club50plus.bg

Децата ни растат не като цветя, а като бурени

Попаднете ли в непознат град и искате да добиете представа за него, идете на пазара. Отбийте се в центъра, в някое кафене, прочетете местния вестник. Колкото повече хора намирате по тези места, толкова по-добре разбирате, че жителите на града живеят все по-тежко и по-бедно. Без перспектива. Но това не е най-лошото. Кое е то, ще го разберете най-добре, ако послушате разговорите на децата. Ако е район със смесено население, от приказките разбирате как живеят заедно различните етноси.

Някога живеех в такъв район, но агресията и гаврата ни не бяха познати. Днес младежите говорят толкова силно и агресивно, че докато ги слушам, не смея да помоля за тишина. Приказките им са подигравателни, цинични, с много и обидни епитети. Обиждат учителите си, наричат ги с обидни прякори и епитети.

Промениха изказа си едва, когато заговореха за абитуриентските си тоалети. Тогава и тонът им ставаше по-нормален и гласът им по-уважителен. С възторг съобщаваха цената на костюма или на роклята. Обшита била със скъпоценни камъни и струвала 30 хиляди лева. Младежите смятат това за нормално, дори в условия на криза.

Спомних си за моите много възрастни, отрудени родители, които дори за моя абитуриентски бал успяха да ми купят една семпла, дори скромна, съвсем прилична рокля. Но и не ми минаваше и през ума да се оплаквам или да недоволствам за това.

Друго момиче се обади:

- Моите са пълни боклуци! – отсече то за родителите си. В автобуса двама младежи изтърсиха своята присъда към една едва кретаща възрастна жена, която забави малко повече автобуса на спирката, защото трудно и бавно се качи в него с помощта на двете си патерици: - Пфу, замириса на гробища!

Тъжна картинка. Богата с мъдрост, която никой не иска да забележи и да възприеме. Днес е така. Каква ли ще е някога старостта на днешните младежи? Не мога и да си представя.

А, тя, младостта, трябва да носи светлина в мислите, в делата, да открива добрите пътища за човека, да приема за свои добродетелите като човеколюбие, почит и уважение. Без тях светът би бил жалка картинка.

Поглеждам към децата, тичащи навън. Игрите им са битки между въоръжени групи, снабдени с пистолети, пушки, шмайзери. Детски играчки, но направени съвсем като истински. Викат, крещят, бият се, нападат се, стрелят се. Хъсът ги увлича, те все повече се вживяват в играта. Тя загрубява и се стига до кръв. По лицата им изписана страшна и жестока злоба. А тях някога ги нямаше. Въпреки, че и ние сме играли на стражари и апаши. Стреснати от вида на кръвта, поуспокоени и приседнали едно срещу друго, те не спират да се нападат. Този път с думи. Едното се присмива на другото, че баща му карал стара счупена бричка, а неговият сменил своята с последен модел. Униженият изтъква, че майка му написала книги, знае езици. Нападателят се присмива, че работи като болногледачка, или чисти офиси.

- А, твоята майка е курва! – изстрелва „плебеят" единственият аргумент, с който се сеща да противоустои. И се започва наново бой. Този път много по-настървен, озлобен, жесток. После в конфликта се намесват родителите. Искат обяснения за пукнатата глава, за разкървавения нос, за раздраната риза.

Докога и докъде това отрицание, настървение, ожесточение, негативизъм? Докога противопоставяне заради въздигане на фалшиви ценности, свързани с тъмната страна на живота! На какво учим младото поколение? Накъде върви светът? Отговорите не ми дават добра надежда за бъдещето.

Междувременно по-добре не подарявайте на невръстните си деца играчки като пистолети, шмайзери и пушки, а човешка топлина и човешка деликатност!