Влакът чакаше последен сигнал преди потеглянето си. Малвина и Алекс се бяха долепили плътно до прозореца и гледаха как на платформата съучениците им се смееха и подвикваха по нещо, но до купето не достигаше никакъв звук.
- Моля всички пътници да заемат местата си, влакът за Владивосток потегля след 5 минути – съобщи кондукторът.
Малвина и Алекс притиснаха още по-силно малките си личица към прозореца, нослетата им се сплескаха, стъклото се запоти. Малвина прокара ръка по него и замаха за сбогом на приятелчетата си, а Алекс нарисува с пръст върху запотения прозорец мечка с вдигната за сбогом лапа.
Влакът потегли. Децата на платформата махаха с ръце, викаха, а Малвина и Алекс продължаваха да ги гледат като в нямо кино. „Златния орел” затрака по железните релси и постепенно започна да ускорява ход.
- Погледни, Алекс, нашите приятели са вече в далечината – като малки кукли, а голямата църква с цветните куполи е като красива играчка – въодушевена говореше Малвина.
- Да – отвърна ѝ Алекс, – погледни, сега вече не се виждат, превърнаха се в снежинки, всичко е бяло…
Влакът вече препускаше, гледките пред прозореца се сменяха: красиви градове, села, пусти места, гори с различни дървета, реки, езера.
Седем дни и седем нощи пътуваха малките близнаци,гарите се сменяха една след друга и кондукторът на влака им позволяваше разходки на всяка спирка и около нея, щом влакът спреше.
- Не закъснявайте, бъдете точни и не се разделяйте! Чакам ви!
Това беше шестото поред предупреждение.
- И не забравяйте, че „Златния орел” е не само транссибирски влак, той има очи на орел и наблюдава своите пътници – хитро ги предупреждаваше кондукторът.
Децата кимваха в знак на съгласие и тръгваха към отворената врата на влака, скачаха на перона. Вървяха, но усещането, че пътуват, не ги напускаше. Така веднъж стигнаха до реката в центъра на град Иркутск и прочетоха табелка: „Река Ангара, която се влива в езеро Байкал”.
Лицето на Малвина грейна:
- Алекс, та ние сме близо до езерото Байкал.
Алекс се беше загледал в изображението на камила върху висока стена и прочете високо:
- „Керван от Сибир до Китай”.
- Да – чу се непознат глас, – най-дългото ми пътуване като че ли вървях до Луната и обратно.
Алекс и Малвина видяха засмяно, приветливо момиче с черни плитки, голяма пухкава шапка, с раничка и ски.Момичето потегли със ските, а Алекс и Малвина не успяха дори да отговорят. Запътиха се към железницата и запъхтени, газейки в снега, стигнаха последния вагон, а пред тях беше почти разяреното лице на кондуктора, който издърпа Алекс към себе си, а Малвина се скри зад гърба на братчето си. Зачервените им личица, замръзнали от студа, започнаха да се затоплят, децата потропваха с крака, изтръсваха снега от ботушките си, запътиха се към своето купе. Малвина се сгуши на диванчето, а Алекс погледна през прозореца на току-що потеглящия влак. Дърветата се сменяха със скали, тунели, други дървета…
Алекс рисуваше бързо, очите му сякаш запечатваха всяка картина, а ръката му се движеше в такт с тракането на транссибирския трен…Малкият художник заспа с молив в ръката. Леко почукване на вратата накара палавниците да подскочат.
- Деца, време е за закуска… Много скоро влакът ще спре за по-дълъг престой на гара Байкал.
Алекс и Малвина тичаха по коридорите, говорейки разпалено, когато внезапно видяха момичето с черните плитки. Седнаха на маса до прозореца, а непознатото момиче ги доближи:
- Здравейте, мога ли да седна при вас?
- Да – отвърнаха ѝ радостно близнаците.
Момичето се поклони, седна и ги изчака те първи да посегнат към пирожките. След това си взе пирожка със сирене и мармалад и започна сладко да яде. Чуваше се само тракането на влака, а три чифта очи шареха любопитно, взирайки се в прозореца. Когато пирожките свършиха и малките гладници бяха вече сити, Малвина се усмихна:
- Аз съм Малвина, а това е брат ми Алекс.
- Аз съм Лунароза и съм чукотка – отговори момичето.
- Лунароза – прошепна Малвина, – какво красиво име.
- А твоето, Малвина, е като име на принцеса от приказките – отговори малката жителка на Чукотка.
„Златния орел” започна да забавя хода си, после леко ускори, изведнъж стана тъмно, влязоха в тунел и когато отново излязоха на светло, трите деца се залепиха на прозореца. Невероятна гледка се откри пред очите им – огромна ледена площадка, върху която като че ли някой беше рисувал бели кръгове с тебешир.
- Това е езерото, познавам го и през зимата, – разпалено говореше Лунароза.
Влакът спря, децата грабнаха зимните си кънки, облякоха дебелите кожухчета, шапки, ръкавици, шалове и затичаха към вратата.
- Елате с мен, ще се возим на шейна, теглена от кучета – им каза новата им приятелка.
