club50plus.bg

Приятелството има много лица, но истинското е едно, единствено, неразрушимо от времето и хората. То никога няма да ти изневери, защото извира от място, където завистта, лъжата и лицемерието не виреят.
Истинският приятел не може да бъде друг, освен добрия човек, този който не подминава безмълвно слепия просяк на улицата, който не е безразличен, който е готов да подаде силна и сигурна ръка, която да поемеш повален, за да се изправиш, в чиито очи ще прочетеш отговора на всеки свой въпрос, останал без отговор.

Такъв е моят най-добър приятел.

Все още не е избледнял споменът ми от това как се запознах с Миро. Беше петък. Седях в училищния автобус и гледах с празен поглед, безцелно през прозореца, мислейки с какво да пропилея времето си през почивните дни. Мислите ми спряха да се реят, стреснати от виковете от най-задните седалки. Избягвах да сядам там, за да не си навличам неприятности, а и все пак беше територия на по-горните класове. Обърнах се да видя кого ли тормозят този път. Познавах ги по физиономия, определено бяха от тези, които живееха, за да вкисват живота на другите. Бяха седнали от двете страни на нов ученик и всячески се опитваха да го изкарат от релси, не за друго, а за да си изпроси боя, но по изражението му не личеше да се впечатлява, напротив, седеше си там, в своята галактика и не му дремеше. Имаше два варианта: или да им писне и да се разкарат или да му счупят носа, ей така за кеф, което ще върне вътрешното им спокойствие и ще задоволи егото им. Познато. Всички минавахме през този етап от живота си на спонтанни прояви и криворазбран стремеж за доказване.

Градът ни е малък, всички се познаваме, но сякаш сме чужди един за друг, всеки се е затворил в черупката си и ако се осмелиш да направиш добро, ще те погледнат странно и ще те обвинят в егоизъм и задни мисли. Затова и аз не говорех с никого, бях скрил сърцето си някъде там дълбоко в гърдите, далеч от все още непознатите за него състрадание, радост и любов. И така ми беше добре, правех се на лош, безчувствен и не заинтересован за нищо и никого,  но истината е че ми идваше да крещя, да викам от болка, защото бях сам. И всеки път когато останех сам плачех, плачех с глас, защото колкото и да беше прекрасен моя си свят, в който живеех, той беше пуст и скучен. Липсваше ми човекът, приятелят, който да наругая когато имам нужда, без да се обиди и да ме удари, приятеля, с когото да се смея, човека, който да почувствам като приятел, защото всеки друг ми беше само познат.
Щях да навърша осемнадесет само след година, което щеше да ме направи недосегаем, но до тогава бях решен да оцелея в джунглата от коравосърдечие, безкомпромисност и меко казано грубост. Затова настигнах новия си съученик и застанах на пътя му.

- Аз съм Петър - казах с най-учтивия си глас, който имах и протегнах ръка, неприсъщо за мен, но тласнат от вътрешния си глас.
- Мирослав - каза той и здраво стисна дланта ми.
От този ден нататък с Миро бяхме неразделни. Деляхме всичко и пазехме гърба си взаимно.
Една вечер след училище ни нападнаха. Отвърнахме достойно на удара, но аз се оказах със счупен нос, а Миро със спукано тъпанче на лявото ухо. Скоро се чу сирена на полицейска кола и останахме да лежим сами на мократа от проливния дъжд улица.  Смеехме с глас. Бяхме живи, това бе най-важното, щеше да има утре. Така ден след ден приятелството ни растеше заедно с нас и мечтите ни.
Годината мина без да я усетим и за рождения ми ден баща ми ми подари своята кола. През всичките тези години всеки ден беше лежал под нея, за да има впечатляващия вид днес и то само за мен. Бях на седмото небе. Качихме се с Миро и след завоя я настъпих до дупка. Беше невероятно. В този момент бях сигурен в едно: в живота трябва да се стремим към две неща : първо, да получим това, което искаме, и второ, да му се радваме. Обърнах поглед към Миро и видях и неговия блясък в очите, беше щастлив от моето щастие. Това е последното, което помня. Събудих се в болнична стая с ужасно главоболие, с черни кръгове пред очите и с гипсиран  крак. Миро лежеше на съседното легло. Щом усети, че съм буден се изправи с накривена гримаса от болка и се ухили.
- И този път оживяхме, а - каза доволно той, пресегна се и ме удари приятелски по рамото.

Нямах много спомен какво се бе случило, но според неговите думи сме се ударили челно в насрещна кола. Спасили са ни въздушните възглавници.
От моята нова кола нямаше и помен, беше се превърнала в купчина старо желязо, според думите на баща ми.
- Важното е, че ти си добре и Миро разбира се, все пак вече е с един бъбрек по-малко” - опита се да ни развесели баща ми, виждайки каква жалка картинка сме.
- Как така с един бъбрек? - попитах учуден аз и местех поглед от единия на другия.
- След катастрофата бъбреците ти спряха да функционират и се наложи транспантация. Миро ти дари единия от своите, нали така юнако! - баща ми потупа Миро по рамото.
Сведох глава като засрамена ученичка, която не знае какво да каже в този момент, а може би бе най-добре да замълча. Бях едновременно и щастлив и горд че имам такъв другар до себе си, но и тъга налегна сърцето ми при мисълта че и той вече ще бъде различен, заради мен. Когато баща ми излезе Миро бавно се изправи на крака, подаде ми ръка и каза:
- До гроб?
- До гроб, приятелю! - усмихнах се аз. В този миг прашинка влезе в окото ми и една сълза се търкулна без да успея да я спра.

