club50plus.bg

Истинското чудо на любовта и вярата

Ноемврийска привечер е. Навън е застудяло доста. В дома на семейство Стоян и Мария Теневи сме. Седнали сме в удобните меки фотьойли срещу камината в хола им, и правим наздравица с чудно червено вино от Септемврийския край.

За Стоян и Мария мога да кажа, че са съвсем обикновени, нормални хора. Но има нещо необикновено при тях – голямата им любов, и рядко срещаният феномен – от ден на ден мъж и жена, женени вече от над двадесет години, да стават все по-влюбени един в друг. Това винаги е правело впечатление на околните, дори ги е удивлявало, нерядко предизвиквало и завист.

Отпивам от виното, камината припуква, заслушвам се в разказа на моите приятели.

Случило се е в средата на месец януари, тази година

Спокойна вечер, непредвещаваща нищо лошо. Както обикновено, Мария се прибрала от работа уморена, но засмяна и щастлива, че вижда семейството си.

След като поприказвали за това как е минал денят, седнали да вечерят. По време на вечерята, Мария започва да усеща нещо нередно, постепенно получава силно главоболие, а ръката, с която държи лъжицата започва да трепери от слабост. Изведнъж й притъмнява пред очите. Буквално в разстояние на няколко минути ляга тежко болна от, както по-късно ще се установи, печално известния свински грип.

Вдига висока температура, с повръщане, и с бързо отслабване на силите. Шест дни семейството и няколко доктора специалисти – техни приятели, се борят с целия наличен арсенал от знания и медикаменти срещу тази коварна, дори смъртоносна болест, но без успех.

На седмия ден

ситуацията става критична.

Мария вече е твърде слаба. Не може дори да ходи, а Стоян я носи на ръце, когато се налага. Мария е пределно наясно с какво си има работа и се отчайва в слабостта си – от време на време шепти с тих глас, че ще е дотук, дори иска да даде заръки на Стоян какво да прави след това...

Макар и ужасно разтревожен, почти на ръба на психическите си сили, Стоян стиска зъби, и все повтаря, че това е невъзможно да се случи, и че няма да го позволи... Плаче му се, като я гледа как бавно гасне.

Прави и невъзможното да се стегне. Започва да й говори, да я разтрива, така, както и миналите дни. В очите на Мария да изглежда, че се прави нещо и да се обнадеждaва. Но само той си знае какво му е в душата, видял с очите си обърканите лекари, неуспяли да подобрят състоянието й.

Вечерта настъпва

Мария изпада в нещо средно между кома и будно състояние. Часът наближава дванадесет. Стоян е заспал от умора на пода до дивана, на който лежи Мария. Събужда го тихият й глас (и досега не е сигурен в това) – чува да го вика и решава да я премести на голямото легло в спалнята – там е по-студено и се надява, че това ще свали част от температурата.

Докато носи Мария натам, сърцето му се свива от болка като чува едва-едва гласеца на съпругата си „До тук съм, миличко, до тук съм"... Със задавен от сълзи глас Стоян отговаря, че ще се оправи, че на сутринта ще е здрава и ще си хвърлят снежни топки пак, като преди...

Пет минути преди полунощ

Мария гори от температура и е неконтактна, а Стоян е на ръба на отчаянието. Трябва нещо да направи! Но какво!? Вече всичко е направено!

През живота си Стоян не е бил особено вярващ, за разлика от Мария. Факт е, че винаги е уважавал църквата и, че се има за християнин, но досега неговата религия се състои единствено в това – да отива само по празници на църква и просто да се стреми да прави добри дела, да е добър човек.

За първи път в живота си решава да отправи молитва към Бог. Съчинява я на момента, прилича повече на изповед. Пада на колене и я казва... От цялото си сърце и душа, от цялата си искреност и с цялата надежда и вяра, на които е способен. Ясно осъзнава, че до минути може да загуби любовта на живота си, любимото същество, което осмисля всичко, без което няма и идея как ще продължи да живее.

Нула часа, двадесет и пет минути

Температурата на Мария спада от 40 на 37 градуса! Отваря очи... Сърцето на Стоян ще се пръсне от радост, когато Мария с измъчена усмивка проронва, че май ще живее. Няма по-щастлив човек от него. С увереност, дошла незнайно откъде, че това е вярно, той заспива успокоен.

Сутринта на осмия ден – часът е девет, и тридесет. Мария е с температура от 36,5 градуса, и заявява бодро, че е гладна...

Допивам си виното и се каня да си тръгвам. Срещу мен Мария и Стоян, прегърнати, се усмихват. Усмихвам се и аз, щастлив за тях, и от развръзката.

Не знам, приятели... Може да е всичко, може да е от лекарствата, може да е от студените завивки, може да е дошъл моментът да оздравее, а може би е нещо Друго... Не знам... Аз просто разказах тази история, за която винаги ще си спомням с въздишка на облекчение. Защото..., ами ако?... Да, ами ако?... – щеше да е много тъжно, и жалко. Откъдето и да го погледне човек, щеше да е много жалко. Уж нямаше да коментирам, пък.

Задава се Коледа, приятели! Както обичам да казвам – нека и тази Коледа донесе своите чудеса! Нека тази Коледа бъде още по-хубава!
Защото няма по-хубава Коледа от тази, на която да знаеш, че близките, и приятелите ти са живи, здрави, весели, и щастливи!