club50plus.bg

Успешните тъщи и свекърви притежават ума и самоконтрола на Макиавели

Винаги съм се чудила защо майките плачат на сватбите – едно, предполага се, щастливо събитие. Разбрах причината когато за първи път видях бъдещия си зет. Едва от месец бяха обявили, че връзката им е нещо повече от краткотрайна забежка, но той нахлу в дома си с фамилиарното „мамо".

Замълчах. Опитах да се поставя на негово място. Сигурно е притеснен какво ще помислят за него бъдещите тъща и тъст и смята, че това е начинът да се впише в семейството. Оказа се обаче, че той няма намерение да се вписва – той амбициозно се зае да ни пренаписва.

„Но, мамо" – казва моят кошмар, повдигайки вежди в укор на всяка моя реплика.
Той смята, че маниерите му са изтънчени, аз ги намирам за префърцунени. Според него, би трябвало да съм доволна, че дъщеря ми е намерила толкова „добра партия", аз съм убедена, че зад дебелия портфейл трябва да стоят и духовни ценности, които въпреки усилията ми не успявам да открия в него.

Нарича манията си за контрол грижовност, а аз се дразня, защото смятам, че както съм изкарала 65 години на този свят, мога да прекарам още 20, без да се налага драстична промяна на навиците и вкусовете ми.
Какво толкова се оплакваш – не разбират познатите ми.
Наистина,

той е идеалният зет. Само дето аз не мога да го понасям

Преди няколко дена получих най-радостната новина в света – ще ставам баба. След първоначалния възторг, осъзнах, че имам проблем. Павел вече не е просто неподходящ (според мен) избор на дъщеря ми – той скоро ще е баща на моите внуци.

Трябва спешно да преодолея неприязънта си.
Винаги съм вярвала, че не ме бива в преструвките – имам от онези предателски лица, които издават всяка прехвърчала през ума ми мисъл. В последните пет години обаче станах факир на прикривачеството.

За моя гордост, не промълвих и дума на протест (поне не на глас), когато зет ми нахлуваше в живота ми, стараейки се да извае нова личност от мен. Критикува пушенето ми – свивам рамене и гася цигарата. Младите и без това рядко гостуват повече от 2-3 часа, мога да изкарам толкова без никотин.

Поставих твърдо границите, когато реши да се „освободи" от кучето ми, защото къщата ми била пълна с косми. Хей, това е моят дом и моето куче, кой си мислиш, че си ти? – идеше ми да изкрещя, но просто учтиво обясних, че старите хора имат нужда от компания, а аз си купувам дрехи, по които космите да не полепват.

Антипатията ми остана моя тайна не защото съм учтив човек,

а защото уважавам дъщеря си. След като е избрала този мъж, вероятно вижда в него достойнства, които аз не мога да оценя. И какво като не го харесвам? Все пак, не аз минах под венчилото с него.

Но сега, докато бебето е на път, се чудя доколко ще успея да контролирам своите импулси. Едно е да преглъщам доминантните му обноски с мълчание, друго – да наблюдавам как манията му за „прилично поведение" и ред съсипва детството на внуците ми. Време е да намеря изход от ситуацията, ако не искам да се окажа откъсната от бебето, което на път да се роди.

С възрастта съм разбрала едно – хората не се променят и Павел ще остане такъв, какъвто е. Единственото, което мога да променя, е своето собствено отношение към него.

Трябва спешно да започна да харесвам своя зет

Признавам, че има много по-тежки случаи от моя.
Съпругът на дъщеря ми може и да ме дразни, но е доброжелателен и учтив човек.

Синът на моя позната се ожени за момиче, което посягаше към бутилката далеч по-често от приемливото. Надявахме се, че това е просто преходен период, „купонджийските години", през които сме минали и ние, но когато първото им дете се роди, проблемът се влоши. За малко да направи пожар докато заспала с цигара в ръка, а бебето кротко спяло в леглото.

За моя възхита, свекървата запази възмущението си за себе си, и потърси практичния изход от ситуацията. Оказа се, че младата жена не е демон от ада. Самата тя бе уплашена от застрашителните размери на своя проблем. След като поговориха, намериха решение – снахата постъпи за лечение, а бабата взе внучето, докато тя се стабилизира.

Това е приказка с щастлив край

– днес всички са добре, а третото внуче е вече на път.
Не всички истории в живота обаче свършват така. Всъщност, повечето нямат нищо общо с Холивуд. Какво ще направиш, ако независимо от всички усилия на семейството, мирът и съгласието между членовете му остава непостижим мираж?

Признавам, че има случаи, когато тъщата просто няма право да мълчи – какво ще направите например, ако откриете, че дъщеря ви е жертва на домашен тормоз?
Иска ми се да вярвам обаче, че чудовищата с човешки облик са рядкост, и освен в най-крайните случаи, надежда за успех съществува.

Хайде да си го признаем – отношенията между хората са уравнение с две страни. Колкото и да слушаме от бабите за ужасното поведение на снаха им, снахата може да разкаже не по-малко страшни истории за грубостта на своята свекърва. С години преглъщаме обиди и критични забележки, докато отношенията ни се вгорчат до такава степен, че комуникацията се превръща в невъзможна задача.

