club50plus.bg

Калина очакваше учителката по литература да дойде всеки момент. Седеше на неудобния, твърд стол в кабинета й и потропваше нервно с крак по стария, дъсчен под. Защо ли я бе повикала днес, когато само преди няколко дни беше на родителска среща? Какво би могло да се случи за една седмица, за да й се обадят спешно от училището на сина й? Тони бе кротко, послушно и затворено в себе си дете, което се учеше добре, пишеше редовно домашните си и не създаваше проблеми нито на своите съученици, нито на учителите. Надяваше се, че никое от децата не го притеснява или тормози.

            Вратата на кабинета се отвори със зловещо скърцане и Калина подскочи стреснато, когато класната на Тони влезе в стаята, последвана от ритмичното потропване на консервативните й учителски токчета.

            - Госпожо Димова, благодаря ви, че така бързо се отзовахте на поканата ми да се срещнем – гласът на учителката звучеше любезно и топло, но леко напрегнато.

            - Разбира се, все пак става въпрос за сина ми – отвърна Калина и притеснено се усмихна, приглаждайки един кичур коса зад ухото си. – Надявам се, че Тони не ви е създал някакви проблеми.

            - Ни най-малко, той е страхотно дете! Послушен и ученолюбив, но може би леко затворен в себе си.

            - След смъртта на съпруга ми...

            Калина изведнъж замълча, сякаш думите, които току-що бе изрекла, звучаха непристойно в учителската стая. Но истинската причина да загуби дар слово бе, че всеки път сърцето й се свиваше болезнено, щом трябваше да споменава за смъртта на мъжа си.

            - Съжалявам, все още ми е много трудно да приема факта, че той не е между нас. На Тони също не му е лесно след тази трагедия.

            - Точно за това бих искала да поговорим – отвърна учителката и сега в гласа й съвсем ясно проличаха тревожни нотки. - Има нещо, което смятам, че трябва първо да видите, а след това да обсъдим.

            Жената седна зад бюрото си и съсредоточено се разрови сред някакви хвърчащи листове от тетрадки, изписани с най-различни детски почерци. Докато търсеше в купчината с контролни, гласът й отново изпълни скромния учителски кабинет.

            - Вчера дадох на децата домашно по литература. Исках да ми напишат кратко есе на тема „Колко хубаво би било”...

            Калина слушаше напрегнато и си мислеше колко хубаво би било, ако не трябваше да седи в този задушен кабинет, в очакване да чуе нещо твърде обезпокоително за своя син. Тревожното предчувствие, което и сега обземаше съзнанието й, наподобяваше страшно много на онова, което дни наред я предупреждаваше, че със съпруга й ще се случи нещо непоправимо лошо.

            - Очаквах всякакви позитивни есета, пълни с правописни грешки – продължаваше учителката, без да обръща внимание на емоциите, връхлетяли Калина. – Както и очаквах, повечето деца бяха писали колко хубаво би било, ако лятната ваканция можеше да продължи до безкрай, ако учебната седмица започваше от понеделник и свършваше във вторник, ако животните можеха да говорят, за да се разбират с домашните си любимци, ако не съществуваше физика и химия...Всякакви такива забавни детски размишления и остроумни хрумвания. Но когато прочетох работата на сина ви...

            Тя не довъши изречението, защото откри това, което търсеше. Погледът й стана още по-сериозен, когато учителката й подаде листа с почерка на Тони.

            - Есето на сина ви ме обезпокои. Затова реших, че е най-добре да ви повикам и да го прочетете в кабинета ми, за да съм сигурна, че е стигнало до вас. Знаете колко хаотични са децата – у дома би могъл да го захвърли някъде и да го загуби. И въпреки своите притеснения съм написала оценка „отличен” на Тони, защото работата му напълно я заслужава.

            Калина пое карирания лист с треперещи пръсти. Погледна учителката объркано, а тя й се усмихна обнедаждаващо в отговор.

            - Ще ви оставя сама, за да го прочетете на спокойствие. Тони е невероятно дете. Радвам се, че им дадох тази задача, защото в противен случай може би никога нямаше да разберем какво се случва в детската му душа. Искам да знаете, че аз съм насреща, за да помогна с каквото мога.

            Когато учителката излезе от стаята, Калина си пое дълбоко въздух, за да успокои нервното треперене на ръцете си, а очите й жадно се задвижиха между редовете на текста.

            „Колко хубаво би било, ако хората имаха по две сърца в гърдите си. Едно отляво и още едно отдясно. Така, както имат по два чифта очи, уши, ръце и крака. Слава Богу, че имаме само един нос, защото, честно казано, би било наистина много странно и необичайно, ако беше обратното. Трудно ми е дори да си представя как би изглеждал човек с два такива дихателни органа на лицето си.

