Заедно в обща мисия
Семейството и училището и днес си остават главните институции, които се занимават с възпитанието на децата. Ето защо е много важно между тях да има съгласуваност и взаимодействие, а не съперничество или открито противодействие. Целите им са общи – да възпитават съзнателни, способни и щастливи деца, като осигуряват най-добрите условия, според възможностите си, за оформянето на характери, изграждането на личности, развитието на таланти. Но като че ли все повече родители критикуват училището пред децата си и не крият неуважението си към него.
Не става дума за това да не се критикува въобще – всеки има право на критика в демократичното общество,
проблемен е начинът, по който критикуваме.
Критиката може да бъде градивна, т.е. добронамерена, основана на уважението към институциите, или – обратното – разрушителна и окончателна. Коя е плодотворната критика и какво целим да постигнем с нея – да подобрим или да унищожим социалните структури? Какъв ефект върху възпитанието би оказала злостната, необуздана, разюздана, агресивна критика? И дали спазваме при критикуването правилото „първо да видим гредата в своето око и тогава да вадим тресчицата от окото на ближния си"?
Едно е да се критикуват отделни слабости на училището или някои постъпки на учителите, а съвсем друго – да се сипе огън и жупел върху училището като цяло и да се изказва пред детето отрицателно мнение за всички учители въобще.Да, наистина има учители, които се отнасят формално към задълженията си и не успяват да отговорят на обществените очаквания, изисквания и отговорности, свързани с тази високохуманна и съзидателна професия. Но не можем ли да кажем същото и за някои родители? Нима не познаваме такива, които не полагат достатъчно грижи за питомците си, не се интересуват от развитието им, а някои открито ги тласкат и към престъпления? Колко деца растат нещастни в семейства на алкохолици или стават жертва на насилие и дори сексуални злоупотреби в собственото им семейно гнездо? Напоследък зачестиха случаите на изоставени или убити бебета от родилки, като проблемът съвсем не е свързан с определен етнос. За съжаление, има безотговорни родители, както и недостойни учители – всякакви ги има в този шарен свят!Нека поразсъждаваме върху взаимоотношенията между двете възпитателни институции,
проблемен е начинът, по който критикуваме.
защото ако всяка от страните обвинява за възпитателните си неуспехи другата страна, най-големите губещи биха били децата. Осъзнаваме ли напълно какви ще бъдат последствията за едната институция (напр. семейството), ако в нея унищожително критикуваме другата (напр. училището)? Какво става в случаите, когато недоволството на някои родители от тежкото икономическо състояние, от грешките на държавната политика или от личния им неуспех в живота се пренесе върху учителското съсловие? Какво ще стане, ако пред децата си родителите наричат учителите с обидни епитети и унизителни квалификации? – Ефектът ще е същият, както ако учителите започнат да критикуват родителите – вас, като бащи и майки, пред децата ви.
Разбира се, това не бива да се случва!
Защото и семейството, и училището представляват социални авторитети в съзнанието на детето, или, иначе казано – те са главните фактори, отговорни за възпитанието му. И ако пред очите на детето рушим техния авторитет, ние не постигаме нищо. Защото не можем да му предложим нищо по-добро от тях в замяна. Кой може да замести училището, засега, в неговата възпитателна функция? И кой може да замести семейството? Тези два института трябва да действат съвместно, а не да подкопават взаимно авторитети си. Последното, в днешната епоха на всеобщ критицизъм и разклащане на всички ценности, би означавало да сечем клона, на който седим.
автор - Росица Иванова - психолог
Все още няма коментари