club50plus.bg

В неделя, преди първия учебен ден, Зара реши да набере горски цветя за любимата си учителка.

- Мамо, излизам, ще събера цветя за госпожица Шахинян.

- Добре, но не се бави, готвя от любимите ти пълнени червени пиперки – отговори майката на Зара.

Зара се облиза доволно, усмихна се и се забърза, вратата се хлопна зад гърба ѝ. Хукна по стълбите с обичайното си тананикане и на втория етаж срещна баба Назо, която я привика и почерпи с шоколад. Зара благодари и прегърна старицата.

- Къде си се забързала, красавице? – попита я с треперещия си глас немощната баба.

- Отивам до горичката на хълма, в края на селото ни, да набера горски цветя за първия учебен ден.

- Тази горичка – започна старицата – е моето любимо място, от моите детски години. И аз като теб често ходех с приятелки, събирахме цветя и нетърпеливо чакахме появата на костенурка, на диво животно и треперехме да не ни настигне змия.

На Зара очите бяха изпълнени с нежност и обич. Прегърна бабичката и се забърза, излезе от блокчето и тръгна по улица „Гарибалди”. На тази улица бяха любимите ѝ магазини. Зара гледаше витрините и кокетно се усмихваше на собственото си отражение. Дяволита мисъл мина през главата ѝ: „О, утре ще бъдат изненадани как от най-мъничката в класа сега съм най-висока, а може би и най-стройна!”

Зара усети нечий поглед, обърна се и изкрещя от радост при появата на най-красивата си приятелка - Шушан. Двете момичета се прегърнаха и не смогваха да се наприказват. Тръгнаха заедно и вървейки по тротоара,подритваха жълтите есенни листа, а топлият вятър галеше развълнуваните им лица. Шушан се спря до едно дърво и отключи катинара на новото си колело. Очите на Зара светнаха. Шушан ѝ предложи разходка и Зара седна на рамката на колелото. Отначало Шушан завъртя педалите несигурно, но постепенно ускори. Бързо стигнаха до хълма, до горичката. Зара скочи пъргаво от колелото и прикани Шушан да я последва. Шушан предпочиташе горските рози и минзухари, а Зара се оглеждаше за големи цветя.

- Шушан – с приповдигнат глас извика Зара, - познаваш ли нашата съседка, баба Назо? Тя като дете е брала цветя от тази гора и е виждала костенурки, змии и други горски животни.

- Като че ли тази гора е единственото вечно място тук, в нашето селце – отвърна Шушан, която радостно подскачаше от крак на крак. – Моите родители също обичат тази горичка и дори знам, че тяхната първа среща е била тук.

Шушан събираше диви рози, а Зара се бореше с едно високо цвете, което наподобяваше слънчоглед. Зара дръпна цветето няколко пъти, но не успя да го изтръгне. Шушан ѝ се притече на помощ. Двете момичета дърпаха ожесточено, пъшкаха и лека пот потече по челата им. Изведнъж дочуха глас. Слънчогледовото цвете отвори листата си и отвътре се показа малка пчеличка, която с тънките си крачка се прехвърляше от лист на лист, като че ли искаше да задържи слънчогледа отворен.

- Здравейте, мили мои, аз съм пчелата Джиджи и нося със себе си тайни от миналото, тайни от векове.

- Но как е възможно това? – надпреварваха се Зара и Шушан.

- Как е възможно една пчеличка да говори? – продължаваха развълнувани момичетата.

- Аз не познавам друг начин на живот, знам, че съм по-различна от моите горски приятели. Живея тук, в това огромно цвете, което никога не увяхва, не изсъхва и ме топли през зимата – жужеше пчеличката.

- Джиджи, Джиджи, това е невероятно, какви още тайни крие тази горичка? - попита Зара.

- Следвайте ме, ще ви заведа при вълшебното перо–пискливото гласче на пчелата се разнесе в горската тишина.

