Пътят от мисъл към решение е осеян с въпроси
Седя пред кафето сутрин и за пореден път потъвам в своите мисли. Животът ми налага да се променям, да приемам неща, които досега категорично отказвах да направя. Заради мъжа си и заради всеки друг мъжки индивид.
Мъжете са големи глупаци. Коя жена не припада при вида на страхотно секси мъжко дупе, например. А аз, сега стоя тук сама и съскам на ум срещу мъжа си, признат ерудит, но загубил ума си по една пикла с нежна кожа и лице на манекенка, която раздрънква кокали по модните подиуми.Всъщност, отдавна разбрах за прибежките на съпруга си. Разбрах още, че сбъркано е подреден светът, че мъжете се влюбват в красавици, но се женят за сиви и скучни (според тях) жени, които предано готвят, чистят и раждат техните деца.
Сбъркан свят, защото нито една от нас, жените не си признава по време на сватбата, че е съгласна с такава житейска програма, но с времето се получава точно това. Оставаме си наивнички, независимо дето смятаме, че изборът бил наш, т.е. на дамите.
Така сега седя пред кафето си, допушвам първата за деня цигара и продължавам да търся решение. Да продължим, както досега, но непоносимо емоционално – в омраза и нетърпимост, разяждащи душата ми. Или да избера пътя на свободата. Дилема, която продължава от известно време да ме занимава. Не толкова от липсата на решимост да го направя, а от това кого колко ще нараня, вследствие на моето радикално решение (има предвид децата ни, родителите ни), или да послушам само себе си и желанието на моята душа.Не знам още колко сутрешни кафета ще изпия, потънала в размисъл и колко кутии цигари ще изпуша, търсейки решението. Но ще продължавам, докато извървя пътя на убедеността и започна с действието.
Междувременно усещам, че целият ми брачен живот се е съсредоточил в нещо като трънен венец, надянат на главата ми, който, колкото повече понасям, толкова повече игличките се впиват в плътта ми и с всеки изминат ден кървави капки лазят надолу към наранената ми душа. Докога?
Все още няма коментари