Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Истинските чергари на глобализираното село
Има една група немлади българи, които са прегърнали глобализацията някак си без да искат.Те, обаче, не са обект на интереса на туристическите агенции, защото са крайно безнадеждна група. Огромната част от тях не знаят чужди езици и нямат много пари, но прекарват зимите в странство. Губят се из европейските летища, но не се отчайват. Здравето им не е перфектно, но тръгват, въоръжени с торби с лекарства. Те са на възраст между 50 и 80 години. Никой не ги закичва със здравец на летището, нито пък им полива вода на прага на къщата в деня на полета. Никога не са си мислели, че ще станат граждани на света. Веднъж пристигнали в новия свят, уседналите им души преживяват еуфорично щастие за месец-два, после балансират някак си между непозната рутина и екзотика на фона на ефирна носталгия, а на шестия месец заболяват от клаустрофобия.
Поколението ни беше физически, а и не само, затворено в границите на държавата и на блока от държави, наричан тогава СИВ. Най-„западната” за нас дестинация беше ГДР, а през 80-те и Унгария, където се радвахме на нещо като витрина на живота „оттатък”. Учехме чужди езици и мечтаехме да видим другата част на света. На някои от нас това им се случваше веднъж като печалба от тотото и щастливецът разказваше за това с часове и по много пъти. „Вторият път е сигурен белег за връзка със службите”, казваше един приятел. И май е бил прав.
Навярно част от емигрантската вълна на българите се дължи и на този неизживян копнеж, който бе не просто по лъскавото, но и по свободата (както тогава си я представяхме), и по вписването в една „уредена държава”, по предизвикателството да докажеш себе си в други условия. Особено за онези, за които миенето на чинии „там” не бе единствената алтернатива. Много от тях смениха няколко държави, докато се установят. Успелите да направят кариера никак не са малко и по правило не смятат да се връщат – дори след пенсионирането си, но носталгията, пак по правило, държи жива връзката им с родината. И тя се материализира по много различни начини – в най-бедните за страната ни години събираха и пращаха дрехи и покъщнина; създаваха фондации и събираха дарения с по-малки или големи цели; организираха, и още го правят, рейдове на светила в медицината – с безплатни за българите прегледи или операции; работят по проекти, свързани с България…
Сигурно този копнеж има пръст и в чергарството на децата ни, кой знае. А чрез тях и техните деца ние и нашите родители опознаваме света „оттатък”. Безплатните екскурзии са и вълнуващи, и пълни с различни от онзи копнеж емоции, за които преди не сме подозирали…
В „Клуб 50+” ще става дума и за едните, и за другите, и за третите. Защото са част от живота ни, част от промените в него, дошли не само с възрастта, но и с промените в обществото ни.
Клуб 50+
Изборът на държава-санаториум не е техен, а на техните деца и внуци. Там те помагат и са наблизо, и са на топло. В чуждата култура те са „сърцето“, не „мозъкът“ на дома. Поколенческата им мъдрост е безпредметна и неизползваема, но те са „сенките“, които подпират битието на децата си, „сенките“ на родината и прадедите. Биха искали да идват за кратко, но по-често, ала подобно удоволствие струва скъпо. За тази група българи не се говори, но те са истинските чергари на глобализираното село. Българските баби и дядовци, майки и бащи са овладели тънкостите на междуконтиненталното летене и знаят, че няма човек, който да не е пристигнал. Те знаят не две и двеста, а две и two. Женят децата си, гледат внуци, изпращат ги и ги посрещат от училище, готвят, садят зеленчуци, чистят къщите, научават се да си говорят с България по скайп, да си пускат интернет телевизия и да четат българските вестници по интернет. Ако не гледат деца, просто са наоколо и си почиват. Интернет е тяхната разтуха и необходимост. Разходките също. Разглеждане на забележителности, скитане по магазини и ресторанти са част от програмата. Туристи по необходимост. Случва се да ги навести скука, да се чувстват като затворници, да няма с кого една приказка на български да си кажат през деня, а друг език не знаят. Тогава си мечтаят за България. Но знаят и друго – родината е там, където са децата им. И в един момент ще трябва да направят избор за по-дълго време. Затова продължават да пътуват. Пренасят корена от земята-майка в родината на внуците. Свещенодействат. Докато ги държат краката.
Голямото преселение на българските граждани, започнало след 1989 г. според официалната статистика отначало имало политически и етнически характер, а през следващите години – по-скоро икономически. През годините между двете последни преброявания на населението (1992 - 2001 г.) страната са напуснали около 196 хил. души. Социологическо изследване на данните от преброяването на населението, извършено от НСИ през 2001 г., показва около 15% очаквана дългосрочната емиграция на хората между 15 и 60 г., като само 8% от тях са над 50 г. Според аналогичното изследване през 1996 г. потенциалната емиграция е била близо 25% от населението. Намеренията на българите се променят.
От началото на юни 2008 г. НСИ провежда всеки месец анкетно наблюдение на осем ГКПП, през които преминава 80% от пътникопотока от и към страната. Според оценките от това наблюдение, през миналата година 10 хиляди българи са напуснали страната за повече от 1 година. За близо 49% от тях причината е осигуряването на постоянна работа, за 17% – образование, 21% са техните половинки и децата им, а 8,8% напускат родината, защото са се омъжили/оженили за чужд гражданин или имат такова намерение. Около 46% от емигрантите са мъже и 54% са жени. Най-голям е обхватът на емигрантския поток сред 20–29-годишните – 29% и сред 30–39-годишните българи; 50–59-годишните сред тях са 13,3%, а над 60-годишните – 1,3%. Най-предпочитаната дестинация за емигрантите е Германия – 16%, Испания – 12%, Италия – 10%, Великобритания, Кипър и Франция – по 7%, Австрия, Гърция, Канада – около 5–6 %.
Ira написа:
Преди повече от 13 години
Tova e deistvitelnosta i jalkoto e, che tendencijata za napustaneto na stranata se uvelichava