club50plus.bg

За чипса и свободните жени, традициите и ракията

Културните различния нямат никакво значение за любовта. Виж, когато опре до брака....
Въпреки че се запознахме по интернет и ни деляха не само хиляди километри разстояние, а и тринайсет години разлика, имахме чувството, че личните ни истории са се развивали паралелно. Докато аз съм се учила как да надявам противогаз в случай на нападение от страшните империалисти, той се е свивал под чина с ръце на главата, чакайки съветската бомба.

И двамата бяхме запалени почитатели на музиката в стил Уудсток, на текстовете на Кастанеда и на Толкин. Дори по едно и също време ни се бяха случвали едни и същи или подобни неща – или поне така изглеждаше през очите на любовта. Затова нямахме никакви притеснения относно брака си – всъщност, оженихме се след като бяхме прекарали на живо очи в очи едва шест дена.

И те заживели весело и щастливо за вечни времена

Така е поне в приказките. Оставаше обаче факторът Х – коя културна традиция да приемем както модел за семейни отношения.

Не съм толкова наивна да храня гордата мисъл, че съм надраснала влиянието на културата си и съм се превърнала в истински космополит. От друга страна обаче, мислех, че съм достатъчно аналитична да позная кога поведението ми се влияе просто от заучени навици и мога, ако е необходимо, да ги променя. Да, не очаквахме никакви спънки. Докато не отидохме заедно на първия американски купон.

Пиехме кротко бира на сенчестата тераса под яркото калифорнийско слънце. Жегата затрудняваше движенията, и дори разговорите, затова просто се бяхме втренчили в далечината и никой не изпитваше неудобство от настаналата тишина. Чувствах се почти като у дома си.

Докато Дейвид не ме помоли да му донеса цигарите от колата.
На мен също ми се пушеше, но не бях сигурна дали е редно, докато сме в чуждата къща. Знаех, че американците си падат заклети врагове на тютюневия дим. Затова доста пъргаво, имайки предвид температурите, заподскачах към алеята пред къщата.

Викът на домакинята ме закова на място

„Как може така!" – възклика тя възмутено.
Реших, че е от враговете на нездравословния начин на живот и се обърнах, готова да се извиня. Тя обаче имаше предвид нещо съвсем друго.

„Той сам да си ги донесе" – каза ядно жената.
„Но на мен също ми се пуши" – възразих. – „Какво лошо има да отида аз?"
„Той е мъж" – тя почти изплю последната дума.

Онемях. Със съпруга си изглеждаха доста добра двойка и не можех да си обясня откъде идва този неочакван гняв.

„Тя дори ми носи бирата в къщи, когато гледам телевизия" – с гордост обяви Дейвид и се огледа, за да се наслади на смаяните лица около нас. А аз почувствах неистовото желание да разтъркам очи, за да се убедя, че не сънувам абсурдния разговор.
И оттогава започна моят път към еманципацията. Или поне опитите да бъда завлечена в тази посока, ритаща и крещяща в протест.

Минути по-късно домакинята, решила, че изстрадала и изтормозена жена като мен има нужда от подкрепа, ми подаде чипса. Мразя този вид храни – защо да залъгвам стомаха си с глупости, след като мога да го напълня с тройка кебапчета или пържолка с пържени картофки. Учтиво отказах. Тя настоя.
„На диета съм" – казах извинително. Все пак, всяка българска жена знае колко трудно се устоява на изкушенията, когато човек е загрижен за талията си, и при това оправдание би скрила всички калорични деликатеси далеч от погледа ми. Реакцията отново ме изненада.

„Ти сега си американка, свободна жена!"

– отвърна домакинята с поучителен тон. – „Ще ядеш колкото си искаш чипс".
Погледнах тялото ѝ, което със сигурност можеше да се сравни с малка купа сено, и едва скрих напушващия ме смях. Значи затова са толкова дебели – та това било израз на свободен дух!

Дейвид измисли оправдание да ме извлече от купона преди да обидя някого. Мислех, че с това епизодът приключва. След няколко дни обаче синът му ми каза, че в неговото училище се носели слухове, че баща му ме е купил по интернет. Засмях се. Така ли? Искате война? Добре, война да бъде.

Поканихме един съсед на гости. Дейвид не знаеше за коварния ми план, иначе сигурно нямаше да се съгласи – само казах, че ми липсват социални контакти. Гостът влезе малко уплашено, сякаш очаквайки да види сводника ми, скрит зад врата. Или кой знае какво. Още по-добре – това затвърди подлите ми намерения.

