Истинското приятелство се среща трудно, но е завинаги
Месец Септември е, а е сякаш Юли. Слънцето жарко препича и безмилостно стоварва жълтите си лъчи върху Земята. Не е валяло от, не си спомням от кога, беше толкова отдавна, може би месец, или два, не зная. Знам само, че всичко изгоря, няма я тревата, поточетата и реките в гората пресъхнаха и се върнаха обратно в земята, до капка.
Цялата ни реколта, която отглеждахме в малката си градина на село беше унищожена от изпепеляващият пек, а по-слабите ни животни умяха от жажда. Това беше най-горещият месец, който съм преживявала някога в живота си!Всеки ден съпругът ми ставаше по тъмно и излизаше да копае започнатия от него кладенец. Имахме вода една за около седмица и ако небето не се смилеше над нас...щяхме да изгубим всичко. Време беше да завали, но кога, това само Господ знаеше.
Беше Неделя, задушно, горещо и тежко. Именно в този ден аз научих истинския урок за саможертвата, споделянето и истинското приятелство. И нямаше да повярвам ако не го бях видяла със собствените си очи. Бях в кухнята на малката ни къща и приготвях обяда за съпруга си и седемгодишната ни дъщеря Ема, когато я видях бавно, с леки стъпки да върви към гората, леко приведена и съсредоточена сякаш изпълняваше най-важната мисия в живота си. Имайки в предвид, че Ема не ходеше, тя винаги подтичваше, дори и да не бърза, бях наистина заинтригувана. Сега беше различно, стъпваше внимателно, без обикновеното безгрижно подскачане. Изчезна в гората, но само след минута вече тичаше с всичка сила към къщата. Усмихнах се, гледайки я и си помислих: "Колко прекрасно е да си по детски безгрижен!"
Секунди по-късно обаче, тя отново пое към гората с предпазливи и премерени стъпки, скри се между дърветата и отново последва светкавичното й връщане. Тази й игра продължи около час: върви внимателно и целенасочено към гората и след минути тича устремено обратно към вкъщи. При последното й изчезване в гората се забави доста повече. Не можах да се сдържа и реших да проверя какво е ангажирало вниманието й повече от обичайното. Излязох и с предпазливи стъпки и аз поех към отсрещната борова гора, където за последно я видях да отива. В никакъв случай не исках да ме забележи, знаех колко много мрази да я "проверявам". Настигнах я бързо предвид нейното внимателно и премерено ходене. Скрих се зад един голям бор и предпазливо подадох глава, колкото да мога да я виждам. Ема беше събрала двете си ръце, стиснала здраво пръсти до посиняване един до друг, вървеше спокойно и уверено, затаила дъх, за да не разлее водата в шепите си. В мъничката лодка, която беше направила с шепичките си пренасяше не повече от две, три лъжици вода, най-ценните капки на света.
Ема спря и бавно се наведе. Видях най-невероятната гледка пред очите си. Огромна вълчица стоеше пред нея, а в краката й лежаха две малки вълчета. Бях готова да изкрещя от уплаха, да бяга, но устните ми бяха пресъхнали не от жажда, а от удивление, когато видях как Ема изсипва водата в устата на едното от вълчета и то облизва жадно пръстите й. Вълчицата не помръдваше, гледаше я право в очите. Това беше началото на едно ново приятелство, най-вярното и чисто приятелсто. Живота на едната зависеше от живота на другата и обратното. Но си имаха пълно доверие, четяха мислите си, бореха се заедно. В очите и на двете се четеше решителност, добротата и куража на истинското приятелство, неподправено, вечно, безусловно.
Когато водата свърши Ема скочи бързо, обърна се и се затича, развяла косите си, отново за вода. Аз я последвах. Тя коленичи под малкото кранче за вода и го пусна съвсем мъничко да капе. Бавно, но сигурно детските длани се пълнеха с живата вода. Всичко ми беше станало ясно. Знаех защо не ни беше помолила за помощ, защото може би щяхме да откажем, защото ние не сме вече деца, бялото в душите ни вече е леко сиво. Тя бе намерила верния път, защото просто знаеше кой е – този към състраданието и жертвоготовността в името на истинското приятелство, винаги когато се налага, а не когато можеш.
