Урок по човечност

далечни спомени по загубена реалност
Normal_logo_variation

Стига сме се карали за нищо! С тези нерви до никъде няма да стигнем! Защо се така променяме ден след ден? Толкова ли много загубихме от нашето хубаво начало! Да бях си останал при онези хора там в планината, в далечната новогодишна нощ!-ехтяха думите им в лятната вечер около панелката. Двамата в апартамента над  нас се надпреварваха да доказват  кой прав и кой крив в  семейната им разправия. След силните и звучни изречения всеки се затвори в стаята си. Безжизнената тишина отново залости врата около жилищния ни блок. Поредната свада на съседите отгоре вървеше към своя край за тази вечер.

Боян и Антоанета! От деца сме заедно с Боян на тази улица в квартала на големия град. Безбройни пъстри спомени изпълват нашия взаимен живот. През годините много неща се случиха и на двамата, но ето продължаваме да сме заедно и като семейни приятели. Колко са уважавани в района от малки и големи. С радост срешнеш ли ги на пътя, най-малкото, ще те дарят с искрената си голяма усмивка. Ще получиш за себе си допълнителна енергия за живот. Приятно е на всеки да обмени мисли в движение с тях. В тъга ще те подкрепят и щастлив миг ще ти споделят. Младите в блока с уважение и искрена любов се спират за разговор при среща с двамата... По-зрелите съседи с доверие тичат при тях за съвет и за възникнала помощ.

Боян и Антоанета в началото бяха образец за отношение един към друг. Винаги усмихнати и с весело, непринудено държане ще ги запомним всички на уличката ни. И двамата, деца от работнически семейства бяха много внимателни към съседите. Той растеше като високо и стройно момче, със спортен дух в себе си. Тя - открита по характер, изпълнена с благородното желание да помогне на всеки.

Ние с Боян бяхме съученици и стояхме на един чин.  Като младеж той живо се интересуваше от спорт и от музика. Малкото средства с които разполагаше, даваше за картички с известните тогава музикални групи. С Антоанета се запознаха на рождения ден на съученичката ни Васка. Той пристигна облечен със своето първо шито по-мярка сако.

Още при началните звуци на ролковия магнетофон очите им се срещат. В танците са неуморими и взаимно се преоткриват. От тази вечер те стават неразделни... Запленени в младежката си обич, сами се определят като нарицателната двойка в училище. Сочени са за пример в час и извън него... Веселите купони по квартири и заведения се отличаваха с тяхното дейно участие. Що филмови творби изгледаха двамата в кварталното кино. Непрестаните им танци по дансинга на механата извън града, бяха като спектакъл под светлините на прожекторите. Така влюбено и красиво играеха те. Кавалерската елегантност на Боян се допълваше от прецизния финес в движенията на Антоанета. Ние около тях ,благовеехме с най-добри чувства към двамата. Но всички тайно им завиждахме - момичетата за красивата обич на Боян към Антоанета и момчетата за тази верност към Боян в очите на любимата му. Всеки от тайфата имаше скътан в душата си топъл спомен за тях от съвместния ни свободен необвързан живот тогава. С една дума – обичта им беше за пример. Като прибавим и тяхното непрестанно желание за взаимна нежост и милувки, то образът им е вече доизграден. Много хубаво и доста интересно ни беше с тях.

Сега стоейки на балкона под техния и дочул поредните им силни думи един към друг, аз с умиление се прибрах в стаята си със спомените по това отминало добро време. Бръкнах в стария гардероб и се загледох в черно белите снимки от тогава.

Какво ставаше с това семейство, до което съм близо цял живот? Кое ги промени така осезателно в последните години? Може ли да бъде спасена една пословична тяхна обич преминала през цялото това време? Въпроси, чиито отговори получих съвсем скоро от първо лице. С Боян седнахме една вечер като определено стари дружки на чаша ракия в близкото кръчме. От дума на дума той отпусна душата си и с вълнение непрекъснато ми споделяше болката за отминалото време. Изградил в себе си непоклатимо чувство за прекрасното в миналите години, той започна със спомена за срещата му с човечността преди много време в празничната нощ тогава.

Разреши ми да се върна близо 30 години назад – сложи начало на разказа си Боян. - Завършил младо инженерче в София, аз поех отговорно трудовата си дейност в родния Пловдив. Млади бяхме, енергични бяхме, емоционални бяхме. С бъдещата ми съпруга не се разделяхме във вечерните часове на деня. А пък колко пътувахме из България! Ех, красивата наша добра България! Най-любимото ни място беше град Трявна, със своя възрожденски въздух! С  наситеното родно българско по калдаръмените му улици! С плътната еснафска атмосфера в красивите къщи!