            Но няма да е естетически неприемливо, ако имаме две сърца, защото сърцето се намира в гръдния ни кош и е невидимо както за нас, така и за останалите. Но ние знаем, че е там, защото всеки ден го чувстваме как тупти и ни дава живот. Понякога бие по-силно, особено когато трябва да бягаме по физкултура или пък видим красиво момиче срещу нас, което ни се усмихва и маха с ръка. Друг път ритъмът му е съвсем спокоен и равномерен. То не спира да работи, дори когато ние си почиваме или спим. Колко необикновено е това! Да не спираш да работиш през целия си живот, докато съществуваш! Ако аз трябваше да уча или решавам задачи постоянно, без да спра, за да си поиграя или поспя, би било ужасно! Не пожелавам подобна съдба дори и на Пешо от „В” клас, който редовно обича да ме дразни и ме нарича „зубър”.

            Сърцето е много важен орган в човешкото тяло, не само от чисто физиологическа гледна точка. Благодарение на него ние можем да чувстваме и изпитваме всякакви емоции - обичаме близките си, приятелите си или мразим училището. Това последното беше шега, разбира се.

            Ако имахме две сърца, едното със сигурност щеще да остане цяло и непокътнато, ако другото бъде разбито. Например сърцето на моята майка, която аз толкова много обичам, наскоро беше сломено, защото татко почина. Оттогава мама не е същата. Сякаш се е превърнала в бродещ призрак, дошъл от друг свят. Не е на себе си. Опитва се да бъде силна, да изглежда щастлива, да се грижи за мен. Но дори аз, който съм само едно малко момче, виждам и осъзнавам, че тя не може да ме обича с това сърце, което преди почти изцяло е принадлежало на татко. Сигурно толкова много приличам на него, че всеки ден й напомням за нейната голяма любов, която е имала нещастието да изгуби. Причинявам й физическа болка веднага, щом ме погледне. Неведнъж тя е извръщала глава настрани, може би в опит да скрие сълзите си от мен. Но аз знам, че тя плаче по цял ден, докато аз съм на училище. Вероятно плаче дори и в момента, докато съм самичък в стаята си и пиша тези редове.

            Затова си мисля, колко хубаво би било, ако майка ми имаше две туптящи сърца. Сега тя щеше да продължава да ме обича със здравото си сърце, а аз нямаше да виждам дълбоко спотаеното страдание в очите й. Нямаше да бъда толкова тъжен и мълчалив, нямаше да чувствам как моето собствено сърце постепенно умира, защото всеки един ден, в който тя не може да ми се усмихне, е загубен в мъгла от непоносима болка и самота.

            Защо Господ не ни е надарил с втори от този тъй жизненоважен човешки орган, щом вижда от небето колко много болка и мъка има по този свят? Колко по-лесно хората щяха да се справят с трудностите и изпитанията, на които ги подлага животът, ако разполагаха с резервно сърце. Всички ние бихме могли да виждаме с едно око, да чуваме само с едно ухо, дори да се движим само с един крак, макар и трудно, но как бихме могли да оцелеем дори един ден с напълно разбито сърце?

            Колко хубаво би било ако някой можеше да ми отговори на този въпрос. Може би сега, след като татко вече е на небето, би могъл да попита дядо Господ от мое име. Довечера, когато казвам молитвата си преди лягане, ще го помоля да го стори. Знам, че той ме чува и вижда отгоре.

            Колко хубаво би било, ако можех отново да видя усмивката на майка ми. ”

            Мастилото върху листа се размаза от сълзите, които падаха върху него като солен дъжд, предизвикан от емоционалната буря в сърцето на Калина. Почувства се като заслепена от собствената си трагедия глупачка. Заради мъката си не бе забелязала колко много страдаше синът й. Есето й подейства като отрезвяващо писмо, което я събуди от кошмара и я накара да осъзнае, че все още има за какво да се бори.

            Трябваше веднага да отиде и да го прегърне силно. Да му обясни, че никога не е спирала да го обича по-малко и че именно той е причината да се събужда сутрин, да продължава да живее. Единственият, който можеше да излекува сърцето й, бе самият той.

            Днес, в неговото училище, собственият й син я научи на най-ценния житейски урок. Животът губеше смисъл едва когато забравяхме не хората, които са ни напуснали преждевременно от този свят, а тези, които все още бяха сред нас и ни обичаха.

♦ Този материал е изпратен по инициативата Стани Четен Автор