Разноцветни светлини осветяваха малкото градче в долината на река Арно.

Борчетата ухаеха свежо и накацалите по тях малки крушки /лампички/ светеха и  угасваха. Наближаваше Коледа!

Беше студено и заснежено, а въздухът хрупкав, чист, и всяка изречена дума като че ли се поглъщаше и потъваше в незнайното. Мери се напрягаше да чуе разговора на приятелките си, които радостно ръкомахаха с ръце – звукът липсваше. Тогава Мери направи огромна снежна топка и я хвърли право към Зара и Шушан, които подскочиха, обърнаха се към Мери и я притеглиха към себе си.

- За какво си говорите толкова разпалено? – попита Мери.

- Мери – крещеше Зара, – Погледни отсреща до високата елха красивата шейна, прилича на Царска каляска, искаш ли да се повозим на шейната на Дядо Коледа?

- Да – откликна Мери и сложи двете си ръчички като фуния пред устата си и продължи: – Това е най-голямото ми желание.

Вятърът не спираше, а напротив – усилваше се, а снегът се трупаше бързо. Трите приятелки се приближиха до Дядо Коледа и Зара се престраши: 

- Дядо Коледа, нашата голяма мечта е да се повозим с твоята шейна надолу, ето тук, по този баир и да стигнем до реката.

Дядо Коледа погали дългата си бяла брада, погледна и трите момичета, усмихна се и каза:

- Две златни царски монети...

- Какво? Какво? – изкрещяха на глас приятелките.

- Две златни царски монети струва вашата мечта да се повозите на моята шейна, но тъй като сте тук без родителите си и не можете да заплатите, ще ви дам друга възможност – спря за миг старецът. - Измислете приказка за нашия град и ако е достойна, ще ви повозя с шейната.

Зара и Шушан дружно извикаха:

- Мери, Мери, ти си нашата вълшебна разказвачка, моля те, измисли подходяща приказка, която да е по-интересна и по-скъпа от две златни царски монети. Лека усмивка украси малкото личице на Мери, тя присви очи, пое дълбоко въздух, потри ръце и каза:

- Две златни царски монети, ммм... – добре, ще ви разкажа за нашия град, който сънувам понякога, че е царство. Царството на младия цар - цар Артур. Но първо, нека седнем в шейната, докато разказвам – обърна се Мери към белобрадеца.

Веселата компания седна в шейната, а Дядо Коледа изчисти замъглените стъкълца на очилата си и зачака с нетърпение Мери да започне да разказва.

- Градът на мечтите – започна Мери плахо. – Имало едно време едно малко царство, царство-град, разположен по крайбрежието на река Арно. Царят на царството-град бил стар, останал вдовец и имал двама сина –Артур и Сурен.

Мери погледна плахо Дядо Коледа в очите, който нежно я подкани.

- Продължавай, продължавай, чедо.

Мери пое глътка леден въздух:

- Един ден царят решил да изпита способностите на синовете си, тяхната сръчност, търпение и мъдрост, и им рекъл: „Мили мои синове, вече сте големи и трябва да реша кой от вас е достоен, способен и мъдър да управлява нашето царство. Големият син бил придирчив и веднага припомнил на баща си: „Но царю, законът повелява първородният син да наследи престола, иначе лоша поличба може да сполети царството”. „Мили синко, това е вярно, но аз искам да проверя кой е по-способен от вас да управлява. Не се коси, Сурен. „Мили царю – казал малкият царски син Артур, - аз съм готов да изслушам вашата молба.”

Мери спря, погледна Шушан в очите, замисли се и продължи: - „Мои синове, имате една нощ да  мислите, чертаете,рисувате и да ми покажете кое е първото нещо, което ще построите, ако всеки от вас стане цар, за да направите царството по-красиво, а животът на поданиците по-добър.”

Двамата принцове се оттеглили в своите стаи и на другата сутрин почукали на вратата на царя. „Царю – казал Сурен,– заповядайте, - и подал три огромни чертежа с красиво начертани замъци, църкви и конюшни. Царят погледнал с възхита и рекъл: „Това е великолепно, синко, но за какво са ни повече замъци и конюшни, когато нашето царство е малко и замъкът, в който живеем, е достатъчен. Църквата, която е до реката, побира всичките ни жители, а конюшните са дори повече, отколкото конете по нашата земя.” Артур, по-малкият син, се приближил до царя и подал скромно една малка рисунка. Царят се вгледал и попитал: „Какво е това, синко, май не умееш да рисуваш, разкажи ни да чуем твоите виждания.” „Царю – започнал Артур, - това е нашата красива река Арно, а това, което съм се опитал да нарисувам над реката, е мост. Ако съберем всички наши строители, зидари, мазачи, ще можем да построим мост, който да свързва двете страни на реката. Така всички жители ще могат да се радват на прехрана, ще има оживена търговия и нашият град ще се превърне в Град на мечтите – завърши Артур. 

Мери спря, погледна всички седнали в шейната, а те седяха като вкаменени в очакване, и Мери продължи:

- Мъдрият цар станал бавно от трона си, приближил се към своите синове и рекъл: „Аз съм много стар, но и много щастлив цар, баща на такива синове. Прекрасната дарба на Сурен да чертае и рисува и великата идея на Артур - вярвам, че вие двамата ще превърнете царството в Град на мечтите. На теб, Артур, давам царската корона, а на теб, Сурен - ключовете на този замък. Короната и замъкът са неразделни, както и вие, мои синове, ви пожелавам да бъдете. Пожелавам ви да настигнете и надминете моите 100 години!”

Настъпи тишина, шейната потегли и ускори по надолнището и стигна до реката. Дядо Коледа потупа Мери по рамото, погледна към заснежения мост над Арно и каза:

- Това е моята най-прекрасна Коледа, Коледа в Града на мечтите.

- Мери, Мери – викаха момичетата, – ние се возим, това наистина е Град на мечтите!