club50plus.bg

Вероятно много от читателите на Клуб 50+ я познават като автор на интересни статии, които са имали възможност да прочетат на виртуалните страници на медията. Със сигурност ценителите на добрата литература я познават като талантлив автор и умел слово и душе-описател. Но малцина са онези, които познават Христина - жената, която написа "Ничия" и накара читателите да надникнат дълбоко в душите си, задавайки си въпроси, които до момента не са осмелявали. Това е така, не само защото Хриси Панджаридис от години живее далеч от Родината, във Франция, а защото, за да опознаеш някого е нужно много повече от контакт. 

Срещаме се с Христина, за да ни разкаже малко повече за себе си, за новия си роман "Ничия", срещаме се, за да си поговорим за живота, онзи..същият и различния. Първата ми молба е да се опише сама, с няколко думи, така, както тя най-добре умее...в стил хайку и в стил Христина:

Христина, ти от дълго време живееш извън Родината. Какво е усещането – кои са позитивите и кои негативите – за теб?

С възрастта се опитвам да помъдрявам и да не гледам негативно на света – въпреки неговата постоянна агресивност. Поддържам връзки с няколко верни приятели и се заблуждавам, че това ми стига. Най-лесно е да се заоплаквам, но вече не вярвам на максимата „Споделена мъка – половин мъка“. Изговарянето на болката отново те връща и дърпа назад. Предпочитам да затананикам някоя песен.

Когато човек е откъснат от корена си, казват, в него се борят различни чувства…така ли е и дали тези чувства по някакъв начин стимулират писателя у теб?

В мен винаги бушуват бури – такава съм си от дете. Вероятно и затова играех на футбол с момчетата и бях на вратата. Липсата на приятелите, които ценя и малшанса да не открия нови, ме затвори наново в моята „книжна къща“. Не се оплаквам – това е моят живот. /За сега!/Все пак не отказвам пътуванията и разходките.

Преди месец ти се завърна за кратко в България, за да представиш новия си роман „Ничия“. Как се почувства отново у дома?

Прекрасно! Открих Росица Димитрова от село Хайредин – приятелка, с която само си пишехме, а след поканата ѝ гостувах в родния дом. Събуждах се от пеенето на петел! Усетих удоволствието да седиш под лозница и да се усмихваш на шегите на непознатите допреди малко, с които сега ти е така приятно. Цялото семейство на Росица ми „лепна“ на сърцето!

Видях се с хора, за които бях зажадняла, разочаровах се от други или по-точно преразпределих емоционалната карта в себе си. Похапнах някои изкушения, които по ония краища не се намират.

"Ничия"…докато пишеше романа, имаше ли нещо, което те изненада? Нещо, което не си била планирала да включиш, но се е родило в процеса на писане?

Когато започнах да пиша не вярвах, че Доротея ще бъде героиня на цял роман. Виждах я „сложена“ в разказ, но явно преживяванията в мен, наблюденията, размислите и творческите сили, които се появяват в процеса на работа не се вместиха в няколко страници. По моему в романа има доста истини за жената емигрантка, които трябваше да се кажат.

Вероятно много хора са те питали дали в романа ти има доза изповедност и каква? Лирическата героиня притежава ли твои черти?

Всички герои са излезли от мисълта ми, под ръцете ми и без да искам съм им дала по нещо от себе си. Ще призная или разочаровам някого, но в романа не разказвам за себе си. Не е моят дневник. Признавам си, че не бих издържала товара, който носи главната ми героиня. Аз съм по-различна от нея и затова постъпвам по друг начин.

Ако днес, половин година по-късно, трябваше да пренапишеш романа си, има ли нещо, което би променила? Ако да – защо?

Сигурно ще го направя по-сгъстен и ще отстраня някои лирически отклонения. А може и направо да го изтрия на компютъра. Критична съм и когато напиша нещо и го огледам – пращам го да си хваща пътя. Иначе му намирам дефекти и остава „заключен“. Романът вече си има свой живот, той е зад мен и аз гледам напред.

Чисто човешки – дали има рецепта от ничии да станем себе си? Или, бидейки ничии сме най-силно себе си?

Забелязах самочувствието на французойките! Те ходят и дърветата падат в краката им. А жените над средна възраст в Елзас, където живеем, са с прически, изгладени цветни панталони, гримирани. Направо вървящи цветя! Възхищавам им се! Понякога си казвам, че не напразно съм тук. Една от задачите ми е да прихвана поне малко от излъчването им и да вдигна високо главата си. Не съм социолог и нямам право, нито отговорност да тегля чертата и да твърдя каква е българската жена. Ала от собствени наблюдения, от взимане – даване с мои приятелки, познати, минали през живота ми, забелязах колко се съмняваме в качествата си и как сме гладни за внимание и за комплименти, за окуражаващи думи. Липсва ни и самочувствие, увереност, че сме намерили точно нашето място. Сякаш непрекъснато сме върху някаква везна и равновесието ни се изплъзва.

Често говорим, че сме в криза – духовна, душевна, материална, човешка. Ти на какво мнение си и имаш ли своя изпитана формула за справяне с кризата?

Кризата започва от духа. Откажеш ли се от духовното, отдалечеш ли го от себе си, за да дадеш приоритет на материалното – кръгът се завърта и нямаш време да коригираш грешката си. Формула за справяне с кризата? „Родители, четете на децата си книги, разказвайте им приказки!“ Изход ще намерите и в романа „Ярост“, излязъл в Сиела през 2011 г.

Има ли нещо, което пропусна да направиш в България?

Исках да попътувам повече, но не се получи, а България наистина е богата с красоти. Съзнателно пропуснах срещи с някои хора, които щяха несъзнателно да ме наранят.

Как би представила накратко „Ничия“ на хората, които не са чували нито за теб, нито за книгата?

Роман за пътищата, които объркваме, докато обичаме и мечтаем. Роман за майчиното сърце, което се пита дали всичко на този свят е простимо. Роман, който става за препрочитане.

И ще завърша с един може би шаблонен, но според мен много важен въпрос – за какво мечтае Христина Панджаридис – жената и за какво – творецът?

Като жена бих искала да има мир и здраве. Хората, на които държа и люлея в мислите си да са щастливи – според както те си го разбират. В българските библиотеки отново да постъпват книгите на българските писатели. Да са повече библиотекарките като Николинка Пенкова от Гара Елин Пелин.

За себе си лично бих помолила за още повече време за четене и пътуване. Книгите ми да отидат там, където ще ги оценят и обикнат.