- Коледа, Коледа, Коледа – радваше се малкият Хари и скришом поглеждаше към красиво увитите подаръци под елхата.
Едмон си въртеше опашката и обикаляше в кръг, и излая, като видя Хари.
- Приятелю, хайде на разходка по снега!
Едмон си изправи лапите, погледна с топлите си кафяви очи и излая в знак на съгласие.
- Мамо, излизам да разходя Едмон – каза Хари.
- Да не закъснявате, приготвям коледна вечеря и знаеш, че тази вечер ще има подаръци – отговори майката на Хари.
Хари се ухили, подвикна на верния си приятел и хукнаха през вратата навън. Едмон правеше пътечка през снега, а Хари го следваше послушно. Гората изглеждаше още по-красива, борчетата покрити със сняг, а наоколо се чуваше клокоченето на реката.
Хари хвърли бърз поглед към Едмон и видя как малкият му приятел се спря в близост до реката. Хари го настигна и недоумяваше защо Едмон не мръдва, козината му беше настръхнала и започна да лае отсечено и силно. Тогава Хари забеляза малко мостче, а по него следи от много стъпки, трудно да се определят от какво животно са. Любопитството надделя и Хари тръгна, газейки в снега, крачейки бавно към мостчето и Едмон го последва. Хари стъпи, направи крачка по моста с лека уплаха, погледна надолу и видя как течението на реката носи дръвца и други предмети по повърхността си. Пое си дъх и продължи по-уверено в снега.
- Едмон, защо лаеш, от какво си недоволен? Да не би да усещаш беда, приятелю? – извика Хари.
Но Едмон продължаваше да лае и да следва Хари. Вече бяха премръзнали, когато стигнаха на отсрещната страна на реката. Тогава Едмон хукна с такава бързина, като че ли гонеше плячка. Хари едва смогваше да го догони и видя Едмон застанал на едно място без да издава звук, да се озърта. Хари го доближи и почувства как тишината го притиска, усети страх и прегърна Едмон.
- Едмон, а сега накъде? – прошепна му в ухото Хари.
Нещо много бързо, светкавично мина пред тях и се скри. Едмон започна да души и миризмата го отведе до висока ограда от борчета. Хари следваше Едмон и стигайки до оградата, силна светлина привлече погледа му. Зад оградата от борчета имаше къщурка, направена от големи неравни камъни. Едмон се разлая и опита да се провре през плътния плет от борови дръвчета, и успя да направи пролука. Ловко се промъкна, а зад него Хари пропълзя на ръце и крака и двамата се озоваха пред къщурката, гледайки уплашено. Хари се изправи и приближи към вратата, но беше тежка. Хари натискаше с цялото си тяло, а Едмон се засилваше и хвърляше върху вратата, докато я отворят. Светлината и топлината привлякоха неканените гости. Имаше камина, Хари се доближи и малкото му личице грейна.
- Има ли някой тук, ние сме приятели – страхливо каза Хари.
Отговорът не закъсня:
- Да, аз съм стопанинът, добре сте ми дошли, елате да се стоплите – показа се дребничък старец, с много жив поглед и усмивка украси лицето му при вида на Хари и мокрото куче до него.
- А ти кой си, момче, как успяхте да се промъкнете през моята борова ограда? – продължи старецът.
- Аз съм Хари, а този хъски е моят най-добър приятел - Едмон, благодарение на него се промъкнахме тук.
- Добре, добре, седни тук, до камината, Хари, и се стопли, ще направя чай – загрижено го покани старецът.
Изведнъж Едмон се разлая и хукна да обикаля да гони някого. Нещо се стовари върху главата на Хари, който панически се развика, а Едмон, гледайки, се разлая още по-силно. Старецът се появи с чайник в ръка и смеейки се, нареди:
- Габи, Габи, ела тук, дръж се прилично, това са наши гости.
Тогава Хари видя, че нещото, което беше върху главата му, е малка маймунка, която много грациозно се прехвърли върху рамото на стареца. Седнаха около малка дървена масичка, на която бяха нарисувани квадрати в златно и черно. Чаят ухаеше, Едмон се беше укротил и се умилкваше огладнял в краката на Хари.
- Хари, ще нахраня и твоя приятел Едмон, и се надявам да се държи прилично и да не лае по нежната Габи. Аз съм много, много стар, казвам се Лео и живея тук с моята единствена приятелка Габи, която винаги ме слуша – изрече старецът спокойно.
- Ха-ха-ха, та Габи не може да говори и затова не прави забележки – усмихвайки се, каза Хари и продължи:
- На колко си години, дядо Лео?
- Аз съм на 120 години и моята малка приятелка е на 100 – каза Лео.
- Охо, извика Хари – каква е тайната да се живее толкова дълго, дядо Лео? Кажи ми - въодушевен размахваше ръце Хари.
- Преди много, много години – започна старецът – когато бях малко момче като теб, нахлуха конници от съседното царство и превзеха нашия град. Тогава избягах в планината и опознах всяка височина, хълмче, дори си имах приятели-животинки, и ги хранех, когато можех. Търсех място да се скрия от студа и попаднах в една обитаема хралупа. Там живееше един старец, който, преди да затвори очи, ме научи да играя на най-древната игра.
