Африка - лъвските планини

От "Нашата планета в света на приказките"

1151874.0

Normal_image_9

Неда Доганова – 13г. („Африка – Лъвските планини“)

Африка - лъвските планини

 

Наредени в редица, като войници строени, дърветата

чакаха командата на „Генерала”, техният могъщ и непобедим

„Генерал” – Времето. Денят беше толкова дълъг, колкото

се очакваше да бъде и нощта. Равноденствие на Острова.

„Океански вятър” – беше командата на „Генерала”, листата

летяха в красиви цветове, но войниците-дървета стояха на

стража и не помръдваха. Улиците бяха отрупани с листа –

жълти, оранжеви, като старо злато, полукафяви…

Шумът от колите, от тракането на влаковете, биенето

на камбаните от църквите се надпреварваха. Заваля силен

проливен дъжд. Забързани, прескачайки локви, пресичайки

улици, хората се лутаха в надпревара да намерят покрив, под

който да се скрият.

Но не, „Генерала” издаде своята свирепа заповед, небето

изрева, букет от светлинни лъчи се разпръсна във въздуха.

Беше 22 септември, летището беше претъпкано, много от

полетите отложени, поради силния вятър.

Лора се беше хванала здраво за ръката на майка си, а на

гърба си носеше малката си раничка.

- Мамо, нали ще успеем да излетим, всички ни чакат в

Африка, татко и приятелите ми.

- Да, Лора, само не се отделяй от мен. Ела да пием топъл

шоколад, докато чакаме за нашия полет.

 

Монотонно, почти без шум, летеше големия Боинг, а

Лора слушаше любимите си песнички със слушалки на ушите,

когато на екрана в самолета започна прожекция на National

Geographic. Беше обичаният от нея Сър Дейвид Атънбъро

– гласът му, мек и увлекателен, разказваше за мамутите в

Африка, за шимпанзетата.

Лора поглъщаше информацията с такова вълнение, очите

ѝ прескачаха от екрана върху лицето на майка ѝ, върху лицата

на пътниците и пак върху екрана. „Генералът” се обади,

самолетът се разлюля, наклони на една страна, принизи се,

изправи се хоризонтално и започна да се издига. „Генерал”

– така наричаше Времето, малката Лора.

Загледана във филма, Лора не усети как наближиха (Free

Town) Фрийтаун. Възторжени, пътниците ръкопляскаха за

мекото кацане, с благодарност към Пилота-Капитан. Лора

скочи, грабна раничката си и на стълбичката за слизане от

самолета почувства топлия въздух.

- Ха, ха – обърна се Лора към майка си, – тук и „Генерала”

ни обича, топло, светло, а небето е толкова синьо.

Майка ѝ се усмихна, хвана я за ръка и двете бързаха към

изхода, чакаше ги кола, за да продължат към селото, където

ги очакваха.

 

Бръмчаха комари, Лора спеше в леглото си, заобиколена

от тюлени завеси. Почувства нещо топло в краката си и леко

хлипане. Отвори очи и видя малкия си приятел Буно, който ѝ

се радваше. Лора скочи и прегърна белия пудел. След закуска

грабна Буно и хукна към училището в селото, където децата

я посрещнаха бурно. Улиците бяха прашни, въздухът тежък,

но небето беше синьо.

- Лора, Лора, добре дошла – провикна се слабичката

Касандра и се хвърли отгоре ѝ да я прегръща.

Двете приятелки се смееха, заобиколени от няколко

техни връстници. Учебната година вече беше започнала.

- Лора, ще учиш ли с нас, запиши се отново в нашия клас

– примоли се Сам, а Касандра ги прикани да я следват.

- Искате ли да отидем в края на селото, където има едно

огромно блато, зад него красиви дървета и палми, където

живеят шимпанзетата?

Лора я попита учудена:

- Но как така, шимпанзетата живеят толкова близко, не

са ли опасни, те са пакостници.

- Тръгвайте – подвикна Касандра.

- Тръгвайте дружина – насърчи ги Лора.

 

Къдрокосия дребосък Фино и Сам палавника последваха момичетата.

Групата стигна блатото и ято комари кръжаха около тях.

Децата бяха тренирани, започнаха да се мажат с гел против

комари и да пръскат със спрей против насекоми, докато

напълно се отърваха от малките щипалки.

