Дори Александър Велики не съумял да отговори на очакванията на баща си
„Никога няма да стане човек от него" – заяви уморено хазяинът ми, наблюдавайки усилията на сина си да оправи портата на дървената ограда, която тъжно висеше на пантите си от няколко дена.
Наистина, трябва да призная, че набеденият майстор не вдъхваше особено доверие в своите способности. Сякаш за да потвърди думите на баща си, той изпусна тежката дървена врата, която се стовари безмилостно върху крака му. Погледна притеснено към нас, въздържа се от простимите в случая нецензурни фрази, и продължи заниманието си.
„Винаги е бил схванат в ръцете"
– продължи тирадата си старият човек. – „А когато другите деца го тормозеха, се криеше зад полите на майка си."
Опитах се да си представя около 40-годишният мъж с дълга посребряла грива и заформящо се бирено коремче като сополиво хлапе. Не успях. Може би ми пречеше виненочервеният джип 4Х4, небрежно паркиран под навеса, трите дипломи по математика, физика и информационни технологии, които знаех, че притежава, или пък репутацията му на компютърен факир.
Изглежда обаче тези постижения не успяваха да впечатлят дядото, който просто отказваше да нарече „мъж" който и да било представител на силния пол, неспособен да забие пирон.
Погледнах дъщеря ми, която се забавляваше да храни тайно котката със сандвича си с кашкавал. С какво ли ще се гордее тя някой ден, и на какви ли неосъзнати мои очаквания няма да успее да отговори?
Надявам се, че успявам да избегна
грешката на много родители,
които прехвърлят несбъднатите си надежди на плещите на своите потомци, и изискват от тях да станат балерини, футболни звезди, или хирурзи. Почти съм параноична на тази тема.
Когато големият ми син обмисляше плановете си да кандидатства в математическа гимназия, запазих хладнокръвно мълчание. Беше ме страх, че евентуалният ми възторг от подобно решение ще повлияе на избора му.
Още помня битката, която проведох с родителите си, след като им заявих, че ще ставам физик. Майка ми вече бе платила за уроци по литература, подготвяйки почвата за класическата гимназия. Идеята да пълня главата си с мъртви езици ме изпълваше с ужас. Та аз исках да разкрия тайните на вселената, а не да се ровя в прашасалото минало!
Добре де, не станах Айнщайн, разочаровах най-вече себе си, но, надявам се, съм достатъчно пораснала, за да не очаквам децата ми да споделят моите тийнейджърски мечти и някой ден да се приберат с Нобеловата награда.
Да твърдя, че никога няма да ме разочароват обаче би било малко пресилено.
„Малки деца – малки грижи, големи деца – големи грижи",
казват бабите. Същата фраза лесно би могла да се прехвърли и върху разочарованията.
Докато са все още деца, нашите наследници рядко ни ядосват сериозно. Прегрешенията им са обикновено невинни, а всеки неуспех е просто временна спънка. Дали обаче, когато синът ми прехвърли 30-те, няма да заприличам на моя хазяин и да въздишам над несъществените му недостатъци, игнорирайки неговите постижения?
Всъщност, обратната крайност – пълното заслепение и
нереалната вяра в неповторимите добродетели на децата ни
е не по-малко болезнено състояние.
Мой бивш колега всеки ден тормозеше околните с пространни епични разкази за своите неволи. По-безцеремонните от нас загърбиха добрия тон, за да изтъкнат, че повечето му беди се дължат на погрешна преценка, но да се опиташ да му дадеш съвет се оказа по-безнадеждна задача от това да нахраниш тигър с моркови.
Монолозите му не допускаха коментар.
Както много медии по време на криза, и нашата срещаше сериозни финансови трудности. Заплатите се бавеха повече от месец. Той си купи нов лаптоп. Спряха му тока. В истерия, той звънна на мама. Тя плати сметката.
В момента, в който получихме заветния закъснял банков превод, всеки бързаше да върне понатрупалите се напоследък заеми и борчове. Не и Огнян. Той направи „разумна" инвестиция – смени автомобила си срещу по-лъскаво и уж по-икономично возило. Седмица по-късно просеше цигари от всеки и обясняваше как хладилникът му е празен, а децата – гладни. Разбира се, баба нямаше да допусне това да продължи така.
Психолозите признават –
понякога за родителя е изключително трудно да каже „не"
и да изхвърли от гнездото нежелаещото да полети пиленце.
В САЩ например се създават анонимни групи за взаимопомощ, които да подкрепят твърде склонните да помагат мама и тате. Според някои, виновен за тази болезнена преданост към отроците е не кой да е, а самият Фройд.
Именно неговите трудове популяризираха тезата за оформянето на личността през първите седем години на детството. Разбрали-недоразбрали писанията му, по-хитрите неудачници бързо намериха идеалното оправдание – коренът на всичките им беди е неправилното възпитание. Обществото глътна въдицата и пое на кръстоносен поход в отричане на свободната воля.
