club50plus.bg

Опасността да превърнем наследника си в скъп емоционален инвалид

Моля ви, върнете ми детето. То иска да ни напусне заради някаква си ниска лихва!
Това е приблизителния слоган на една популярна банкова реклама. Но в същото време отразява напълно правдоподобно философията на един тип родители, които превръщат децата си в пожизнени инфантили.

Приказката „малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми" е вярна, но само наполовина. Вярна е, когато децата продължават да се държат като такива и след като навършат пълнолетие. Те са склонни да останат под бащината опека, но това не може да стане без участието на родителя, чиито профил перфектно се описва в споменатата реклама.

Моделът на постоянната и удобна зависимост на децата започва някак естествено по линия на образованието.
„Аз не можах, но синът трябва да се изучи". Този рефрен може да звучи и когато отрокът клони към 40-те. Гимназия, бакалавър, магистратура,

аспирантура, докторантура... и т.н., до безкрай

Тук трябва да добавим и няколкото неуспешни опита в различни специалности и учебни заведения, отхвърлени от децата, като „недостойни" за техния интелект и амбиции.

Така през криворазбраната образователна кариера децата си остават деца, въпреки че отдавна са навършили възраст да станат самостоятелни и да направят семейство. Проблемите за родителите естествено се увеличават, и то най-вече по финансова линия. Колкото по-нагоре отива детето, толкова по-скъпо става. Особено, ако „малкият гений" е избрал да направи магистратура в чужбина, например. Родителите са горди, но все по-осъзнато потиснати заради тежките икономии, и по-неосъзнато, заради факта, че големият мъж си остава вечният ученик, а внуците се превръщат в нереална мечта.

Образованието е най-голямото направление от основната ос на зависимост на детето от родителите –

парите

Финансовата зависимост е нож с две остриета и родителите трябва да са наясно с това.

От една страна, държиш наследника изкъсо и успяваш да прокараш собствените си виждания за развитието му. От друга, децата свикват да получават парите наготово и постепенно и незабелязано ситуацията се обръща – родителят става зависим и длъжен да дава все по-често и повече пари. Детето е свикнало и е приело това за даденост.

И тук е безпределно ясно, че колкото по-големи стават децата, толкова по-големи стават разходите за родителите, а и проблемите им. Много е важно да се знае, че колкото по-дълго тази порочна верига не бъде прекъсната, толкова по-трудно и болезнено става „отбиването" от хранилката. Най-лошото е, че голямото дете продължава да разчита на родителите си и за най-дребните разходи – цигари, кафе, сандвич, гащи и чорапи.

Това, че порасналите деца са финансово зависими, и то крайно, естествено означава, че те ще живеят максимално дълго с родителите си и ще разчитат на тях и за

квартирата

ако можем да се изразим по-нежно.
И тук проблемът има два аспекта и съответно две цени. В началото, докато учи и стигне около 22–23 години, порасналото дете си живее в жилището на родителите и естествено не плаща и стотинка, защото „той (тя) учи!". Тук освен финансовите проблеми попорасналите отроци съвсем неглижират и битовите. Не ги интересуват ремонти, инвестиции в дома, комуналните разходи, отношенията със съседите и общината. Това не е техен проблем, а на родителите.

Трябва да си признаем, че това е по-евтиният вариант за татко и мама. Но те често правят погрешната стъпка и се вкарват в истинско парично приключение. И всичко оттук нататък става много скъпо.
Грешната крачка е решението да купят самостоятелно жилище на детето, което по всички нормални критерии би трябвало да заживее отделно.
Да, ама не!

Апартаментът е купен, ипотеката е направена, но голямото дете си остава такова, защото е свикнало. То или не се мести в новото жилище, или се мести, но майка му се превръща и в прислужница. Всички сметки напълно „естествено" отново се покриват от родителското тяло. А тук говорим вече за огромни разходи – плащане на вноски по ипотеката и всички комунални плащания за едно жилище.
Крайният резултат е, че голямото дете си остава голям проблем и максимално скъпичък.

Естествено, не всичко по линия на големите деца има финансово изражение. Финансовите проблеми могат да се окажат най-малките и лесно преодолимите, особено ако семейството е с възможности. Много по-големи са психологическите и емоционални проблеми, които застигат връзката между родители и голямото им дете. Всичко започва разбира се от

глезотията

Докато при малките деца, включително и в тийнейджърска възраст, обикновеното глезене е полезен подход, който тушира много несъществени проблеми и дава на децата усещане за сигурност и любов в заобикалящата ги среда, то с навършване на пълнолетие, так чак до 30-те този подход се обръща в заплаха.