- Коя е най-древната игра? – попита Хари.
- Как така, никой ли не ти е казал? Та това е играта шах! – продължи дядо Лео. - Играех със стареца всяка вечер и все повече и повече напредвах. Преди да издъхне, старецът ми подари шахматната си кутия с фигурите и единствената книга, която успял да скрие от нашествениците. Книгата се казва „Персийски приказки”. Четях ги, препрочитах ги и накрая разбрах поуките и мъдростта им. Реших да се върна обратно в града. Вървях с дни, криех се от гладни мечки, плачех от страх и се молех да успея и да намеря бащиния си дом и родителите си – спря старецът с навлажнени очи.
- Продължавай, продължавай – нетърпеливо го подкани Хари, а Едмон го последва с ръмжене.
- Стигнах до града – говореше дядо Лео с треперещ глас - и като че ли пак беше спокойно, опустошителната буря беше свършила. Животът продължаваше, хората бяха забързани, а на пазара кипеше търговия. Погледнах към продавача на дини и изкрещях от радост: “Татко, татко!...” Прегърнахме се, той избърса сълзите ми, попита ме къде съм се крил и каква е тази кутия в ръцете ми. Прибрахме се у дома, всичко бе запазено, а майка ми ме обсипа с обич и радост. Разказах на родителите си за стареца, за „Персийските приказки”, които вече знаех наизуст, и им показах шахматната кутия с фигурите.
Дядо Лео отпи малко чай и продължи.
- Тогава майка ми разтвори ръце и развълнувано извика: „Утре вечер новият Цар ще отвори вратите на замъка за този, който умее да играе на най-древната игра. Победителят ще получи награда”. На другия ден отидох до замъка, а пазачите ми се надсмиваха. “Ей, дребосъчко, каква е тази кутия в ръката ти, какво държиш тук?” “Моля да предадете на Царя, че аз съм Лео – малкият шахматист”. Пазачите се засмяха. Когато Царят чул за малкия шахматист, ме повика незабавно. Вгледа се в мен с любопитство и в дървената кутия, която носех в ръце. “Момче, откъде носиш този шах?”. „Аз го наследих от един старец, който ме научи да играя” – отвърнах аз на Царя. “Тогава нека премерим силите си” – каза Царят с усмивка на лице. Седнахме да играем шах на моята шахматна дъска. Царят стана много замислен и нападателен. Не успявах винаги да отгатна ходовете му и постепенно започнах да губя. “Момче – каза Царят, – ти можеш да местиш фигурите, знаеш правилата, но не можеш да ме победиш”. “Царю – отговорих аз, - ако ми позволите да напредна и да ви победя, без да ви обидя, ще го сторя веднага”. Тогава Царят ме погледна и каза: “В тебе има мъдрост. Откъде си се научил на мъдрост, момче?” “От старите “Персийски приказки” – му отговорих аз. “И защо ми поиска разрешение да ме победиш?” – продължи Царят. “Защото в играта на шах пълната победа се нарича шахмат”. “И какво от това?” – ме попита Царят. ”. Ако ви кажа ШАХМАТ – това означава да ви обидя – смисълът на тази дума е: „Смърт на Царя”. “О-о-о… - успя да възкликне Царят. Избери си едно желание, което да изпълня за теб”. Тогава помолих Царя да ме дари с дълголетие. А той щедро ми отговори: “Ще живееш дълго и ще имаш приятелка дълголетничка – маймунката Габи, царски подарък за теб”.
Хари слушаше, от очите му искреше предизвикателство - да помоли стареца да го научи да играе на шах. Дядо Лео му показа фигурите и как се редят, как се казват и как се местят.
Хари се увлече да разглежда шахматните фигури и да ги нарежда върху шахматната дъска. Свечеряваше се и тогава дядо Лео прикани Хари да тръгва, за да се прибере навреме за коледната вечер.
- Дядо Лео, обещавам пак да дойдем с Едмон и да играем на шах – каза малчуганът.
Старецът го прегърна, потупа Едмон по главата и ги изпрати. Навън духаше силен вятър и снегът беше покрил всички следи. Едмон поведе и успяха отново да преминат през мостчето, газейки в дълбокия сняг и пазейки се от вятъра.
Стигнаха дома, а майката на Хари ги посрещна:
- Къде сте, Хари, в този вятър и сняг можете да се изгубите?
- Мамо, мамо, имахме най-вълшебната разходка с Едмон, но ще ви разкажа след вечеря.
Елхата грееше и настъпи часът за подаръците. Хари се усмихна и баща му го прикани:
- Да, ето тази кутия, обвита със златна хартия и синя панделка, е твоят подарък.
Хари започна да развързва панделката, да отваря бавно и постепенно по-бързо и несръчно, скъса опаковката и пред очите му блесна дървена кутия със златни и черни квадрати.
- Шах! Шах! – извика победоносно Хари. - Това е играта на мъдреца, играта на красивия ум.
Родителите на Хари гледаха и с радост, и с изненада, че техният син знае за тази игра.
Хари ги погледна и благодари с думите:
- И знаете ли, не искам никога да стана цар, за да мога да играя на тази мъдра игра и спокойно при победа да казвам ШАХМАТ.
ЩАСТЛИВ КРАЙ!
Все още няма коментари