club50plus.bg

Неслучайно народът е казал "най-добре се върши една работа, ако се върши със сърце". Така е във всяка една професия . Когато влагаш сърцето си, работата ти носи удовлетворение и любов. Но ако има професия, за която това да важи стократно, то това е професията на учителя, на педагога. И днес ще ви срещнем с една дама, която е вложила цялата си любов в работата с децата и във всичко, което прави. Днес тя е пенсионер, но все още мечтае да прекрачи отново прага на училището и да види онази светлинка в детските очи, която осмисля всичко. Тя е дама с голямо сърце и голям размах. 

Бихте ли се представили на нашите читатели 
Пред вас е г-жа Таня Йорданова (кореняк ямболийка), но омъжена през 1979 год .в гр.Ахелой и  живея с моето семейство на територията на гр.Ахелой вече цели 33 год.Щастлива съпруга и майка на две прекрасни деца: дъщеря на 32 год./(авършила успешно „право „ в Пловдивския университет) и син на 28 год., завършил полицейската школа в Казанлък.
Моят съпруг е пенсионер. Професията ми цял един живот (40 год.) е учител-педагог, специалност начална и предучилищна педагогика с магистър :”Управление на образованието и следдипломна квалификация :”педагогически съветник в средното училище”.
От три години  съм пенсионерка (за жалост)и съм си у дома . Казвам за жалост, защото аз нямах тази психологическа нагласа все още, че ми предстои пенсиониране – по-точно казано :един вътрешен глас, сърцето ми подсказваше, че имам още много, много какво да давам от себе си на децата, че моята енергия, емоциалност, душевен мир и хъс за работа не са стихнали още.

Не зная защо, но като че ли с всеки изминат ден в училище аз получавах сила, енергия и „ищах” (както казват старите хора) за работа с учениците. Навярно това се случва в душата ми, защото цял един живот съм била в училище. И съм работила като педагог, а за мен учителската професия си беше призвание, дар, даден от Бога.
Работила съм през годините като : начална учителка, като дружинен ръководител, обществен възпитател, и последните години като педагогически съветник..Винаги съм мислела, че  съм един широко скроен човек, при мен в работата няма :отличници, няма деца на по-заможни семейства, а всички дечица са еднакви. Ех, като погледна тези детски очички, ама те още като вляза в училище и хукват към мен, прегръщат ме, а цветя, всеки божи ден цветя получавах аз от дечицата.

Таня, Вие цял живот сте работили с деца, ако трябва да дадете определение на българското дете, какво би било то? Какви са българските деца?
Преди всичко :децата са най-възвишената радост на всяко българско семейство и ние, учителите,  сме им вторите родители, когато едно дете прекрачи училщния праг.
Детето е най- големият инспектор на учителя, то не само вижда,  а и чувства дали един учител го обича, и го приема близо до себе си, за да му се довери. 
Децата обичат доброта, честност, откровеност, справедливост, равнопоставеност от страна на учителя спрямо тях.
Нашите деца са чудесни, сегашните деца се нуждаят от много топлина, от много голямо доверие, от психологическа подкрепа от страна на учителя. И бързам да допълня - не че не получават всичко това от семейството си, но 80% от родителите са толкова динамични, припряни, ангажирани в своето ежедневие, в работата си, и най- вече - социалният статус на всяко семейство е къде,къде  по-различен - днешният ден на семействата и грижите за техните деца, вечерите заедно, почивните дни заедно - всичко това като че ли липсва, нишката между дете-родител е скъсана. И точно, когато това дете влезе в понеделник в училище и до обяд има нон-стоп само уроци, уроци, задачи, предмети, класни, тестове и знаете ли, това дете, напускайки на обяд училището къде мисли да отиде - в компютърните зали, в някое барче, в някоя игрална зала, или в някоя градинка свито да пуши, дори да пие.