Всяко малко прегрешение или сериозно престъпление бе обяснявано с родителски грешки. Самите родители тръпнеха при всяка изпусната пред децата си фраза – как ще оформя характера му, ако сега изпусна нервите си, ако съм уморен, ядосан, отегчен?
Вината се трупа лесно
и понякога води до повече грешки от едно несправедливо наказание в изблик на гняв. Мнозина стигнаха до там да си приписват отговорност за всеки проблем, с който се сблъскат порасналите вече син или дъщеря.
Психолозите предупреждават, че за да се преборим със синдрома на пилето, което отказва да напусне гнездото, на първо време трябва да му признаем способността да лети, и да приемем очевидния факт, че то, като всяко друго човешко същество, разполага със свободна воля. Тоест – с правото (и задължението) да понесе отговорността за своите решения. Ако му спрат тока – оставете го на тъмно, категорични са консултантите.
Всъщност, твърде амбициозните родители, които се надяват децата им да сбъднат нереализираните им надежди, също
не са във възторг от дара на свободната воля
Хазяинът ми не може да приеме, че да си компютърен гуру е постижение, което заслужава уважение. Той би предпочел синът му да е традиционният мъжкар, който прекарва неделята под скрибуцащия „Москвич".
Старая се да не натрапвам на децата си своите очаквания. Но съм далеч от лицемерното убеждение, че никога няма да ме разочароват. Животът е пред тях, а с него ги очакват и безбройните грешки, които тепърва ще допуснат. Без съмнение в досието им ще бъдат записани и постъпки, които бих сметнала за неморални или неетични.
Според психолозите, пътят на действие в подобни случаи е ясен – и основната грешка е да замълчиш.
В много случаи, за да прикрият разочарованието си или чувството си за вина, родителите просто се затварят в себе си и прекъсват контакта с децата си.
Учените обаче са единодушни – по-здравословен е един разтърсващ скандал, отколкото години студено мълчание.
Преди да се разкрещите обаче, помнете правило номер две – помислете, преди да кажете каквото и да било.
Дали наистина вашият гняв е основателен,
и ако е така, как да представите аргументите си така, че да бъдат чути? Помнете, че всички хора, дори и собствените ви деца, имат правото да допускат гротескни грешки и да се поддават на тотално нерационални действия. Не е дошъл краят на света, само защото дъщеря ви е решила да стане самотна майка, или синът ви е ипотекирал апартамента, за да вложи парите в съмнителни акции. Вместо да извадите на преден план страха или възмущението си, изслушайте аргументите им и предложете (в разумни граници) помощ и подкрепа.
А ако сте от хората, които смятат, че отроците им са извор на непрестанни разочарования, помислете – какво би трябвало да постигнат, за да сте доволен?
Спомнете си своите собствени чувства, когато сте се изправяли пред каменното изражение на баща си или извитите надолу ъгълчета на устата на майка си.
Не само ние простосмъртните сме обречени да разочароваме родителите си.
Самият Александър Велики не е пощаден
Той завладял света, гонен по петите от сянката на Филип Македонски, размахал пръст в безмълвен укор. Независимо, че бил обявен за божество в Египет, младият военачалник не търпял да го съпоставят с царствения му родител. Бляскавите му победи били недостатъчна утеха, нищо не можело да победи страха му, че историята ще го помни като втори след Филип.
Според хроникьорите, когато един от любимите му пълководци, Клеитус, заявил, че всички постижения на сина се дължат на баща му, Александър така се вбесил, че го убил на място.
Кръстих дъщеря си на Александър Велики. Надявам се обаче, за разлика от Филип и Олимпия, да не допусна толкова груби родителски грешки, че някой ден тя да завладее света. Виж, това вече би ме разочаровало.
Ружа написа:
Преди повече от 13 години
Какво значи да бъдем приятели с децата си?Малко комплексарски от родителска гледна точка ми звучи.Те ще си имат техни такива,както и родителите.Но е нужно да се гради взаимно доверие,за да споделят каквото ги вълнува и така да ги познаваме по-добре.
Радостина Михайлова написа:
Преди повече от 13 години
Надежда, много съм съгласна, че родителите трябва непрекъснато да обмислят поведението си спрямо своите деца и да се стремят да им бъдат приятели, защото така се гради доверие. Поздравления на авторката за текста!
karamella написа:
Преди повече от 13 години
Браво, Иле
на, страхотна статия!
Parlakova Nadejda написа:
Преди повече от 13 години
Spored men te - roditelite triabva da misliat neprekusnato..
Parlakova Nadejda написа:
Преди повече от 13 години
Az sum kazala na moia sin - ako zapo4na da mu se burkam niakoi den v semeinite mu dela -da me nastapi po kokal4eto :)Dano ne sum obsebvasht roditel - predpo4itam da sum priatel, istinski!!! :-?
Вивиан написа:
Преди повече от 13 години
Чудесна статия! Всеки родител трябва да се замисли как се отнася към децата си, дори когато вече са пораснали!