Една нова година решихме голяма компания от Пловдив да се „преселим”  в този  красив балкански град за празничното посрещане! Колите с мъка изминаха това разстояние през Балкана, натоварени добре с пътници  и гастрономически лакомства за новогодишната трапеза. Пристигайки в уредената старо-българска къща, всички като един се заехме с подготовката за празника. Вечерта беше много весела, наситена с радостни песни и танци. Участниците - всички усмихнати и млади хора настроени тържествено за събитието! По едно време из танцуващите се понесе ропот и въмущение от нещо. Братът на едно от момичета, проявяваше излишна строгост и дърпайки сестра си на висок тон, беше на ръба да разруши тотално веселата част на компанията. Явно пиенето му беше дошло малко в повечко. Аз реших да се намеся за да успокоя напрежението и... получих един звучен шамар от моя добър приятел - брат й. Сринат емоционално, напуснах къщата незабелязан от празнуващите момчета и момичета. Навън беше суха и студена привечер! Луната солидарно осветяваше моята главна роля в последвалите събития! Може би малко повече разстроен от случилото се, аз се отдалечавах от радостната глъч в къщата. Вървях без посока из смълчания град, угрижен и замислен. Преминавайки по моста над реката, уличните фенери осветиха чехлите ми с които бях тръгнал на тази непредвидена разходка. Тишината на заспалата централна част на Трявна ме водеше хванала за ръка. Вървях без цел, без път, без правила. Неусетно напуснах градчето насочвайки се към близкия планиски хълм.

Наближавах голям огън, подобен на тези по пионерските лагери. Игривите пламъчета си играеха по суровите лица на застаналите в кръг мъже и жени. Цигани катунари - си припомних за бързо някои мои познания от книгите. Наистина пред мен около огъня в този късен вечерен час бяха те. И с децата си, с жените си и с родата си. На каруците се мъдреше цялата им покъщина! Приемайки ме в този късен час те разтвориха сърдечните си обятия! Не можех да повярвам! След краткото ми обяснение, какво ми се бе случило и как бягам от постъпката на мой приятел, без излишно любопитство ме обградиха с грижи като към техен редови член на катуна. И здрави обувки ми намериха на часа! С тежък ямурлук завиха треперещото ми тяло! С топла гозба ме нагостиха! И през цялото време на внимание, ме гледаха с мили и добри очи! Поотпуснах се около огъня. Позагубилото ми се празнично настроение взе да възвръща своята сила. Ние започнахме да пеем техните песни на човечността и уважението. Отново се връщаше усмивката на лицето ми при тези непознати хора. Странната вечерна среща с естественото в човешките взаимоотношения изигра своята магическа полза.Всичко що бе станало с мен само преди няколко часа се изтри изцяло от душата ми. Това, другото което намерих тази вечер стана доминиращото. Та те се държаха с мен уважавайки моето човешко съществуване. Искрена грижовност, човешка съпричастност и естествено държане - това бяха водещите черти на атмосферата в тяхно обкръжение. В игри, разговори и песни неусетно премина нощта.

Припряните разтревожени гласове на любимата ми и няколкото приятели тръгнали да ме търсят, отчетливо се понесоха от долу от градчето... Срещата ми с най-необикновеното при обикновените беше към края си. Бях се докоснал за миг до неподправеното човешко държане на това сдружение на хора. Раздялата ми с тях се вгнезди за дълго време в душата ми. Напусках един открит урок по внимание и човещина в отношенията между хората! Съпоставката със случката в младежката ни компания беше излишна! За дълго, много дълго време в живота ми, тази среднощна непредвидена среща се явяваше редовно пред очите ми.

За да минат близо 30 години и аз с умиление и благодарност да си спомням за нея!

Боян отпи голяма глътка от чашата си и внезапно млъкна. Както започна разказа си. В капанчето бе станало изведнъж тихо, сякаш сега ще дойдат онези непознати ни членове на циганския катун от Тревненския Балкан. Моят приятел от толкова много години, мълчеше замислен и тъжен. Загрижен за разразилите се „войни” в семейството му напоследък.

Определящо ли е да се развиваме като професионалисти, а пък в най-обикновеното и най-важното, да си оставаме първични в отношенията. Лъскавият ни материален живот е ли достатъчен на този свят? Къде остава добрата дума, постъпка и действие?

Махнах мислено с ръка засега! Нямах право да го занимавам в този момент с философските си въпроси! Той самият отдавна имаше отговор на подобни житейски питания! Само се наведох и го прегърнах дружески, както на времето когато бяхме деца!

                                                                                                                     ....следва продължение


Създадена на 25.04.2015 г.

Коментари

Все още няма коментари