club50plus.bg

                      Завършването!

                           /разказ/

 

  Планината ухаеше със своите цветове.Майската и прегръдка както винаги бе изпълнена  с чистота и свежест.Безплатен концерт на птичките в клоните  беше атракцията на високо ниво.Антрактът на певците се запълваше успешно с тишината на гората.

      Николай с весело лице и в красив нов костюм вървеше по пътеката към града Тя  се виеше между дърветата като дирята на добър скиор –слаломист.Имаше още два часа до началото на абитуриентския му бал.”Ще падне голямо веселие и танци- си мислеше той, вървейки в зелената прохлада на планината.Колко пъти беше изминавал това разстояние до града и обратно.Горе на пътя,преминаващите коли   „крадяха” от тишината за части  време и шумът им се изгубваше след колата по витите завои на шосето.

Вижда му се края на това „командироване” тук-си мислеше момчето крачейки с лекота   в посока града.Как неусетно се изнизаха тези цели 4 години,откак дойде  да завърши в това планинско градче.

  Николай беше рожба на дома за изоставени деца в окръжния град.Така и не научил истинското си име,той растеше под грижите на лелките в дома като Николай,любимеца на всички.Беше умно и внимателно дете,заредено винаги с желанието да помага.

-Нали сме едно семейство.Ако ние не си помагаме,то кой ще я свърши работата -определено мъдро за годините си,споделяше Николай.Той беше много чувствителен и бързо се привързваше. С голяма детска тъга се пълнеха очите му, когато се разделяше с децата които си тръгваха осиновени от нови родители.

”Ще дойде и твоят ред,мило момче”-го успокояваха лелките.Но така и не идваше  някой да се заинтересува от него.Преминаха в очакване близо 3 години,когато една сутрин директора го извика в кабинета си и му посочи мъжа седнал удобно  в креслото с гръб към вратата.

-Това е твоят баща-простичко му представи нещата директора.  ---Завръща се от чужбина и веднага идва да те прибере за у вас- вложи доза човещина в последните си думи.

-Драго ми е да те видя –с акцент на българския се обърна така наречения баща към момчето.-Колко си пораснал!-притеснено завърши встъпителните си слова той.

 Пред момчето стоеше висок прегърбен мъж,с черни очила и голям белег на лицето под тях.

-Здравей ,,,,,Николай -със забавяне произнесе  името му.

-Но така да остане-повече на директора изказа бавно тези последни думи.

Учудващо на себе си,Николай не можеше да определи  какво става.В началото  очакваше в живота му и при него да дойде някой да го иска за свое момче .В последно време се беше примирил със съдбата си и тук, в дома се чувстваше като в свой дом, сред лелките и всички други.

Сега стоеше в училищното кафене с този мъж,който се представя за баща му.Тайно го разглеждаше.Облечен бе в летен костюм,кремав на цвят с ярко червена вратовръзка на гърдите си. Движенията  му бяха  плавни и спокойни.Очите му  дълбоко скрити от плътни черни очила със златисти рамки.Белегът,голям за лицето му  надничаше  извън  стъклата.

-С едно око съм- внесе бащата внезапно уточнение в заседналото мълчание между тях.

-Като те оставихме в дома след раздялата с майка ти ,двамата се разпиляхме на различни страни по света на разстояние един от друг и далеч от теб.-отпуши се с лекота бащата и разказа  това каквото имаше да му каже.

-Аз обикалях много из Канада и какво ли не работих в тази страна.Че и окото си загубих там-наведе лицето си той над кафето и горящата цигара.

-Пенсионираха ме набързо и ..ето аз събрах сили да се явя пред теб,моя изоставен син за прошка и ако е казано да заживеем заедно-тук таткото спря да приказва и се загледа във  влезлите шумно деца.Николай сякаш усети как  по-друг начин  гледа сега здравото око на баща му.Стана му жал  и за окото му,за обиколките му в чуждата страна,и за раздялата между тях.

Така животът на Николай потече по-нов начин.Набързо се устроиха в нова къща,в едно от близките до града селца! Методи,така се казваше таткото се чувстваше много добре. Обсипваше преоткритото си синче с голяма грижовност  и обич.Насъбрал в себе си в излишък от тези човешки чувства,той   бе образец за своя син.Планината им действаше и на двамата ободряващо.Вечерите край домашния огън се превръщаха в терен за непринудени взаимни разговори !Така се нижеха  ден след ден за двамата, Методи и Николай  сякаш бяха живяли  близо четвърт век заедно.

 

Споделените примери на таткото за преминалия му разнообразен живот там ,изграждаха  у момчето трайните черти на добрия му характер-отговорност,съпричастие и искрена привързаност към хубавото и красивото сега.Затова и прекрасната Надежда,приятелката на Николай   беше така радушно приета в този мъжки дом.Чистите взаимни чувства на младите топлиха и натъжаваха душата на Методи.Времето сякаш беше спряло и той виждаше себе си- колко е щастлив някога със своята Румяна!..............................