Шейната се носеше по леда и я отминаваха модерни коли за лед, хора с кънки, шейни, водени от елени. Изведнъж белите кръгове по леда изчезнаха, Малвина и Алекс се наведоха и се загледаха в прозрачното заледено езеро. Кучияшът намали, чуваше се лаят на кучетата.
- Да се пързаляме тук – разпалено говореше Лунароза.
Малвина обу кънките и първа скочи от шейната, последвана от Алекс и Лунароза.
- Лунароза, езерото е прозрачно, видях нещо да се движи под водата – и докато Малвина им говореше, тримата се наведоха и видяха дълбоките черни очи на животно!
- Това са черните очи на Байкалския тюлен, толкова черни и дълбоки, колкото е дълбоко и езерото – каза Лунароза.
Тюленът се завъртя два пъти, погледна любопитно през стъклената завеса и залепи муцуната си на леда. В този миг към него се присъединиха още няколко тюлена. Беше необикновена гледка, слънцето грееше, а езерото беше заледено.
- Малвина, дай ми златната си фибичка – каза Алекс на сестра си.
Малвина издърпа изпод шапката си фибичката и му я подаде. Алекс я насочи към тюлена, но така, че слънцето да я огрее. Като златна топка се отрази слънцето върху леда и тюленчетата придобиха златист цвят. Започнаха да танцуват, а очите им поглъщаха светлината и ставаха още по-дълбоки. Малчуганите не можеха да отлепят лицата си от леда, докато не чуха лая на кучетата и Алекс изпусна фибичката от ръката си.
Постепенно светлината върху леда изчезна, а тюленчетата започнаха да махат за сбогом. Малвина се наведе, грабна фибичката и се понесе по леда, направи любимия си пирует, подхвана малката чукотка за лакътя и я завъртя от радост.
Изморени от дългата разходка тримата заспаха в топлото купе, а „Златния орел” летеше към последната гара – Владивосток. Малвина подскочи, огромните ѝ черни очи погледнаха Лунароза, която първа проговори:
- Заспах тук и сънувах най-сладкия си сън, че летим възседнали истински орел, покрит със злато.
- Добре дошли във Владивосток – се чу по радиоуредбата.
Децата скочиха от влака, махайки за сбогом на кондуктора.
- Лъвчета мои – се чу нежният глас на майката на близнаците и децата полетяха във въздуха, вдигнати от здравите ръце на баща им.
Викаха от радост: „Мамо, мамо, татко!“
Лунароза ги гледаше, когато до нея се доближи старец с черни очи, смугло лице и бяла брада. Това беше нейният прекрасен дядо. Лунароза се поклони и хвана ръката на дядо си.
- Лунароза – провикна се Малвина и се затича към нея, за да ѝ даде за спомен златната си фибичка. Ще я наречем „Златния тюлен”.
Лунароза прегърна приятелката си и отговори:
- Като отмине зимата, с моя дядо ще ви заведем до синята перла на Сибир, чакайте ни.
- Да, да – заподскачаха децата.
На другата сутрин Алекс и Малвина разказваха на своите родители за приказното пътуване, а домашният им приятел Тигърчо мъркаше и се умилкваше. Сибирската котка беше се затъжила за младите си стопани и не се отделяше от тях. Дългите разходки с шейни, игрите в Сибирските степи, ходенето на лов с местните ловци, следенето на изгрева и на залеза, редуваха дните с нощи, нощите с дни. Снегът се разтопи, дърветата се раззелениха, Тигърчо тичаше на слънце в големия двор, а Малвина и Алекс се люлееха.
- Алекс, стигам небето, виж колко нависоко се люлея – се носеше нежният, топъл глас на Малвина.
Надпреварата в люлеенето нависоко бе в разгара си, когато се чу познат глас:
- Малвина, Алекс – слизайте от люлката, можем и по- ависоко да летим.
Децата разпознаха гласа на малката чукотка, а Тигърчо подскачаше около тях. Малвина и Алекс се затичаха към Лунароза и се надпреварваха да я прегръщат. Лицето на Лунароза сияеше, обърна се към дядо си, който беше с родителите на Малвина и Алекс, и ги увещаваше в безопасното предстоящо приключение, което бе подготвил за децата.
- Дядо, да потегляме.
Децата тръгнаха със стареца, обърнаха се и махнаха с ръце на родителите си.
- До довечера, мамо, татко – извикаха близнаците, когато чуха мяукането на Тигърчо, който ги следваше.
Хеликоптерът се вдигна рязко.
- Сега, наистина стигнахме небето – каза Алекс на сестра си.
Летяха над Сибирската тайга, покрита в гори от иглолистни дървета и дървета наподобяващи борчета.
- Какви са тези гори? – посочи Алекс към борчетата.
- Това са гори от черен смърч – отговори дядото на Лунароза, който управляваше хеликоптера.
Постепенно снижи и децата успяха да видят животни – гризачи, мечки, елени… Почна отново да се издига и наближи Азиатските степи, в които почти нямаше никаква растителност, но пък се виждаха да препускат елени, антилопи и цели ята мушички,комари. Хеликоптерът направи лек завой над един остров и започна да се снижава. Малките пътници слизаха един по един, когато дядото- пилот им рече:
- Четири часа имате за разходка и преди залез ме чакайте тук, за да прелетим обратно на светло.