Слънцето залязваше, въглено-черните очи на Зара като че ли ставаха все по-тъмни, а зелените очи на Шушан блестяха като изумруди. Красотата на момичетата още повече развълнува Джиджи и тя кацаше от цвят на цвят, летеше и докато стигна до един стар пън и помоли:

- А сега, красавици, пъхнете ръцете си зад този пън и ще намерите вълшебното перо.

Зара избърза, заобиколи стария пън, бръкна в дупката зад него и усети нещо хладно, издърпа малката си ръка, която държеше перото. Шушан го грабна от ръката на Зара и двете започнаха да се карат и да се гонят.

- Не ти, а аз го намерих, перото е мое – настояваше Зара, – върни ми перото!

Джиджи бръмчеше около тях и кацаше ту върху Зара, ту върху Шушан, и повтаряше:

- Спрете, спрете, не се карайте, перото няма да пише, ако продължавате така!

Но зачервени, приятелките продължаваха да спорят и не отстъпваха. Силно раздразнена, Джиджи се устреми първо към Зара,боцна ръката ѝ, а след това последва боцване по ръката на Шушан. Двете момичета извикаха от болка и Шушан изпусна перото, което падна върху листата по земята. Настъпи мълчание и изведнъж се чу шумолене. Перото се издигна леко и феерично и се спря върху малък, млад дъб. Чу се леко дращене, перото танцуваше. Върху меката част на дъба се изписа:

„Да бъдеш...”

Двете момичета погледнаха написаното и не повярваха на очите си. Зара скочи и каза:

- Но това е началото на фраза от Шекспировия „Хамлет”– застана гордо издекламира с патос: „Да бъдеш или да не бъдеш!”

- Какво е това перо? - развълнувана питаше русата къдрокоска Шушан.

Тогава Джиджи се позавъртя около Шушан, кацна на нослето ѝ. Шушан изтръпна, а Зара се смееше. Тънкото гласче на Джиджи отново се чу:

- Зная, че само много специални деца като вас са имали подобно преживяване. – Джиджи хвръкна върху нослето на Зара и продължи. Перото пише един път на сто години!

- Тогава ние сме щастливки – каза Зара и махна с ръка да отстрани Джиджи от носа си.

- След нас някой след цели 100 години ще бъде щастлив – изрече Шушaн.

Очите на момичетата проследиха вълшебното перо и видяха как то пише:

„Истината има спокойно сърце.”

„Не бива да остаряваш, преди да си поумнял.”

Джиджи обикаляше и досаждаше:

- Какво, какво ви написа отново вълшебното перо? Кажете, кажете...

Зара седеше втрещена, а Шушан бавно повдигна перото, седна върху шумата и се опита да пише върху дъба, но нищо не се получаваше.

- Перото иска да е свободно, то пише, твори само когато е свободно – пискливо нареждаше мъничката хвърката.

 – Прочети, прочети написаното.

Шушан прочете:

„Истината има спокойно сърце.”

„Не бива да остаряваш, преди да си поумнял.”

Думите се носеха като песен във въздуха, а Джиджи бръмчеше и каза:

- Колко е красиво това, колко мъдро! Прелестно е, дори за мен, малката пчела.

Развълнуваните приятелки се хванаха за ръка и в глас извикаха:

- Шекспир, Шекспир, дали е от сонетите? - каза Зара-Трябва да питаме госпожица Шахинян.

Перото се премести върху един голям жълт лист, паднал от дървото, и започна отново да пише:

„Когато моят Маестро издъхна, аз все още бях в неговата ръка и наследих по магически начин мислите му. Не можех да намеря покой от мъка и се пренесох в тази красива гора, в Света на приказките. Моят Маестро беше ненадминатият, вечният поет на всички времена, наричаха го Бард...” Перото спря.

Леки сълзи се търкулнаха по бузката на Зара, а Шушан я хвана за ръката, стисна я здраво и каза:

- Не плачи, перото на Шекспир е живо, то е вечно и ние ще разкажем на всички наши приятели за вълшебното перо на Барда.

ЩАСТЛИВ КРАЙ!