Беше последният учебен ден. От утре щях да кача ученическата си раница на тавана и да си купя билет за автобуса посока - столицата. С Миро всичко бяхме планирали до най-малкия детайл. Още повече, че утре беше и неговия рожден ден. Щеше да навърши осемнадесет и светът да падне в краката ни. Купих му оригиналния макет на Харли Дейвисън, щеше да полудее от радост, знаех го.
Денят започна като типичен ден. Слънцето грееше ярко, беше топло, дори малко задушно. Всички в училище бяхме развълнувани от настъпването на лятната ваканция. Бяхме се наредили за сандвичи, когато чухме няколко момчета, скандиращи "Борба! бой! бой!". Миро и аз тръгнахме към сцената на стадиона, от където идваха възгласите. Когато стигнахме, картинката беше жалка. Училищния побойник Траян, висок близо два метра и около стотина килограма  се опитваше да сплаши с побой едно момче. Не познавахме момчето, но по възгласите разбрахме, че се каза Малин. Борбата едва започваше, но Малин вече беше на края на силите си.
- Защо се бият? - попитах един от привържениците на Малин.
- До вчера бяха “перфектния тандем” казват, че са били най-добрите приятели, нямам идея какво се е случили, но бас ловя, че е замесено някое момиче. - отговори емоционално младежа и продължи да скандира “Малин, Малин...”.

Спогледахме се с Миро и се намесихме. Грабнах Малин, а Миро избута Траян, но Малин ме бутна на земята, бръкна за малко в джоба си и отново скочи върху Траян. За секунда, не бях сигурен какво извади от там, изглеждаше като малка играчка, или по-скоро като дървена кутия, но в следващия момент го видях, беше нож! Скочих бързо на крака, но бях прекалено бавен. В последния момент Миро видя ножа в ръката на Малин и отново избута Траян. Малин не спря, замахна с ръка и намушка Миро в корема. Аз изкрещях. Траян и всички зрители замръзнаха. Миро падна на колене, кръв заструй от раната. Всички с изключение на Малин и мен избягаха от местопрестъплението в мълчание, страх и ужас. Взех Миро в ръцете си и викайки с пълно гърло се опитвах да го накарам да ми говори, каквото и да е, щях да го слушам, заклевам се!
-Миро! Миро! Моля те приятел, каже ми нещо! Отвори си очите! Мирооо! -  сълзи започнаха да се изливат от очите ми.
Исках да плача, много, безспир. Напълних с въздух белите си дробове и изкрещях: "НЯКОЙ ДА МУ ПОМОГНЕЕЕ!".
Малин седна до мен блед, без капка кръв в лицето си и се опита да помогне на Миро като затисна с ръка раната на корема му, от която продължаваше да тече кръв.
Учител и директора изтичаха и застанаха безмълвни до нас с ужас в очите. Някой се беше обадил на 112.

Миро беше откаран с линейка в болницата. Състоянието му беше много тежко, изгуби много кръв. Направиха операция, докторът дойде и ми каза, че шансът му  за живот  е 10%. Влязох само за минута при него. Той стисна здраво ръката ми и промълви: “До гроб!”
Миро изчезна. Аз не успях да го спася, както той направи това за мен. Никой, никога няма да узнае колко самота, горчивина и себеотричане изпитах през този ден.
На рождения ден на своя приятел, аз поднесох своя подарък на гроба му.

Загубих приятелството, най-ценното нещо в моя живот! Защото “Смъртта не е най-голямата загуба в живота. Най-голямата загуба е това, което умира в нас, докато сме живи...” Сега ще кажете: “Времето лекува”! Да, така е, знам че някой ден може би дори ще се усмихна, но е толкова трудно да пребориш чувството, че си сам, че вече го няма човека, на когото си вярвал повече отколкото на себе си.Всеки иска да бъде щастлив, силен и да не се страхува и приятелството е чудото, което ни кара да вярваме, че можем.  Година и половина по-късно не пропускам и ден на отида при своя приятел и да мисля за спомените, които направихме заедно.

И днес имам цел - да живея, да се боря, да дам смисъл на живота си, без значение колко ще е трудно, защото сърцето ми има основания за това, които разумът ми не би разбрал. Защото Приятелството е да се раздаваш от сърце, да споделиш мечти, желания, копнежи, грижи и сълзи, без да искаш нищо в замяна, да си там винаги, до него, до твоя приятел в отчаяние и в слънчевите дни...До гроб!

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор