club50plus.bg

Когато станем свекърви и тъщи трябва да си спомним какво е да си млада майка

Когато преди време прочетох в Икономист твърдението, че по-възрастните европейки ще спасят раждаемостта на Стария континент, ми стана направо смешно. Е, странно, но този път британците не познаха – казах си. Вече подминала 35, не виждах в бъдещето си биберони и памперси.

Пет години по-късно, цените на сухото мляко и бъркането на пюрета отново се вместиха в дневния ми ред. А голямата ми дъщеря вече сериозно заглежда момчетата и скоро може да се чудя дали съм млада баба, или стара майка?

Прогнозата на английското списание застигна някои мои приятелки дори малко по-късно, и те се оказаха в родилния дом, когато по-големите им деца вече влизат в университета. Не зная дали е така само около мен, но изглежда 40-годишните се включихме в подпомагането на демографията с неочакван устрем.

И така внезапно се оказахме млади невести и тъщи почти паралелно. Големите ни дъщери сигурно не осъзнават какъв късмет са извадили. Защото, оправяйки се с късно родените си бебета, спомените ни за това как може да те изтормози дошлата да помага майка или свекърва се върнаха кристално ясни. А времето, когато аз ще съм на тяхно място, наближава непоколебимо.

Добре, де, обещавам на дъщеря си, че никога няма да правя тези неща, които толкова изнервят мен. И за да не забравя, дори си направих списък.

Да отнемеш инициативата

от ръцете на родилката е огромно изкушение. Собствените ти деца са вече пораснали, и вероятно отскоро си пенсионерка. С най-добри намерения помагаш при отглеждането на внучето, за да може дъщеря ти или снахата все пак още „да си поживее".

Когато тя посегне за първи път да смени пелените, или да облече бебето, инстинктът ти крещи да викнеш – не, дай на мен. А и със сигурност тя не го прави с професионалния жест, с който ще свършиш работата ти.

Дъще, обещавам ти като пораснеш никога да не забравям – бебето си е твое. Ще ти покажа, ако още помня, как да го повиеш или изкъпеш, но няма да правя това вместо теб. Дори и да ти се стори, че съм коравосърдечна и не искам да помагам, повярвай ми, можеше и да е по-зле – би могла да повярваш, че не успяваш да се оправяш сама със собственото си дете.

Непоисканите съвети

са постоянен фон за всяка майка, разчитаща на незаменимата бабина помощ. Аз например невероятно се дразня от станалата модерна напоследък теория за късното захранване. Добре де, дадох на бебето си сокче още на два месеца, и тя беше щастлива и здрава. Защо сега казват, че това е грешка? Аз като съм отгледана предимно на кисело мляко, какво ми има?

Подготвям се за идеята, че дъщеря ми вероятно ще има дори още по-новаторски идеи за това как да гледа бебето. Може би дори ще си купи бебефон и ще има отделна спалня, макар че като малка едвам я изгоних от леглото си, когато стана на три.
Ще закаля волята си. Няма да кажа и дума. Е, поне ще опитам.

Да се превърнеш в мъченица

също е коварен капан. Опитвайки да помогнеш на младото семейство, се нагърбваш с почти непосилни задачи и това нажежава обстановката до бяло. Младата майка, загрижена за собствените си проблеми, обръща малко внимание на твоите чувства. Започваш да се чувстваш все по недооценена.

От гледна точка на снахата, бабата в един момент започва да очаква непресъхваща (и изразявана непрекъснато) благодарност. Аз лично намирам за трудно да казвам „мерси" повече от шест пъти на ден.

Една моя приятелка приложи новаторска техника – за да изрази благодарността си ясно и веднъж завинаги (или поне за следващите 2-3 месеца), заведе майка си на почивка. Това въобще не помогна.

Затова, Криси, когато пораснеш, ще гледам внучето, защото така искам, а не защото така трябва. Не очаквам от теб да ми благодариш. Но пък и ти не приемай помощта ми за гарантирана. За всеки случай: помниш, че много обичам шоколад, нали?

Не само бебето

В първите седмици след като се роди бебе, много тъщи и свекърви се настаняват при младата майка, за да ѝ помагат в трудното начало. Това е похвално, а и от опит знам – може да ти спести много мъки. След първоначалната еуфория около „колко е сладичко" обаче дребните проблеми от ежедневието отново се връщат. Не е нужно да си особено мъдър, за да знаеш, че събирането на две жени в едно домакинство вещае война.

За да няма жертви в този конфликт, бабата трябва да помни едно: помощта ѝ е неоценима, но все пак – тя е на гости.

Да измиеш чиниите след вечерята е прекрасно. Да преподредиш шкафчетата и подправките – недопустимо.

Да минеш хола с прахосмукачка е благороден жест. Да тръгнеш да оправяш гардероба и спалнята на сина или дъщеря си – пагубна грешка.

Да сготвиш вечеря е празник. И нека си остане такъв, а да не се превръща в намек за „моите гозби са по-вкусни". За

преките критики

пък хич да не говорим. Нежеланите съвети и критики идват не само от бабата у дома. В най-топлия град в България, Сандански, знайни и незнайни жени ме спират по улицата, за да ми направят забележка, че бебето е само по една тънка рокличка. На 40 градуса температура, при това.

Навличането на малките деца е стар спор между снахи и свекърви, майки и дъщери. И макар че всяко поколение изглежда го преживява, защо ли като минат години и младите жени станат баби, застават в противоположния лагер?

Храната е друг повод за бурни кавги. Свекървата на моя приятелка даваше филийки, намазани с мас на малката ѝ дъщеря. Сигурно нищо лошо няма в това, но приятелката ми беше маниачка на здравословното хранене – тя дори махаше кожичките от пилето, за да не ядат децата мазно.

Нашата баба пък непрекъснато ми натяква, че бебето е дебело и сигурно много яде. В същото време чака само да си обърна гърба, за да започне да го тъпче със сладки.

Така че последното ми обещание е, като дъщеря ми стане майка, да не критикувам нейния подход към отглеждането на децата ѝ. Дори и да ги навлича с топли дрехи.

Но пък кой знае? Може би ще се превърна в най-досадната тъща на света.
Отсега знам обаче, че това е по-добре, отколкото без никаква баба наоколо