Лора усети потупване по главата и подскочи, погледна

встрани и видя маймуна, която седеше на задните си крака

изправена като човек. Буно побягна с лай. Пот започна

да избива по челото на Лора и със заекване тя попита

приятелката си:

- Каква е тази маймуна? Ходи като човек на задните си

крака, страх ме е…

Касандра се доближи до маймуната и ѝ подаде орех.

Маймуната сръчно счупи ореха със зъби и задъвка с

удоволствие.

- Това е Бонобо – тази маймуна е дошла от Конго, тя е

много близка до човека, не е като онези малки шимпанзета –

Касандра сочеше към едно дърво, където бяха се разположили

няколко маймунки.

Лора погледна в посока към дървото и видя как едно

шимпанзе се облизваше, хрупаше листа. Обърна се към Бонобо

и срещна черните му очи, побутна го по рамото. Маймуната

усети това побутване като закачка и отвърна по същия

начин.

- Бо-но-бо, Бо-но-бо – бавно говореше Лора и гледаше

маймуната в очите.

Касандра пое на свой ред:

- Бо-но-бо, Бо-но-бо…

Всички деца в едно изговаряха името: Бонобо.

Очите на маймуната се движеха от Лора към Касандра,

после се преместиха върху Сам и достигнаха малкия къдрокос

Фино.

Фино се стресна, когато Бонобо отскочи и се доближи до

него. Маймуната хвана ръката на изплашения дребосък, така

както би го направил и човек. Всички гледаха изумени.

Докато голямата маймуна държеше за ръка Фино, ято

комари ги нападнаха. Бонобо размаха лапи, за да ги прогони.

 

Слънцето грееше някак неестествено. Потъмня, въздухът

стана оранжев, като че ли всички гледаха през оранжева

завеса. „Генерала” се намеси – помисли си Лора.

- Вижте Бонобо, козината му блести в оранжево –

въодушевена сочеше Косандра с ръка към Бонобо.

Бонобо се размърда, мина покрай всички деца, като ги

удряше леко по рамото, като че ли ги предупреждаваше за

нещо.

- Бонобо ни кани да го следваме – досети се Лора.

Тръгнаха по прашния път, а камъчетата по пътя имаха

оранжев оттенък. Едва догонваха голямата маймуна, а Фино

се спря задъхан.

- Накъде вървим? – попита той изморен.

- Върви, върви – подкани го Лора, – „Генерала” ни спусна

тази оранжева завеса, за да виждаме всичко в красиво и топло

оранжево.

- Кой е „Генерала”? – попита Касандра.

- „Генерала” е времето, той раздава командите – хитричко

отговори Лора.

- Ха, ха – се чу дружно хихикане, – Лора, ти си фантазьорка

– каза Сам и хвърли камъче по Бонобо. Маймуната издаде

силен звук и подгони Сам. Грабна го с двете си ръце и го вдигна

високо.

Всички затаиха дъх, Лора се доближи до Бонобо и се вгледа

в черните му очи, смесени чувства я обзеха. Като че ли Бонобо

изпитваше болка и яд едновременно.

Лора погали огромния си приятел.

- Бонобо, не се дразни, Сам си играе, това е момчешка

игра.

Бонобо гледаше красивото личице на Лора, направи

гримаса, отвори широко уста, прозя се и пусна Сам, който

полетя към земята. Голямата маймуна отвори широко

дългите си ръце и започна доволно да се бие по гърдите ту

с лявата, ту с дясната ръка. Лора разтвори ръцете си и

имитирайки Бонобо, започна да се удря по гърдите, всички

я последваха. Бонобо проследи малчуганите с поглед, тупна

леко Лора по главата и ги прикани да го следват.

 

Въздухът ставаше все по-плътен и по-оранжев.

- Почакайте, почакайте – със задоволство се провикна

Касандра, – знам защо въздухът е плътен и оранжев. В часа

по география учителката ни обясни, че се очаква Сахара и

Атлантическият океан да се „съюзят”. Вятърът ще разнася

песъчинки от Сахара във въздуха и океанът ще помогне за

това.

- Да, точно така – потвърди Сам и продължи, – но какво

ли правят животните в горите, в пустините, в океана?

Лора следеше разговора замислена, когато бяха

стреснати от поредното прозяване на Бонобо и продължиха

да го следват. Техният водач понякога правеше скокове,

за да прескача купчини камъни или дъбове, но децата се

затрудняваха. Движеха се бавно. Изведнъж гледката пред

тях се промени.