Но невъзможна ли е наистина? Как да подходя, за да постигна съгласие със своя зет? Според психолозите, първата стъпка е най-трудна. Защото

крачка номер едно е – признай, че и ти имаш вина

В моя случай това не е толкова трудно. Както казах, Павел ме дразни – нашите възгледи за живота и житейските ценности никога няма да са в съгласие. Но какво от това? Нима мога да го укорявам, че парадира с най-уважаваното достойнство в днешно време – парите?

Индианските войни са демонстрирали мъжеството си, като са окачвали на коланите си скалповете на своите врагове. Зет ми доказва стойността си с костюм на Армани. Малко искреност – нима причината толкова да не го харесвам е страхът, че той не харесва мен?

Павел никога няма да разбере защо още работя в БАН за нищожно заплащане и защо предпочитам да си купя книга, вместо нова рокля. За мен пък остава загадка как можеш да се опитваш да контролираш света, без да побъркаш и себе си, и околните. Добре де – това, че не се разбираме, не значи, че не можем да се уважаваме. А уважението, надявам се, е първата крачка към харесването.
И докато усилено се старя да съм мила, не трябва да забравям

правило номер две – очертавай ясно правилата на допустимото поведение

Няма да пуша, докато Павел е в дома ми – това е малка жертва. Но да пожелае да изхвърли кучето ми – е, това вече е нахалство.
Ситуацията става по-сложна, когато на сцената се появят внуците.

Сигурно сте чували стотици пъти и двете основни жалби на бабите. Най-честото оплакване е – аз исках да помогна и да погостувам поне в началото, докато се окопитят, а те ме изключиха от картинката. Заявиха, че смятат да се оправят сами.

Да, боли. И аз чакам внучето с такова нетърпение, че започвам да вярвам в старата поговорка, че бабите обичат даже повече от майките. Но аз самата не бях възхитена от посещението на майка ми, когато се роди първото ми дете. Не исках някой да ми дава съвети за всичко, да ми се меси, и да ме кара да се чувствам, че не мога да се справя сама.

Мога да разбера това, и няма да досаждам с присъствието си, освен ако помощта ми не бъде поискана. Но все пак –

не забравяйте уважението, моля!

Да не им се натрапвам е едно, но да забравят, че детето има баба, е съвсем друго. Признак да изключителна грубост например е да обещаят, че ще погостуват през уикенда, и да не се появят въобще.

Затова да сключим сделка – аз няма да ви се натрапвам, но не забравяйте, че това е вашето бебе, но и мое внуче. Имам право от време на време да го виждам, не забравяйте рождения ми ден и осми март, и, моля ви, когато плановете ви се променят и решите, че няма да имате време да се отбиете тази неделя, поне звъннете предварително, за да не прекарвам деня в уморителни подготовки, а следобеда – в унизително чакане.

Другата крайност на това да ви отрежат достъпа до внучето е да го оставят почти изцяло на вашите грижи. Моя съседка ми звъни разплакана по телефона. Снахата минала, и оставила бебето при нея – без предупреждение. Същия ден жената имала уговорен час за лекарски преглед, за който чакала вече месец. Моли ме – можеш ли да отделиш час два да поседиш с детето?

Разбира се, съгласих се. Но, очаквайки скоро и аз да стана баба, мислено определих границата –

аз не съм бавачка на повикване

Имам свой живот, и ангажименти. С удоволствие прекарвам всеки свободен час с внучето.

Тук ключът обаче е думата „свободен". Аз се съобразявам с вашите планове – разбирам, че сте пренатоварени, работите много, и често не успявате да отделите време да погостувате.
Но настоявам за същото уважение към мен – това, че някой ден може и да съм заета, не означава, че не обичам внучетата си и не искам да се грижа за тях. Ако дойдете да ми оставите детето без предупреждение – е, тогава не се сърдете, ако получите твърд отказ.

правило номер три – не се намесвайте във възпитанието

И никога, ама никога не се изкушавайте да критикувате родителите пред внучето.
Аз съм привърженик на ранното захранване на бебетата – по мое време започвахме плодовите сокчета още от втория месец. Днес дъщеря ми се е запалила по теория, според която най-доброто за пеленачето е през първата година да не получава нищо друго освен кърма.

Спомних си с какъв ентусиазъм самата тя нагъваше пюре от сливи и се чудя защо на внучето ми ще е отказана радостта от разнообразието за толкова дълго време. Това обаче е нейното дете, не моето – и какво мисля аз, няма никакво значение. Трудно е до го приемеш, но е факт. Всеки опит да наложите възгледите си ще влоши отношенията ви с младите родители, и дори и да спечелите битката, вече сте на път да загубите войната.
Всъщност.

„Защо не приемате съвета ми"

е една от най-често срещаните мантри, които ще чуете от тъщи и свекърви.
Защото, мамо, ние искаме сами да изживеем живота си, да допуснем нашите собствени грешки, а не на всяка крачка да се чудим какво би направила ти.

Би било доста нескромно да приемеш, че твоят личен опит е мерило за всяка ситуация. И правото ни на опити и грешки са простира и до (а може би най-вече до) избора на бъдещия ни партньор в живота.

Ако не харесваш своя зет или снаха – е, преодолей го.
Или просто замълчи.