Децата забързаха към езерото. Езерото беше спокойно и гладко, като огромно синьо огледало. Алекс и Малвина се огледаха в него и видяха малките си личица, оцветени в синьо.
Лунароза се приближи до приятелчетата си и попита:
- Искате ли да се покатерим на малкия остров отсреща, откъдето езерото се вижда като малка синя перла?
Децата вървяха, а Тигърчо подтичваше след тях. Стигнаха хълма и започнаха да се катерят задъхани от бързото темпо на малката чукотка, която беше неуморима.
- Погледнете от тук, погледнете надолу и не се движете. Вгледайте се отново в синята вода – продължи Лунароза.
Тигърчо започна да мърка, да върти опашка и да се оглежда, усещайки, че нещо ще се случи, започна да обикаля около Алекс, после около Малвина. Погледът на Малвина бе привлечен от летяща чайка с розови пера.
- Вижте каква красива чайка – сочеше Малвина към летящата красавица.
- Това е моята приятелка, Розовата чайка Розали – каза малката чукотка – която винаги ме намира, когато съм на този хълм.
Чу се мяукане, Тигърчо започна да маха с лапичка и да гони Розали, която ту кацаше, ту отлиташе. Чайката полетя на високо над Езерото, а Тигърчо отново замърка и започна да се умилква в краката на своите стопани Малвина и Алекс. Лунароза погледна към Розовата птица, затвори очи и каза нещо на чукотски, неразбираемо за Алекс и Малвина. Настъпи тишина, в която се чуваше само лекото мъркане на Тигърчо. Чайката се принизи и кацна върху рамото на Лунароза.
Водата в езерото започна да се надига като вулкан във въздуха и започна да се върти. Пред очите на малките ѝ наблюдатели тя се превърна в огромно синьо кълбо. Децата гледаха в недоумение как езерото се превърна в красива синя топка, дори очите на Тигърчо се промениха: ставаха ту тъмни, ту светло-зелени. Лунароза погали нежните пера на Розали, след което птицата излетя и започна да кръжи около синята водна топка.
- Лунароза, каква е тази магия-прелест – се чу треперещият глас на Малвина.
- Родила съм се, когато е имало лунно затъмнение и този хълм е бил като розов хълм, потънал в красиви рози. Тогава са ме нарекли Лунароза с чукотското пожелание да пазя и ценя, да виждам красотата на нашата планета. Успях да ви я покажа през моите очи, чрез моето сърце и с неговия ритъм чрез магията на синята перла – Синьото езеро.
- Знаех си, че твоето име е вълшебно – каза Малвина.
- Вълшебно – повтори Алекс.
- Тази Розова чайка – продължи Лунароза – е родена тук, нейните предци са живеели тук преди милиони години и те пазят Езерото.
Алекс грабна Тигърчо в прегръдките си и му заговори:
- Ще нарисувам нашата Планета, такава каквато я видях тук…, - но гласът му се заглуши от наближаващото ято розови чайки, които грачеха и обкръжиха красивата синя топка.
Тигърчо се изплаши и помъчи да се освободи от ръцете на Алекс, изсъска и последва одраскване, скочи на земята и почна да се върти и да движи опашката си. Животното почувства наближаващата буря. Силен вятър повдигна хлапаците от земята и ги отнесе във въздуха. Децата летяха с ятото розови чайки, обикаляйки синьото кълбо.
Пред погледите им се сменяха реки, морета, океани,държави, континенти, Слънце, Луна, Ден, Нощ – това беше планетата Земя, а те нейни спътници. Малвина понечи да я докосне със свободната си ръка, но клюнът на розова чайка от ятото избута малката ѝ ръчичка. Това беше Земното кълбо с цялата си прелест! Розовите чайки започнаха да отлитат и граченето намаля. Лунароза бе съпроводена от своята приятелка Розали и при докосването ѝ децата се приземиха там, където Тигърчо ги чакаше.
Малвина и Алекс се прибраха у дома изморени, гладни и очите им още носеха спомена за преживяното. Малвина мигаше с дългите си черни мигли, като че ли отваряше и затваряше завеса към голямото синьо кълбо. Алекс седна на малкото си столче, нагласи голям лист върху триножника и започна да рисува, заобиколен от родителите си и Малвина. Ръката му се движеше бързо, боичките се сменяха, цветовете се преливаха. Тишината продължаваше… Картината беше завършена с думите на малкия художник:
- Това е Нашата Планета, от моя поглед, през моето сърце…
Малвина целуна братчето си, съзнавайки, че и тя е видяла Планетата с погледа на брат си, тя имаше същите очи и същото сърце.
Миглена Иванова написа:
Преди повече от 6 години
Скъпа Тити ,както винаги успяваш да ме заведеш на приказно местенце из света голям
Вълшебството и магията на приказките ме пренасят във един прекрасен свят ...свят от който не искам да изляза.
Очаквам със нетърпение следващото вълшебство.