- Вижте река, о-о-о-огромна е… – провикна се Лора.

- Това е река Сева – в нея има малки крокодили – отвърна

Сам.

Доближиха се до реката. Оранжевото слънце ѝ предаваше

мистериозно синьо-оранжев оттенък. Продължиха да вървят

покрай реката, поглеждайки плахо за крокодили. Плуваха

рибки, обагрени в оранжево от слънцето, Лора се спря и

замечтано въздъхна.

- Изглежда точно така, както в приказката „Златната

рибка”, дали да не си пожелаем нещо, може и да се сбъдне.

- Ха, ха, ха – дружно се разсмяха всички, а Бонобо с един

отскок се озова до Лора.

Но се чуха чуруликане на птици, летящи в различни

посоки.

- Вижте, вижте, зелен гълъб – провикна се Касандра.

- А тук на това дърво, погледнете, кацна сив папагал –

разпалено сочеше нагоре Сам.

- Погледнете – разнесе се пискливото гласче на Фино-

птица в металическа зелена пелерина.

Чуваше се невероятна песен от различните птици в ярки

цветове, с красиви крила.

Бонобо подскачаше и за миг се отзова на едно от

дърветата, опитвайки се да хване сивия папагал.

- Бонобо, слизай, не гони папагала – провикна се Лора.

- „Бонобо, не гони папагала” – чу се тънкото гласче на

папагала… ”Бонобо, не гони папагала” – отново се разнесе

пискливото гласче…

Всички прихнаха, а Бонобо подскачаше от клон на клон,

докато папагалът полетя и се загуби в гората.

 

- Ху-ху-хю-хю – чу се граченето на птица.

- Вижте колко е безшумна – провикна се Лора, – погледнете,

точно на клона над главата на Бонобо.

- Това е сова – продължи Лора – мъдра и тайнствена.

- Красива е – провикна се Фино, въртейки се около дървото

– има кичур от перца по главата си, тъмношоколадови пера с

бели ивици по крилата.

Совата се снижи, за да избегне Бонобо.

- Клюнът ѝ е жълт – пое Касандра, – красива е, но от баба

си знам, че совата е предшественик на зла участ.

Хищната птица започна да лети безшумно около Бонобо,

който се беше отказал да я гони и беше се изправил отново

на задните си крака с приятелчетата си.

За голямо учудване на всички совата кръжеше около Бонобо

и го докосваше с крилата си. Бонобо се въртеше и следеше

с поглед крилатата красавица. Совата кацна на рамото на

голямата маймуна и запя:

- Ху-ху-хю-хю…

Всички наобиколиха приятеля си и се втренчиха в острите

нокти, големия клюн и кафявите очи на птицата.

Бонобо заподскача с птицата на рамото си, а дружината

го последва.

Вървяха, отминаваха махагонови дървета, блата, докато

накрая се измориха. Седнаха около един дъб, върху листата,

окапали от дърветата, когато се чу как нещо разрязва

въздуха. Няколко стрели се забиха около тях. Децата скочиха

пъргаво и видяха, че са заобиколени от хора с кожени полички

и стрели в ръцете си.

- Това е местното племе – започна Касандра, когато пред

нея скочи Бонобо в целия си ръст. Но Касандра продължи,

провирайки глава под раменете на Бонобо със странни думи.

Един от ловците-стрелци ѝ отговори.

Бонобо пристъпи напред, но Касандра подскочи към

стрелеца и го приветства по странен начин.

Всички последваха нейните жестове, а Касандра поясни:

- Това е едно от малкото останали племена. Те

продължават да живеят недокоснати от модерния живот.

Това е племето Сусу. Зная за тях от баба си, която е живяла

в близост до тези места, тук, до река Сева. Единственото,

което успях да кажа на техния племенен език, е МИР.

Появи се момче с лък в ръка и започна да събира забитите

стрели около малчуганите. Момчето от племето следеше

совата, която прехвърчаше безшумно. Лора гледаше без-

мълвна, а Фино се доближи до Бонобо. Совата кръжеше, но

полетя и се изгуби в необятната гора. Жена от племето се

доближи и каза нещо на техния език. Обърна се към Касандра,

наведе се и докосна земята пред нозете ѝ и с жест ѝ показа,

че това е тяхната земя, земята на племето.

