанства, да страниш от ситуации, които налагат социална комуникация? А какво става, когато самоизолацията започва да изключва дори най-близките?

Странно, но този път Гугъл, който се хвали, че знае всичко, се затрудни да отговори на въпроса ми. Самоизолацията може би е проблем, който засяга само мен и приятелите ми, след като толкова рядко се обсъжда в безбройните блогове, разнищващи всяка възможна тема от ежедневието.
Разбира се,

ще намерите пространни обяснения за социалната фобия

Но тук не става дума за някакви значими тревоги от общуването с околните, за страха, че може би си неадекватен, или тийнейджърския ужас от отхвърлянето. Просто се чувствам уморена да водя безсмислените разговори, запълващи времето между задачите в офиса, а нямам желание да навлизам в по-лични теми с никого другиго, освен с най-старите си приятели.

Да обяснявам мотивите си или да споделям проблемите си с хора, които едва познавам, ми изглежда безсмислено, а да слушам техните оплаквания от живота – скучно.
Странно как, когато бях на 17, всяка седмица можех да се похваля с нова най-добра приятелка.

Ако мога да съдя по неформалното ми допитване сред мои връстници, соципатията, която развивам с възрастта, не засяга само мен. И не се простира само до там да се доверяваш единствено на най-близките си.

Както ме предупреди Петя, желанието да се затвориш у дома се задълбочава, ако се оставиш на инстинктите си. След седмица-две дори обичайната разходка до супермаркета започва да ти тежи, и откриваш, че предпочиташ да пиеш кафето си без захар, отколкото да отключиш вратите на своята крепост.

Ако си принуден да ходиш на работа,

натрапените контакти с колегите те предпазват от опасността самоизлацията да достигне до болезнен етап. След като се пенсионираш обаче, откриваш, че посещението на внуците в събота и неделя напълно задоволява нуждите ти от социални контакти и понеделникът, вторникът, срядата, четвъртъкът и петъкът минават неусетно, без да си си отворил устата да размениш реплика с когото и да било.
Според психолозите,

желанието за самоизолация е признак на депресия,

на комплекс за малоценност, и на други страшни неща.
Захванах се да се самоанализирам. В никакъв случай обаче не мога да кажа, че се чувствам подтисната. Напротив. Харесвам безбрежното спокойствие на самотните си дни. Все по-често не вдигам телефона дори на приятели.

Доколкото самоизолацията въобще се споменава от психолозите, те обикновено твърдят, че тя е порок по-скоро на силния пол.
Когато навлязат в трета възраст, особено ако загубят партньорката си, мъжете са склонни да затръшнат вратите пред външния свят. Според учените, този избор неминуемо води до влошаване на общото здравословно състояние.

За разлика от мъжете, жените ценят високо мрежата от социални контакти, които са изграждали цял живот – деца, внуци, снахи, близки приятели, съседи...
Те дори стигат по-далеч и откриват, че могат да запълнят свободните си часове със заниманията, за които винаги са мечтали, но за които никога не им е стигало време, докато са се разкъсвали между професионалните и домашни задължения.

Чужди езици, уроци по танци, разходки в парка – дейности, които изискват оживени социални контакти. Казват, че времето след пенсия е същински ренесанс за нежния пол.
Несъмнено обаче дори и най-енергичните баби минават през периоди, когато им се иска да останат на спокойствие с интересен роман.

Да имаш нужда от непрекъснато суетене около себе си,

да те е страх да останеш насаме със собствените ти мисли е точно толкова болезнен проблем, колкото нежеланието да излезеш от дома.
Преди да се пенсионираме, двете настроения изглежда се балансират някак естествено, тъй като сме притиснати от ежедневни задължения, изискващи както социални контакти, така и време за медитация.

Когато напуснем работа обаче, можем да правим, в известни граници, каквото си щем.
И е толкова лесно да изпуснеш баланса.
Наложената ми от самата мен изолация ме изпълва със спокойствие, харесва ми с часове да наблюдавам липата пред прозореца, докато мислите ми се реят безцелно. Разговорите с околните често са ми скучни, особено обичайните социални размени на реплики, коментиращи времето, политиката, или нравите на пътниците в обществения транспорт.
Склонна съм да се съглася с психолозите обаче, че

самоизолацията води до общо влошаване на здравeто

Ние, хората, сме социални същества и имаме нужда от комуникация – дори когато можем да се закълнем, че това въобще не е така.

Спомних си младият фармацевт от кварталната аптека, който отделяше време да поговори с всеки свой клиент и усмивката не слизаше от устата му. Да пазаруваш при него неизбежно означаваше да почакаш по-дълго, докато той се осведомява за здравето на бабата с бастуна, попита младата майка дали вече дава сокче на бебето, пофлиртува със стройното девойче с късата рокличка.

Неизвестно защо обаче, самият престой в аптеката изглеждаше да лекува по-ефективно от продаваните медикаменти.
Веднъж на шега го попитах – „Ти никога ли не си тъжен, или ядосан? Кажи тайната – какво взимаш? Каква е твоята дрога?"
„Хората." – засмя се той. –

„Хората са моята дрога. Те ме зареждат с енергия."

Казвам си – само трябва да прескоча тази невидима граница, която сама поставям пред себе си.

В комуникацията, за да получиш, трябва да дадеш. Ако инвестирам от своята енергия, за да потърся съкровището в душата на околните, ще намеря златото на ентусиазма.

Добре де. Само че не днес.
Точно си купих нова книжка...