Отне минути на капките вода, за да напълнят ръцете на Ема. Когато се изправи бавно и се обърна, леко я докоснах по рамото. Очите й се напълниха със сълзи, но останаха решителни. "Мамо, не съм изгубила нито една капка! Заклевам се!" каза тя и сълзите се търкулнаха по зачервените й бузи. Нищо не й казах, погледах я окуражаващо, усмихнах й се, целунах я по топлата главица с цялата си майчина любов и й подадох малка купичка. Тя изсипа водата в нея и тръгна отново към гората. Обърна се, но аз й кимнах с глава да продължи. Останах там, настрана, защото това беше нейното дело, нейното първо истинско приятелство.
Стоях под огненото слънце и гледах най-красивото същество, което някога съм познавала - моята дъщеря, бързаща бавно, решена и готова да се жертва, за да спаси друг живот.
Преливах от гордост от голямото й сърце, от силата на характера й. Избиха сълзи и в моите очи, защото това, което видях, ще остане като скъпоценна рамка в съзнанието ми, напомняща ми за хармонията, куража и неизискващата дружба между две живи същества. В този ден отворих широко сърцето си, което в тревогите за оцеляване почти бе забравило истинските неща в живота.
Сълзите не спираха да се търкалят по лицето ми, падаха и се удряха в земята. И изведнъж към тях се присъединиха и други капки ... повече капки ... и други след тях. Погледнах нагоре към небето. Валеше дъжд, изобилен, силен и могъщ. Като че ли и Бог плачеше от гордост.
Някои вероятно ще кажат, че всичко това е просто една обикновена история и огромна случайност. Но за мен дъждът дойде точно когато трябваше, когато го заслужихме.
Дъждът ни спаси... точно така, както моето малко, порастнало момиче спаси друга жива твар, беше до нея в нужда, не обърна гръб, а беше там, каквото и да ставаше, без стах, без колебание, без несигурност.
Дъждът изми света ни и на небето се появи дъга, красива, голяма и ярка, за да помним и да се ценим един друг, в огромен поклон от цветове, хванати ръка за ръка, като първи приятели, напомняща ни че всички ние не можем да живеем без Приятеля. Защото дъгата е знак за надеждата в утрешния ден, благословия, дар, какъвто е и той – най-добрия Приятел.
От този ден нататък вълчицата стана част от нашето семейство, заедно с двете малки вълчета. Ема я кръсти Дъга, символът на новото, чистото начало, дошло след сивотата на деня.
Един ден Ема ми каза : "Мамо, Дъга ще е винаги до мен, тя е моят най-добър приятел, защото истинското приятелство се намира трудно, но е завинаги, до него водят безброй капки вода от сълзи, без значение от щастие или тъга, защото всичко искрено, ценно и красиво се изстрадва, преди да се роди, но остава вечно."
Всяка нейна дума беше истинска, от дълбините на сърцето й, чистата истина.
Защото няма нищо по-истинско от приятелството и любовта в нашия свят. Най-голямото богатство на човека е да има до себе си същество, на което да може да каже своите най-дълбоки тайни, да се довери със сърцето си. Жива твар, която ще ни приеме такива каквито сме, с нашите недостатъци и няма да пита защо и как сме без настроение. Ще бъде с нас, рамо до рамо, на което ще поплачем или ще прегърнем в захлас и радост.
„Дори далеч, на километри хиляди от мен,
мога с теб да споделя моя слънчев или мрачен ден.
Аз няма да забравя нивга важните неща за теб,
защото знам, че в сърцето твое вечно ще живея днес и занапред."
ели велкова написа:
Преди повече от 12 години
браво много хубаво написано!Само да се спрем от забързаното ежедневие и да помислим за чожека в нужда,