Тогава Лора се доближи до жената и вдигна високо ръцете

си към небето, разтвори ръце и се обърна, сочейки Сам, Фино,

Бонобо, Касандра, после момчето от племето, жената и

останалите.

- Небето е за всички – се чу нежният глас на Лора.

Бонобо вървеше, имитирайки Лора, с вдигнати дълги ръце

към небето и после обикаляше и сочеше всеки с ръце…

Мъж от племето с малка брадичка, гола глава и украшения

– гердани по врата, каза нещо и посочи с жестове да го

последват.

Бонобо и дружината му го следваха, вървяха между

дървета в близост до реката, по хлъзгави камъни и стигнаха

до сламените къщички на племето Сусу. Деца, жени, старци

се разхождаха наоколо в полички от различни кожи. Тогава

мъжът-водач от племето се обърна към своите хора, каза

нещо на Сусу-език и всички присъстващи вдигнаха ръка за

приветствие и поздравиха малчуганите.

Водачът ги заведе до невероятно красиво място, реката

течеше от едната страна, а от другата препускаха коне,

странни като леопарди-котки в сиво и черно, бягаха маймуни…

а в далечината група лъвове ревяха и се гонеха.

Децата гледаха и им се искаше да се доближат до

животните, но човекът от племето застана пред тях и ги

спря. После се приближи до Лора, която не изпускаше от очи

Леопарда-котка на сиво-черни петна, беше малкa и си играеше

и тичаше между останалите животни.

- Това е Леопардова Генета – се чу на развален английски, и

племенният човек се обърна към Лора. Лора подскочи:

- Леопардова Генета, колко е красива, а вие говорите

английски? – зарадвана продължи Лора и сивосините ѝ очи

станаха още по-ярки.

Мъжът се усмихна и продължи:

- Говоря крио и развален английски. Тук се говори езикът

на природата – като посочи животните, небето, земята и

доближи лъка до гърдите си.

Децата ги наобиколиха и заслушаха в думите на човека

от племето.

Чу се прозяване, Бонобо отново напомни за себе си. Когато

се обърнаха към него, го видяха да бяга, отдалечавайки се от

тях.

- Бонобо откри семейството си – възторжено извика Сам,

сочейки към група маймуни, към които Бонобо се приближи. И

те като него седяха на задните си крака и радостно се биеха

в гърдите.

Племенният човек прикани дружината да го следва и

стигнаха до реката.

- Погледнете колко е чиста реката, можем ли да влезем?

– продължи Фино, събу сандалите си и нагази във водата – О-

о-о, тя е ледено студена…

Сам, Лора и Касандра нагазиха в студената вода, а

племенният човек ги гледаше, когато до него се приближи

момчето от племето, заедно с малката Леопардова Генета.

- Вижте, вижте, дъното блести, какви са тези камъчета

– каза Фино, наведе се и извади едно блестящо камъче.

Камъчето отразяваше оранжевото Слънце.

- Фино, това е диамант – в тази река има диаманти – каза

Сам.

Всички се приближиха до Фино да пипнат диаманта и при

докосването му цялата река засвети с невероятна светлина.

С цвят на старо злато и сребро се покри реката от блясъка

на диаманта и силните оранжеви лъчи на Слънцето.

Совата се появи отново. Тъмношоколадовите ѝ крила сър-

фираха по повърхността на реката, а очите ѝ се превърнаха

в диаманти.

Не само децата гледаха учудено, но племенният човек

изсвири с уста и всички жители на Сусу се насъбраха.

Заобиколени от блясък, Лора, Сам, Касандра и Фино от една

страна в диамантената река Сева, племето Сусу на брега, а

совата кръжеше над всички и пееше:

- У, у, у… ю, ю, ю…

Леопардовата Генета се престраши и нагази в реката,

когато совата силно заграчи и я прокуди със силните си

диамантени очи и огромните разперени крила.

Изведнъж оранжевият въздух се избистри, небето отново

беше синьо. Дъното на реката се виждаше ясно с накацалите

по него диаманти.

Совата прелетя, устремена към Фино, грабна с големия

си жълт клюн диамантчето от ръката на дребосъка и се чу

само едно „пльок”… – камъчето падна в реката и потъна при

останалите камъчета.

Децата стъпваха внимателно по неравното дъно на Сева

и излизайки от реката, бяха посрещнати с песента и танца

на племето Сусу.

