club50plus.bg

Изискана възрастна дама се превърна в аrbiter elegantiae* на кварталната градинка

Ако бе вярно, че кихаш, когато някой те споменава, то тогава елегантната възрастна дама пред мен би трябвало да страда от тежка хрема. Не минава ден, без да чуя името ѝ поне двайсетина пъти.

„Баба Мария каза, че..."
„Баба Мария ме научи на тази песничка..."
Или просто: „А кога пак ще ходим при баба?"
Лесно е да си помислиш, че става дума за матриархална матрона, отгледала многобройна челяд.

Крехката дама срещу мен се усмихва горчиво

„Всъщност, аз нямам собствени деца – след тежко вирусно заболяване когато бях малка, ми съобщиха страшната новина, че никога няма да стана майка. Естествено, с течение на времето го приемах все по-тежко. Цял живот не ми бе достатъчен, за да се примиря с тази съдба – дори и днес мисълта за изгубените моменти понякога пълни очите ми със сълзи."

И добавя с лек смях, за да разсее тъгата:
„Е, знаеш ни старите хора – лесно плачем."
За разлика от други баби обаче, чиито последни години минават в отчайваща самота, броейки дните до поредните празници, когато ще видят семейството си, баба Мария не може да се оплаче, че ѝ липсва компания.

У тях гълчавата започва рано сутрин и не затихва до вечерта

Всичко започва преди година, когато случайно на стълбите засича своя млада съседка.
„Момичето бе гушнало бебето и се качваше нагоре, а по страните ѝ се стичаха сълзи. Може би защото аз самата толкова съм копняла за дете, не можех да разбера откъде идва тази мъка. Обикновено не си пъхам носа в чуждите работи, но тогава просто много ми дожаля. Попитах я какво става."

През сълзи младата майка обяснява, че страда от ужасен зъбобол, а просто няма на кого да остави бебето, за да отиде до поликлиниката. Семейството е от провинцията, бабата и дядото са далече, а приятели в София почти нямат.
„Какво облекчение изпитах, че решението на проблема ѝ е толкова лесно – спомня си баба Мария. – Признавам, че се страхувах да чуя далеч по-страшна история – с годините човек може би привиква да очаква трагедии."

„Остави бебето при мен!" – възкликнала баба Мария. И с все още непреодоляна изненада в гласа добавя –

„Тя ме попита колко ще ѝ струва, представяш ли си?"

О, да, представям си.
Родих сравнително късно, след като родителите ми бяха починали, и познавам отблизо безизходицата да нямаш подкрепа в кризисни ситуации. Добре, че не боледувам често – понякога ме гони кошмарът как ще се справя, ако ме повали дори и най-невинен грип.

За майките като мен, баба Мария е отговорът на всичките им мечти.
Младата Гергана бърза да се похвали на другите жени в кварталната градинка за неочаквания жест на нейната съседка.

„Само седмица по-късно ме спря срамежливо момиченце – ще кажеш, самата тя е още дете – разказва милосърдната бавачка. – Трябвало да отиде да подаде документите за детските надбавки, попита може ли и нейното бебе да гледам за час-два. С радост се съгласих. Без да се усетя, подобни молби станаха ежедневие".

Според баба Мария, Бог чул молбите ѝ

и сега компенсира суровата си присъда, като оглася старините ѝ с шумна гълчава.
„Слухът се разнесе много бързо – казва тя. – Скоро трябваше едва ли не да приемем график – възрастна съм вече, не мога да си позволя да приема повече от трима малчугана наведнъж."

„Жестът ти е удивителен! – възкликвам аз – Бих искала да напиша за това."
Тя се смее.
„Не съм за пред хора аз, стара съм вече... Но ако искаш – пиши, само без снимки и без да ми публикуваш адреса. Не искам да ставам център на внимание. Нищо особено не съм направила."

Трудно ми е да се съглася с това. Според мен, тя е изненадващо изключение. Питам я дали някои жени не се възползват от добрината ѝ, като оставят децата, за да обиколят магазините или да пият кафе с приятелки.

„Дори и да е така" – усмихва се старата жена – „какво толкова лошо има? Нали и на тях се полага почивка? Не съм забелязала някоя да прекалява – повечето идват запъхтяни, тичали, за да се върнат по-бързо. Други все още опитват да ми предложат пари – много неудобна ситуация се получава. Затова започнах да приемам лакомства – пенсията ми е малка, с толкова деца наоколо не успявам на всички да подаря я шоколадче, я бонбонче. Сега имам цял шкаф, пълен с какви ли не вкусотии. Признавам, че понякога дори и аз се изкушавам да похапна от тях." – смее се бабата.