 

    Николай вървеше вече почти за последно по познатата пътека към града.Строен и красив  в абитуриентския си костюм,той се носеше леко и с настроение надолу към двора на училището.Там, където го чака неговата любима! Как ще танцуват само?! Няма да спре да кани своята мила Надежда! Е, естествено ще уважи и любима си класна,дала му така точните и полезни насоки за бъдещето му!

Изведнъж свистене на гуми и спирачки разкъсаха родопската тишина.Лека кола с  чужда регистрация се движеше с голяма скорост по виещия балкански път!Гората се напълни с шум на двигател,спирачки и търкане на гуми.Женски писък се извиси над всичко това и с  растящ  грохот към него приближаваше неуправляемата кола.Излезла от третокласния балкански път,тя се въртеше около оста си и с яко блъскане по крехките дървета премина покрай него и продължи своето убийствено падане надолу към дъното,където виеше  речна снага планинската река.

Всичко това премина пред очите на Николай като документални кадри  и той вече летеше след търкалящата се кола, разсъбличайки абитуриентското си сако.

-Ето я-съзря той червения цвят на кабината, която беше заклещена във водата между два паднали бора.Николай нагази  в хладните планински води и погледна през стъклото.Вътре в неопределено състояние  лежаха добре облечена жена на зряла възраст и  малко момче на задната седалка.Бяла въртяща се главичка на мъничкото кученце даваше живот в кабината.Колата, така  се беше заклещела ,че трудно можеше да се влезе вътре.Тя бе в яката „сърдечна” прегръдка на боровите дървета.Николай понечи да посегне към телефона си но установи, че бягайки след падащата в пропаста кола си го е изпуснал някъде по склона.

Нямаше време за търсене.Чакаха го за първа помощ! Още повече че и тъмнината започна да пълзи из гората.и да си заема подобаващото си място за през вечерта.Да вика я го чуе някой,я не!Николай запретна ръкави на марковата си риза и започна да търси начин да стигне до затворените вътре жена и малко  момче.Помъчи се през вратите,но яките ключалки не поддаваха.Водата със змийската си  бързина обгръщаше автомобила.Времето  за да отвори кабината му се видя прекалено дълго.Разбил с голямо дърво здравото предно стъкло,Николай беше вече вътре!Жената „заклещена” в елегантния си костюм и в кормилната уредба на колата беше хубава със своите зрели години.На задната седалка ,като закачено на дърво стоеше малкото момче стегнато в предпазния си колан.И двамата  гледаха влезлия „неканен” Николай с широко молещи очи!

-Аз съм зле!Кракът мисля,че ми  е счупен- някак си по-лекарски проговори жената.

-Николай ти как си,моето малко момче!Не се страхувай!Страшното  премина!-стиснала по женски болката, тя с нежност се обръщаше към смълчаното момче.

-Това ми е златото в живота-моето скъпо внуче!На него помогни!

Кучето, за да раздвижи застиналите тонове на тази привечерна картина в планината на свой ред започна своето джафкане..........................................................

   -Тръгнали сме да изпратим  в абитуриентската му вечер....- тук жената спря за момент и погледна луксозния автомобил със своите жалки остатъци в реката на дъното на пропаста.

-Николай!Николай се казва моя син, който вече завършва и живее с баща си някъде тук.Нямам сили да го погледна след това, което направихме преди време с баща му.Оставихме го в дома,да расте без баща и майка.Той,Методи намери сили и по-рано се изправи пред детето си.А аз?Още не мога да си простя постъпката си на младини!-огънят галеше на вълни запазеното и лице!Имаше приятни черти дори и в този разчорлен вид след катастрофата.Николай беше здраво стегнал крака и с абитуриентското си сако.Очакваха  бърза помощ!

-Николай,недей се отдалечавай от нас ,златното ми – жената грижовно зовеше внучето си в горската тишина.

-Всеки ден сякаш,моето малко момче е пред мен.Затова го и кръстихме Николай !

 

Отгоре се спускаха към тях човеши гласове.

-Къде сте?-зовяха гласовете на бърза помощ.

-Намерихме ги!-отново около пострадалите стана шумно и светло!Кучето и то заявяваше присъствието си.

Николай леко и незабелязано се отдели от легналата в носилката жена и нейното скъпо внуче.

Изкачвайки се нагоре по хълма, чу вдясно в храсталака познатия звук на бащиния подарък-последен модел телефон .

 

-Скъпи,хайде къде се бавиш?Всички вече тръгват, а моя кавалер за бала го няма още!От един час звъня,къде си?

-Всичко е наред,мила ми Надежда!Идвам, стягах си тоалета!

 

Николай погледна новата си риза на петна!Обувките бяха добре изкаляни!Сакото разкъсано за бинтове бе свършило своята благородна цел! Косата му бе разчорлена и сплъстена от борбата с водата!

Но в душата му беше така светло!В противовес  на тази пълзяща в гората тъмнина!