Сам започна да се полюлява в такта на песента, последван

от мокрите до колене Лора, Касандра и Фино. Тогава момчето

от племето, с което те се срещнаха по-рано в гората, им

заговори:

- Аз съм Тама и говоря английски.

Сам доближи зарадван и му се поклони.

- Аз съм Сам, това са Фино – дребосъка, Лора и Касандра.

Тама им се усмихна, загледа се в сивосините очи на Лора за

миг и после каза:

- Сам, ти си смел, приеми този лък и стрели като подарък.

Използвай ги само ако е нужно.

- Лора – обърна се Тама към нея, – поверявам ти

Леопардовата Генета, тя има същия цвят очи като твоите.

Тя ще ви пази по пътя – усмихна ѝ се Тама.

 

Децата се сбогуваха с племето и поеха своя път.

Голямата котка грациозно подтичваше, а Лора се

опитваше да споделя същите крачки. Касандра и останалите

вървяха зад тях. Спряха се до едно красиво дърво, когато

изведнъж почувстваха хладина, свеж въздух.

- Вижте отсреща Планините – посочи Фино…

Сам застана до него, Лора и Касандра се присъединиха.

Леопардовата Генета започна да се върти и да души.

Беше се стъмнило.

- Тези планини приличат на два огромни лъва. Погледнете

главите и гривите около тях – говореше бавно Лора.

- Да, вижте отворената уста на лъва, отляво, а зъбите

му сигурно са от дъбовете на дърветата – отбеляза Сам.

- Тези планини са Лъвски планини – природата ги е изваяла

от скали, дъбове, дървета, пръст… – продължи Лора.

Сам за първи път опита да стреля с лъка и изпрати една

стрела право в главата на Лъва-Планина.

Леопардовата Генета изръмжа и побягна. Планината се

разтресе. Всички се сгушиха до дървото уплашени от шума.

- Не използвай стрелата, ако не е нужно – се чу гласът на

Тама от племето Сусу – ехото разнасяше неговото послание

и кънтеше силно в ушите на децата…

- Сам, какво направи? – с укор го погледна Касандра.

- Но как е възможно гласът на Тама да идва от планината,

където забих стрелата? Та нали той остана назад близо до

реката и животните – тревожно говореше Сам и препли-

таше езика си. Думите му почти не се разбираха.

Тогава пред тях се появи совата със светещите диаман-

тени очи, която кръжеше с красивите си шоколадови крила.

Тя прелетя покрай Лора, после около Касандра и докосна всеки

един от тях…

- Следвайте совата – продължи гласът на Тама, – тя ще

ви покаже пътя, се чу отново откъм планината, като че ли

Лъвът-Планина говори с гласа на Тама.

- Нашата страна носи името Сиера Леоне, което озна-

чава Лъвски планини – продължи Тама. - Лъвски планини,

Лъвски планини – кънтеше наоколо.

Красивата сова полетя напред и пътят се освети от

диамантените ѝ очи. Децата я следваха, следваха гласа на

Природата, заобиколени от Лъвските планини.

 

Комарите бръмчаха, кацаха по нослето на Лора и накрая

я събудиха. Буно се хвърли в скута ѝ и започна да лае, радваше

се, че Лора е отново в своето креватче.

- Мамо - каза Лора, – толкова много имам да ви разказвам,

за гората с махагоновите дървета, за красивите птици

и совата с диамантените очи, за приятеля ни Бонобо, за

племето Сусу и Тама – пазител на Лъвските планини.

- Да, чакахме те да се събудиш, малка скитнице. По-добре

напиши всичко видяно, за да го прочетеш на съучениците си.

Започваш училище днес в класа на твоите приятели.

Лора подскочи радостна, отвори тетрадката си и

написа:

„Ние живеем в прекрасна Планета. Нейните тайни се

пазят от дърветата, животните, племената, които са

близко до природата. Ние трябва само да я обичаме силно

и съхраняваме истинските ѝ жители, родени на нея… Лора

продължи и завърши с „Щастлив Край” – повтаряха го

Лъвските планини и въздухът кънтеше с гл


Създадена на 08.06.2018 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Avedisqn написа:

    Преди повече от 6 години

    Mnogo uvlekatelna prikazka umelo sachetana fantastika i deistvitelnost.Bravo na avtorkata.S netarpenie chakame sledvashtata prikazka.Bravo i na hudojnika za iliustraciqta.