Разбира се, не всяко глезено дете става несамостоятелно, но всяко, което и на 30 живее при мама и тате, със сигурност е такова. Глезенето започва през парите и непрестанния стремеж на родителите да не натоварват децата си с никакви странични и даже естествено техни проблеми. Те решават винаги вместо порасналия.

Говоря в мъжки род, защото е факт, че проблемът е по-съществен при момчетата. Крайното разглезване води до промяна в характера на големите деца, като ги прави по-капризни, без трезва преценка, дори агресивни понякога. Това се превръща в голям и осъзнат проблем, когато се окаже, че тези позастарели наследници са

неспособни да изградят връзка

Интимната връзка е най-лесният начин за решаването на този проблем, но за хора, които са свикнали някой друг да мисли и решава вместо тях, това е много трудно осъществим ход.

Може да е банално, но „големите момичета" около или над 30-те, при всеки опит за връзка неизбежно сравняват кандидата за сърцето си с баща си. Този, който им е осигурил безбрежно и безплатно съществуване и е олицетворение на стабилност и любов. Малко са младите мъже, които могат да премерят успешно сили с този митичен образ. В голям процент от случаите те не издържат на „конкуренцията", а поредният провал в любовта за жената я отдалечава още повече от възможността да заживее „в двойка".

Сценарият при мъжете, останали безкрайно дълго под бащина стряха и майчина закрила, не се различава съществено. Синдромът „мамино синче" е задължителен. „Големият" мъж непрекъснато сравнява момичетата, в които се влюбва, с майка си. Тя е добрата, винаги съгласната, винаги услужливата и винаги на разположение. Тя е и любяща, и слугиня.

Е, да намериш същата изгора си е направо научна фантастика. Кандидат снахата ще потрае, ще се помъчи да промени голямото дете и като види, че нищо не става, просто ще го зареже.

Колкото повече напредват годините, толкова по-редки, но по-болезнени са провалите, а „големите деца" продължават да си стоят в родния дом и се превръщат от голям в гигантски проблем.

Връзката родители-деца трябва да бъде прекъсната или опростена в определен момент, защото в противен случай с годините тя се превръща в

тежка, емоционална обвързаност

Това всъщност е най-тъжният резултат, защото родителите в един момент остаряват, не могат да се грижат за всичко, парите намаляват, а идват и болестите. И нещата се стават болезнени. Не толкова от финансова гледна точка, защото и най-заклетите ергени и мамини синчета в един момент все започват да изкарват нещо и да придобиват финансова независимост.

Проблемът е, че „големите деца" минават във фаза на болезнена обвързаност с родителите си. Всяко нещастие, сериозна болест или друг проблем им се отразява изключително тежко. Те губят трезва преценка за ситуацията и не могат правилно и ефикасно да реагират. Особено тежък е моментът, при който някой от родителите почине. Това е тежък емоционален шок за сина или дъщерята, които цял живот са живели с този родител, независимо че той може и да е на преклонна възраст. В такива случаи се стига и до дълбоки депресии, които се лекуват много трудно.

При същата ситуация дете, което отдавна е станало независимо и самостоятелно, би реагирало по-нормално и емоционалните последици за него ще са много по-малки. Това е абсолютно сигурно. Безмислено е да се дават примери, но все пак ще посочим, че в САЩ децата волю-неволю си „тръгват" от дома на 18 години и от това връзката с родителите не страда ни най-малко. В България обаче синдромът на „старите деца" е много силно застъпен.

Причините за това са си и чисто икономически – голямата безработица сред младите, ниското жизнено равнище у нас, ниската покупателна способност на българите, малките заплати и пенсии и високите цени на храните и комуналните разходи.

Независимо в какво русло ще поеме проблемът с големите деца, техните родители са тези, които най-лесно могат да го разрешат.
Но има едно голямо но!
В никакъв случай

не правете резки промени

Имам предвид спиране на издръжката, изгонване от родния дом или, не дай си Боже, някакво насилие. Това само ще влоши проблема. Обратът се постига с огромно търпение, с малки и бавни крачки, като успоредно с това родителите трябва да са си набелязали крайна цел и срок и да вървят неотклонно към нея. Идеята е обратът да стане почти естествено, като голямото дете само стигне до определени изводи за своето бъдеще.

А колкото по-рано се предприемат тези бавни, но упорити крачки към разбиване на статуквото, толкова по-лесно и трайно ще се разреши проблемът. Никой няма да си спомня и ще остане само старият рефрен, чут от баби и прабаби – „малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми".