club50plus.bg

- Боги, ей, Боги, почакай! Ти ли си това?

Фигурата на мъж, по която виках, със ситни стъпки излизаше от новата автогара в този малък родопски град. Полупразният късен автобус изсипа неколцина жени с издути пазарски чанти и петима мъже от една компания. Между пътниците, насочени към изхода, с уверена за годините си походка, вървеше той! Колкото повече го гледах в гръб, ставах по-сигурен, че на 6-7 метра пред мен крачи Богомил Марашлиев, моят колега офицер, научил ме на толкова важни специфични неща! Засилих крачката си и на изхода се озовах лице в лице с него.

-Боги, ти си, нали!?! Така ли е, офицер Марашлиев! - по стар военен обичай се обърнах аз.

 Две живи очи ме огледоха бързичко. Цветът им не се беше променил много с годините. Синьото си беше синьо.

- Аз съм ами. В този край кой да бъде друг? Знаеш, че тук ми е слабост.

- Ами ти, що дириш тук сега след толкова години! Кога беше, а?  70 –те ли, 80-те ли? Припомни ми, моля те!

След крепкото мъжко ръкостискане двамата седнахме на най-близката до изхода пейка. ”Още силно ръкостиска, както преди” си казах аз, разглеждайки моя свиден спомен от близкото минало. Лицето  добре се беше „закачило” за шапката му. Под нея се подаваше част от косата му - колко е тя, само можеше да се гадае. Специфичните мустачки отново биваха обгрижвани ежедневно. Характерният младежки израз на лицето му при разговор си беше останал. Изправен, жилавата му фигура стоеше  малко наклонена на една страна. Много приятно ми стана от тази неочаквана среща. С малко думи се разбрахме какво правим и двамата тук. Свръхмодерният санаториум ни привиква при себе си по „клинична пътека”. Настаниха ни в две съседни стаи и още вечерта бяхме на кафенето с Богомил.

Първата чашка избрано питие отприщи спомените ни. Като на филмова лента се явяваха героите на този епизод от живота на двама ни - военната служба тук, в отдалечения гарнизон. Сред нас сякаш дойдоха началник гарнизона и началник щаба му.

В строеви ред „преминаха” и отделните командири на батальони и на роти през изминалите години. Взаимно припомнайки тези съвместни периоди от живота в градчето, аз не пропусках най-чистосърдечно да благодаря на колегата за професионалната му помощ в онова време. А имаше защо?Много бяха специфичните неща тогава за този гарнизон. Той, в качеството си на офицер с достатъчно опит, определено ми подаваше ръка в трудните за мен моменти тогава.

Електронният часовник на стената обяви 20 часа. Шумна младежка компания влезе в кафето и оживи атмосферата. След малко зазвучаха песни от единия край на кафето. ”Кареокито започва” в един глас го казахме двамата, при което Богито се развесели и гяволито ми намигна.

- Сега ще ти разкажа за моето първо и единствено участие в кареоки! Но забележи, завършило с награда.

- Беше във времето, когато ме пенсионираха - шило в торба стои ли, си казах бързо аз - и търсейки работа тук-там, започнах като дистрибутор във верига за лекарства! Събраха ни на първи за мен семинар на морето да ни обучават. Международен, помня беше. Лекции, въпроси и препитвания всичко по реда си. Но знаеш, Христо, че българина трябва и да седне на маса и да се повесели. Така в последния ден целият семинар окупира местното кареоки-бар. Седнали бяхме на отделни маси. Аз се мъдрех до четири жени, едната от които  режисъорка в телевизията. И в един момент водещият програмата обяви, че ще има съревнование между отделните маси, с една дума отбори.

- По пеене разбира се - допълни Богито и изсипа глъдка питие в гърлото си. При спомена за предстоящето лицето му по младежки оживя и сините му очички заиграха в орбитата си. Солидарно и аз отпих от чашата и с интерес зачаках разказа му.

- Но ние не можем да пеем вярно и се притесняваме - в един глас се жалваха моите партнъорки от масата. Аз мълчах и гледах надолу, за да не срещна подканящите очи на водещия.

Тогава режисьорката се намеси и ни извади от там, за където се бяхме запътили - последно място от всички.

- Ще искаме песента на Тони Димитрова, как беше там за моряци нещо! ”За тебе хората говорят” показа завидно знание една от моите дами.

- Вие ще излезете и трите с Богомил и ще гледате да повтаряте текста с що-годе верни тонове, а ти....?Той спря разказа и както си го помня, засмя се по-дълго на предстоящото и продължи.