Засягате много болни теми - за обществото, за децата. Непрекъснато се говори за образованието и за начините, по които то да се развива. Какво е вашето виждане, от какво се нуждае днес българското образование?Къде е неговото място в преодоляването на тези проблеми, които описвате?
​Във всяко българско училище трябва да има задължително психолог, педагогически съветник - това са хората, които се занимават с децата в свободното им време, това са хората , които ангажират децата в най- различни интересни мероприятия, инициативи /извънкласни и извънучилищни, това са хората ,които могат да отпуснат децата, да разнообразят техния живот, децата да им се доверят. По време на излети, на екскурзии, на телевзионни предавания, на пролетни балове, на коледни тържества, и ред други и други стотици мероприятия, които съм организирала, провеждала,канила съм и лектори (доктори за беседи против алкохола, тютюнопушенето, наркотиците, прожектирали сме филмчета по тези въпроси ит.н.) Разполагам с десетки видеофилми, дискети, снимки, отразяващи живота на децата в училище .
Децата обичат изявите, децата обичат да бъдат поощрени, обичат показ, обичат наградите, обичат да бъдат в публичното пространство и това аз го постигам, може би защото никога не съм работила само с борени деца или само с едни и същи деца.
Много полза и голям възпитателен ефект съм постигала, когато съм канила родителите да бъдат съпричастни и участници в общите мероприятия с техните деца. Ето това аз го наричам :осъществевяне на социализацията на децата от ранна детска възраст.
Защото децата виждат и чувстват присътвието на своите родители, на официалните гости/кметове, общински съветници, представители на фонадации, на жените от пенсионерския клуб, на църковното настоятелство. Но, питам аз, един учител, един преподавател , който е отделил половин ден за своя предмет, като за утрешния ден  е проверявал един куп учебни тетрадки, тестове и т.н, ще има ли той това свободно време, и сила, и желание за работа в свободното време на детето. Ще има ли време за всичко това ,което по-горе споменавам. Моят отговор е НЕ! И не, защото този учител не е добър като педагог или като класен ръководител,  той просто няма физическата възможност за това.
И не остава нищо друго пред нашите институции/просвета и всички други, които се занимават с възпитание на децата, трябва да се назначат в училищата психолози, педагогически съветници :но не само по документи , че тези хора имат дипломи.
Защото една диплома не е достатъчна, за да бъде даден човек учител, педагог. Трябва човек, който умее и има нагласата отвътре, от душата си и от сърцето да работи с дечицата.
Българското образование се нуждае спешно от много неща  ,които се правеха едно време:това бяха лагерите с децата извън населените места,
- да се отпускат достатъчно средства за извънкласни и извънучилищни дейности;
- да се подбират педагози, доказани , дееспособни, със квалификации и хъс за работа;
- проектите за работата с децата, ако са стойностни, да бъдат час по-скоро одобрени, за да се реализират навреме.
И нека последно да вметна - едно време се провеждаха показни открити уроци, инициитави, мероприятия пред други учителски колективи, от други населени места:нека да има обмяна опит, нека трудът и възможностите на кадърния учител се видят в по-голямо публично пространство.
Освен това, задлъжително трябва да се въведат:вечерен час, посещения по домовете от педагигческия съветник, класен ръководител (в домовете на деца в рисково положение).
Да се полагат грижи за безработните семейства - да не се допуска и двамата родители да бъдат без работа.
- във всяко училище да има училищен стол;
- Да не се взема под внимание възрастта за пенсиониране на даден учител, ако той :има явна дееспособност, жизненост, способи за работа с децата, активност в своята работа , доказан потенциал, с който е постигнал много успехи реализирал редица положителни похвати за работа с децата.Всичко това ако е налице, то този учител да си остане на работа, и да не се подхожда към него административно ”трябва да се пенсионираш”.

следва - очаквайте в утрешния брой на Клуб 50+ продължение на интервюто с Таня Йорданова - един учител с голямо сърце и много енергия, знания и умения