Първият учебен ден е ден специален, празничен и особено оживен. Към него са съпричастни всички - от онези, които с нетърпение чакат да прекрачат училищния праг за първи път, до онези, чиито внуци отдавна са напуснали училищната обител. Градовете оживяват и се изпълват с глъч на завърналите се от ваканцията ученици - отпочинали, заредени с енергия и готови да "вършат щуротии" - би казал някой. И би допълнил - " а ние едно време..." Почти всеки от нас е изричал тази фраза, наблюдавайки група тинейджъри, кикотещи се в градския транспорт или вдигащи невъобразим шум на тротоара пред дома. Обикновено фразата завършва със сакрално-дефинитивното – „за нищо не стават" и дори да не е изречена на глас, много от нас са я промърморвали горестно наум. И обикновено нашите деца и внуци не са сред онези, към които е адресирана. Защото ние ги възпитаваме добре. Но само ние. Всичко и всички останали търпят критика - обикновено това е изводът от повечето разговори, обговарящи връзката живот-деца-възпитание-образователна система-живот-ние-отговорност.
Много се говори за образованието и подрастващите, както на държавно-институционално ниво, така и съвсем неформално - между нас си. Споделяме опит и мнение. За качественост на образование, за некачественост на учители, за липса на желание за учене от страна на децата – това е основата, на която поляга острото ни възмущение. Всяка година в навечерието на новия учебен сезон започваме да се тюхкаме колко тежки са раниците на най-малките, колко безумно написани са учебниците и как повечето училища в страната са бедни откъм материална база. Пари нема. Обаче само пари ли няма в съвременното ни образование? Няма и млади учители - въздиша образователната система и от тази година ще направи всичко възможно, за да привлече млади сили с млада енергия. За целта са предвидени специални държавни мерки, които да насърчат младежите да останат в училище, но от другата страна на чиновете. Казваме си - дано и не поради причината, че старите кадри са непригодни, не. А поради факта, че те трябва да предадат щафетата на някого, нужна е приемственост, продължаемост и свежа сила.
Поглед е отправен и към учебната програма. Ако погледнем на нея с тъжен хумор ще заключим, че основания за оплакване няма. 8 учебни часа дневно би трябвало да спрат и най-капризния родител да роптае, че съвременното образование страда от дефицит на учене. Та децата учат до тъмна доба! А ако не са научили нищо, те са си виновни. Да ходят на уроци! Образователното министерство обеща мерки и в тази насока - да се намалят броя на учебните часове, да се направи по-добро разпределение на предметите и да се увеличат часовете по предмети като творчество, спорт. Което е чудесно, но ни подсеща за материалната база. Нейната немощност предстои да блесне, когато целодневно в училищата ще започнат да остават не само първолачетата. Уж демографски прираст няма, а училищата стават все по-тесни. Липсват кабинети, салоните по специализираните предмети са зле оборудвани. Има недостиг на помещения за занимални, от което произтичат две основни последици – броят на деца, посещаващи една занималня да е неразумно голям и другата – работещите родители да не знаят какво да правят с децата си след края на учебните часове. И тук се притичват на помощ бабите и дядовците, в случай, че не работят. Но... това са редки случаи.
Затова и често сме свидетели на мъници, скитащи се сами по улиците, нарамили огромните си раници. Както и на тинейджъри без огромни раници, но с огромна бутилка бира в ръка. И не само бира, за жалост на тях, на нас и на цялото ни общество. Ето и тук някой ще каже - "ами да, едно време имахме униформи и отдалече ни разпознаваха и ни хващаха за ухото" примерно. Какво се случва днес с униформите? Премахването на униформите като че ли вървеше ръка за ръка с настъпването на демокрацията. В един момент настана царството на голите пъпове, дълбоките деколтета, обиците на места, които не си се сещал, че съществуват, но пък вече ясно виждаш, че със сигурност ги има. И много цветност, навсякъде. Лошо няма...в цветността. Но като че ли и самите деца се пренаситиха от шареност и тропнаха с крак – „искаме идентичност, искаме да се отличаваме, но искаме да имаме и принадлежност към общността. Искаме!". И все повече училища, за радост, се опитват да установят тази идентичност. За жалост обаче, не съвсем успешно - къде по материални причини, къде от лоша организация, къде просто от безхаберие, къде от зацикляне в минали обременелости. А децата престанаха да искат.
Положението с учебниците и учебните помагала също не е цветущо. Издателства много, издания разни, повечето от тях написани...меко казано на неразбираем език. Чуха се гласове за унифициране, чуха се гласове, но ако днес влезете в сайта на МОН и отворите списъка на одобрените учебници по български език и литература, например, за 5-7 клас, вероятността да се загубите измежду издателства и издания е огромна. Още помним прословутия учебник по музика за втори клас с прословутото певческо произведение, чийто текст е изграден в този дух „Отдолу иде джип „Митсубиши" със яка броня, с прозорци скришни." . Според обяснението на издателите - в духа на съвременните изисквания на живота. Като че ли и спортът е в този дух - съобразен с изискванията на живота. или по-скоро - с училищната материална база, която отново в повечето държавни училища е оскъдна.И така все повече и по-често децата свикват с мисълта, че спортът не е нещо важно в техния живот. Никой не ги преследва да се запишат на волейбол, не ги агитира да плуват, не открива гимнастика у тях. Това се случва само и единствено ако родителите решат, че 50-100 лева месечно за спорт са постижим разход и си заслужава. Иначе – здрав дух в здраво тяло.
Много са факторите, детайлите, дреболийките дори, които възпитават и оформят съвременните деца, тяхното поведение и начин на мислене. И не само на петнадесети септември. Защото образованието далеч не се побира в едни 40 минути, а съвременна култура не означава непременно поп-фолк. И когато говорим и когато се обръщаме с упрек към тях, към съвременните деца, трябва първо да си дадем ясна сметка, какво ние, като възрастни, като общество, им даваме и какво изискваме, какво очакваме. Защото ако училището е съсредоточие на образованието, обществото, общественият живот, семейството са онова зрънце, което посажда у тях обичта към образованието, към знанието, изгражда ценностната им система, интересите, характера им. Защото нашите деца са умни деца и те могат, те знаят, те успяват. Трябва да им вярваме и да ги подкрепяме, не поради, а въпреки.
На добър час, деца! Ние ви обичаме и вярваме във вас!
Рени Колева написа:
Преди почти 11 години
Тази статия съм я изтървала! Толкова е вярна и точна и с болка и с оптимизъм... Ние ви обичаме, деца! Браво Бени!