- А ти заставаш в средата на дансинга и си представяш палубата на отплаващия кораб. Те ти пеят отдолу от кея за изпращане, ти се сбогуваш от високо с момичетата. От вас искам ред песен, ред сълзи. А от теб железни моряшки нерви и нежно мъжко сърце! Кратко и ясно!

- Когато дойде нашият ред и започнахме  изпълнението, не знам какво сме правили, но тавана щеше да се срути от овации и непрекъснати аплодисменти. Момичета ли пееха точно, аз ли бях моряк на място,  не знам? Така и така не пеех, но като се вживях в ролята си, не могат после да ни разделят при посрещането му. Само дето сменихме изпращането в открито море с посрещане от безбрежния океан. Сигурно го изиграхме много добре, защото убедително взехме голямата награда. И то да не ти казвам на колко години бях тогава - завърши Богито своя първи разказ от близкото минало, поглеждайки към сравнително спокойната група младежи участници в кареокито сега. В чашите ни остана по още една  глътка за гърлото.

- След малко ще ти довърша спомена изцяло. Имаше и друг конкурс същата вечер - възбудено по младежки допълни Богомил, ставайки до тоалетната. В този момент жена ми звънна от Пловдив. С малко описание разбра, че ми е много добре и прие пожеланието за лека нощ!

- Така е, Христо – философски се завърна Богомил, - в Родопите всяка чешма е един живот! А колко чешми текат! Те нямат кран, а чучур като в Живота! Какви ли неща не преживява човек през цялото това време наречено Живот! И да искаш да ги спираш понякога, не става! Те се случват, защото е трябвало да се случат! Чучурът си тече ли, тече! Но стига философии на тема Живот!

- Нека  продължим нататък! Преди това да му пийнем по още едно! Аз черпя за срещата! Плюс това нашите са далеч, не могат ни видя – с веселите игриви очички ми намигна Богомил. На масата ни определено ставаше весело и забавно.

„Какво му трябва на човек" - на свой ред се замислих аз, гледайки с каква човешка радост изживява срещата ни моят стар колега.

Защо не сме така настроени един към друг в реалния живот, а не да чакаме разните му срещи юбилейни или случайни такива, за да проявим своите искрени чувства към колеги и приятели! Колко му е на човек да бъде естествен в отношенията си един към друг! Да си споделя и за хубаво и за лошо!

- Та да ти разкажа какво стана по-нататък - с весел глас ме върна на масата Богито. Знаеш, че първа награда се дава трудно и за това водещият обяви следващото състезание - танцуващи двойки върху лист хартия. Музиката започна едни разнообразни парчета и аз като единствен кавалер на нашата маса, естествено трябваше да излизам като участник. Партнираше ми една що годе слабичка мадама. С бързите танци се справихме добре, но започнаха бавните върху разгънатия лист. И периодично журито сгъва листа и той става по-малък и по-малък. Останахме 3 двойки и .. а,наздраве за срещата ни – прекъсна Богито разказа си. В кафето беше вече доста шумно и весело. Съседната компания се смееха на висок глас пред отрупаната си маса.

- И  започна една бавна мелодия по уредбата, при което журито сгъна листа на две и аха да стъпя на земята. А стъпиш ли извън листа си аут от състезанието. Тогава бате ти Боги сграбчва момичето и так - на раменете! Като двойка състезатели върху лед представящи съчетанието си за олимпийско злато. Залата се пукаше от овации. Аз на един крак, стъпил върху парчето хартия а моята дама отгоре върху раменете ми маха сърдечно за поздрав обирайки поздравленията. Не помня колко издържах, но беше сякаш цяла вечност. В това време другите две двойки стъпиха извън листа и с отчетливо артистичен глас водещия ни обяви за единствени победители. На нашата маса настанаха „луди” скандирания и радостни възгласи. Беше така хубаво и приятно. Още ми е пред очите тази наситена с толкова много смях и свежест вечер, преди толкова много години.

 - Наздраве, Христо! Как ме срещна и зарадва точно тук в моя любим родопски край! - синьото в очите на Богомил се къпеше в нежни сълзи по отминалите случки. Беше си останал дълбоко навътре така чувствителен, както преди го познавах.

- Да тръгваме лека полека,ч е утре ни чакат процедури. Нали затова сме дошли! Да станем по-здрави –се засмя отново колегата ми.

 Беше прекрасна вечер. До утре, лека нощ си пожелахме двамата. Отделил се от семейството си за първа нощ, то господ ми изпрати тази непредвидена среща в живота.Толкова приятна среща!

- До утре, Богомиле!

- За нови глътки вода от чучура!

Тихо стъпвайки по коридора се разделихме ние, двамата бивши офицери служили заедно в този някога така отдалечен гарнизон.

 

 

 

        06.09.2015 г.           Пловдив                          Т.Д.