В момента, в който седна на крайчето на дивана, аз пъргаво изтичах в кухнята, и се върнах с две големи чинии истинска шопска салата. Сервирах чинно, и след тях – запотена бутилка автентична българска ракийка. Застанах зад стола на Дейвид, с ръце сключени зад гърба. Приятелят му вече се давеше от притеснение. „Българските жени не сядат, докато мъжете ядат" – излъгах нагло. – „Просто чакам да видя дали нещо няма да ви потрябва".

Оттогава повече нямахме гости, а откъдето и да минем, ме съпровождаше

съчувствения поглед на всички жителки на града

Без да съм го планирала, една от тях ме забеляза как разглеждам таблото с обяви в библиотеката, докато чаках Дейвид да се натутка и да си избере книги. Тя кимна потвърдително и тогава зацепих – бях застанала точно пред обяснителна брошура относно домашното насилие.

За разлика от българите (или може би просто за разлика от мен), американците следват предписанията на лекарите си доста точно. Затова съпругът ми настоя да отида да се прегледам за рак на гърдата. Не можеше да повярва, че никога не съм го правила преди, и започна да ме поучава как всички жени имат нужда от профилактичен преглед веднъж на шест месеца. След дълги спорове и обещания как няма да има опашки в поликлиниката, се съгласих.

Помолих го само да влезе с мен – не бях особено уверена в езиковите си познания. Тъй като наскоро бях научила английски, и то предимно от разговорите с него, понякога ми беше трудно да разбирам други хора, особено ако имат малко по-различно произношение. След прегледа обаче лекарката се обърна към съпруга ми с каменно лице и просто изкомандва, а не помоли – Ти излез!

Той се изниза, подсмихвайки се. Сигурно знаеше какво ще последва.
„Ако имаш нещо да ми кажеш, сега е моментът" – каза тя. –

„Не се притеснявай, ще запазиш зелената си карта."

Примигнах. От притеснение не бях сигурна какво точно да отговоря и вече виждах как колебанието ми само затвърждава нейните подозрения. „Нямам какво да кажа" – измърморих и бързо се измъкнах навън. Вече не ми беше смешно. Копнеех да се върна у дома, където мога да си бъда толкова нееманципирана, колкото ми се ще.
За щастие, точно в момента можехме да си го позволим и само след няколко седмици бяхме в моя духовен пристан – Мелник.

Ето тук няма да имаме никакви проблеми с това, което сме – мислех си. Време е Дейвид да види как лесно се живее в нашата си култура. Нямах никакви съмнения, че България ще му пасне като ръкавица – все пак, ние двамата имаме толкова еднакви убеждения.

Реших, че е време да опита люта ракия и руйно вино. Скромните запаси, които си бях взела в Калифорния, кътах егоистично само за мен.
Поръчах една голяма ракия за него, и един портокалов сок за мен. За моя изненада, когато сервитьорът се върна, остави ракията пред мен, без коментар.
„Тя е за него" – поправих го.
„Ех, момиче,

защо похабяваш хубавата ракийка за някакъв чужденец"

– отвърна човекът.
Бях решила да се порадвам на ролята на нееманципирана жена, но навсякъде, където отидем, се повтаряше същата картинка. Изглежда околните го смятаха за нещо като мой личен домашен любимец – или още по-лошо.

Един таксиметров шофьор ми изясни ситуацията. Питах го колко ще ни вземе от летището до къщи – достатъчно се бях парила, за да съм предпазлива. „Аз няма да го крада" – отвърна таксиджията. – „Той вече си е твоя жертва."

Онемях. Постепенно погледите, с които ни посрещаха навсякъде, придобиха съвсем друг смисъл. И още по-странно – не изглеждаше човекът да ме съди. Напротив – беше горд, че едно обикновено на вид българско момиче се е „уредило" така добре, и си е намерило богат американец, когото да изстисква финансово. Още по-смаяна бях, когато научих, че много от познатите ми (които дотогава смятах за приятели), са убедени в същото.

Можех да избирам – жертва или използвачка

А мислех, че няма да имаме никакви проблеми с брака си.
Разбира се, след като се върнахме в България, постепенно околните се научиха да ни възприемат спокойно, такива, каквито сме. Дотогава вече все повече наши емигранти заминаваха отвъд океана и все по-малко хора приравняваха това да си американец с това да си чичко Паричко. Дори въпросите защо сме се върнали загубиха войнствения си тон (да, не сме престъпници, да, тук ми харесва повече, да, не бягаме от нищо).
И все пак се чудя – а какво ли щеше да е, ако се бях влюбила в някой японец, например? Следващият път ще пробвам.