Докато говорим, малка госпожица, която е възхитена, че е дошъл нейния ред да погостува на баба Мария, негодува, че я пренебрегваме.

„Искаш ли да чуеш на каква песен ме научи баба?"

– пита тя.
Кимам с ентусиазъм.
Очаквам „Зайченцето бяло" или „Хей, ръчички", но чувам изпълнение на елегантен френски.

„Като бях малка, моята бавачка ми пееше тази песен – спомня си баба Мария. – И децата я харесват, по-големите питаха за какво се разказва, и започнах да уча някои от тях на френски. С други пък упражняваме английския – днес е по-модерен".

Удивена, я питам колко езици знае.
„Пет или шест – зависи доколко се брои арабския, той малко ми куца" – отговаря старата жена. Сигурно удивлението е било изписано отчетливо на лицето ми, защото тя се чувства задължена да поясни.

„Съпругът ми беше дипломат – не някаква важна клечка, но все пак – доста обикаляхме света. Къде ли не сме живели. Като прекараш година-две в чужда държава, все хващаш по нещо от езика, пък и аз бях домакиня без деца – имах достатъчно свободно време за учене."

Признавам – любопитна съм. Че кой не обича да слуша истории за екзотични градове, пътешествия и непознати обичаи?
„Коя държава ти хареса най-много?" – питам.
Очаквам крехката възрастна дама да спомене Париж. Дали заради песничката, дали заради нежният парфюм, който се носи от нея или заради ненатрапчивата старомодна елегантност на обзавеждането ѝ?
Шокирана съм, че

тя без никакви колебания отговаря: „Монголия!"

Повдигам вежди. Вече ми е ясно, че баба Мария лесно чете мисли и ще отговори дори на незададен въпрос.
„Архитектурата на Стара Европа е величествена – обяснява тя. – Културата на Индия или Китай те кара да се чувстваш незначителна и тленна като мравка. Най-важното обаче са хората. А тази близост, това сърдечно и непринудено отношение, което видях в Монголия, още ме топли" – и се усмихва с носталгия.

Признавам, че не съм голям пътешественик, и не ми остава друго, освен да се съглася. Но

копнея да науча повече за миналото ѝ,

което ми звучи толкова романтично и осеяно с приключения.
„Ами! – разсейва надеждите ми баба Мария. – През повечето време беше скучно, а и в повечето страни не можеш просто ей така да се разхождаш без придружител. Веднъж, в Ирак май беше, дори хвърлиха камък по мен, защото не бях забулена. Без да стигам до крайности, се стараех да живея според обичаите на държавата, в която живеем, но все пак аз съм българка, християнка".

И сякаш очаква потвърждение на думите си, посочва за свидетел Свети Георги – иконата му виси на плота над леглото.
„В голям грах съм" – с въздишка споделя тя. – Толкова години молех Богородица за помощ, за чудо, за детенце. Накрая свалих иконата ѝ и сложи Свети Георги."

Оглежда се наоколо, където малката Ния е забравила, че ни изнася концерт, и съсредоточено строи кула от кубчета, а в розова количка с неизвестно защо опънато чадърче спокойно похърква пухкаво бебе. И се усмихва.
„Виж, може би

не бях права да тая толкова гняв и разочарование. Ето ги моите внуци."

Да, самотната и тъжна млада съпруга без деца някак се превърна в бабата със стоте внуци, крайният арбитър на всички спорове в кварталната градинка и неоспорим авторитет по въпроса с изисканите маниери.

„Страшно много родители днес не намират за важно, или пък нямат време да научат децата си на най-простите и най-важни думички – моля, благодаря, заповядайте. Остави френският и английският. Бих се гордяла, ако от някое от тези дечица просто стане благороден и честен човек. Доброто възпитание не е просто старчески каприз на глупава възрастна дама, то стои в основата на цивилизацията" – сякаш се чувства задължена да защити позицията си тя.

Както винаги, успява да прочете мислите ми и доволно кима, като усеща искрено съгласие. Одобрена съм.
„Да пием по чай" – предлага тя.
„Благодаря" – послушно бързам да отроня.

*аrbiter elegantiae – арбитър на елегантността – прозвището на Гай Петроний, приближен на Нерон и автор на „Сатирикон“