Картините
Изчезна момчето на Коста.Търсиха го целия ден, някои от хората не се отказаха и продължиха и през нощта. И кучетата с ловната дружинка извикаха, но така и не го намериха. Намериха само количката.
Коста се беше свил до една оградата на кметството и дума не продумваше. Жена му плачеше тихичко до него. Вече нямаше глас да вика и да пищи.
Тихият дъждец се сливаше със сълзите им, но не отмиваше горчилката и болката.
Едно дете имаха и не можаха да го опазят. Какво ли не преживяха покрай него. От малък беше буен и непокорен. Страшно беше когато падна от терасата и си счупи краката. Гледал как скачат парашутисти и решил да пробва на дядо си с чадъра.
По - страшно беше когато с две момчетата влезли в една от пещерите на Лъкатник да се правят на геолози. Едвам ги откриха след ден, гладни премръзнали и целите ожулени.
Най-страшното беше когато скочи във най-дълбокия вир на Искър, близо до тяхното село. Тогава си удари главата в подводен камък и остана с парализирани крака.
Колко ли болници не обиколиха, по какви ли доктори и билкари не ходиха, но не стана.
Някакъв център в мозъка бил засегнат и не успя да проходи.
От тогава спря и да говори. Пишеше на лист желанията и Коста и жена му бързаха да ги изпълнят. Но да вържеш за инвалиден стол младо момче довчера надбягвало се с вятъра беше истинско наказание. За всички.
Сега вече настана адът. Нямаше го.
Купиха му инвалидна количка от чужбина, с мотор да му е по-лесно да се движи.
Отначало не я поглеждаше, но се примири и все по-често започна да излиза. Срамуваше се от приятелите си. Добри деца имаше в селото никой не му се подигра не го нагруби.
Опитваха се да разговарят с него, но той ги отбягваше.
Всеки ден се изкачваше до близки хълм край реката и оттам наблюдаваше околността.
Седеше по цял ден понякога загледан в една точка, безмълвен и самотен.
Не знаеше какво да прави със себе си и попиваше всяка прелетяла птица, всеки полъх на вятъра, всеки сезон.
Там откри художника.Той беше пристигнал в селото преди година и си купи къща там. От време на изчезваше за месец-два, ходеше по изложби и конкурси.
Отначало се ядоса, че някой му е заел мястото, но като се приближи и видя какво прави натрапникът, бързо му мина. Реката, която толкова много обичаше беше пренесена на платното.Можеше да се пресегне и да я докосне, ако поиска. Същите извивки на брега, върбите и даже белият камък насред реката до който се състезаваха като деца.Дори и цветът на водата беше същият. Загледа като хипнотизиран в завършената вече картина и бързо си тръгна.Заплака. Нямаше търпение да обясни на баща си какво иска.
Коста трудно разбра. Момчето не го остави на мира докато не му купи бои и платна.
Всеки ден още в ранни зори тръгваше за хълма и вземаше по едно от платната.
Вечер обаче връщаше само полуизпразнените тубички от боите. Картина нямаше.
Лицето му вече беше спокойно и дори от време на време се усмихваше.
Майка му поиска да види какво прави, но той не и разреши. Оставиха го на мира.
Бяха спокойни, знаеха къде е. Трябваше само да му осигуряват бои и платна.
Един ден поиска въже, пирони и найлон. Питаха за какво, но момчето не каза. Беше настоятелен и докато не му го осигуриха не миряса.
Този ден се прибра много късно и беше целият издран. Малко му се скараха. Пак нищо не им каза за заниманията си. Решиха да го проследят.
На другият ден заваля пороен дъжд. По телевизията бяха обявили, че идва буря, но момчето не повярва. Излезе преди да се е съмнало.
Изкачи се на хълма. Слънцето скоро се показа от изток. Бавно, сякаш невидимо въже го теглеше все по-нагоре и по-нагоре. Розово-оранжева светлина оцвети и реката. Силуетът на гората изплува обвит в прозрачен облак от роса. Слънцето, реката и гората сякаш се поздравиха за добро утро като за момент светнаха.
Блесна първата светкавица. Момчето сякаш не я видя и продължи да се взира в изгрева. Стресна го гърмежът. За кратко време се събраха тъмни облаци и заваля.
„ Картините“- просветна му в ума. Беше ги оставил в една ниша в скалите, почти до брега. Когато беше сухо времето не беше опасно да се наводни, но при обилен дъжд се пълнеше с вода. Забърза надолу по склона. Почти беше стигнал до брега на реката когато моторът отказа. Мястото обаче беше на около километър разстояние.
Опита пак да запали мотора и тогава видя, че е повреден. Смъкна се от количката и запълзя. Земният път се стесняваше все повече, докато стана тясна пътечка обрасла с къпинак и коприва. Краката му оставяха кървави следи в прахта, но дъждът безмилостно ги унищожаваше. Цялото му тяло вече кървеше, а момчето сякаш не усещаше болката.
Водата от облаците се усилваше сякаш искаше да отмие всичко, което не е здраво прихванато в земята.
Реката бучеше.Водата подскачаше като жива срещнала преградата на камъните. От време на време се стрелкаше по някоя бърза мрянка и бягаше да се скрие от пороя.
Капките като пирони се забиваха във всичко до което стигнат. Земята вече не ги искаше и те рикушираха обратно. Гората стенеше от вятъра и дърветата сякаш се покланяха на бурята да спре.
Намериха го на следващия ден, полужив в една ниша на брега на реката, държащ в ръцете си платна увити парчета от накъсан найлон и размазани по тях бои.
Не помнеше нищо и никой. Ръцете му галеха една от картините. На нея се различаваше нещо като река и част от крило на птица прикована с пирон за инвалидна количка.
Все още няма коментари