club50plus.bg

Как да разберем дали наша близка е жертва на домашно насилие

Той е винаги грижовен, обича да подчертава как се грижи за съпругата и семейството си. За съжаление, домашните насилници не носят на челото си етикет, който да разкрива истинската им природа. А за близките остава само да гадят защо приятелката или дъщеря им се обажда все по-рядко.

 

Макар че жертвите на насилие трудно споделят проблемите си, има признаци, които да ни подскажат, че имат нужда от помощ. Понякога е необходимо съвсем малко – да покажете, че ги разбирате, обичате и подкрепяте.

В традиционно патриархална страна като България често общественото мнение връзва ръцете на пострадалите.

Когато една моя приятелка се развеждаше, наша по-възрастна колежка коментира – „Щом не те бие, значи нищо му няма. Те всички са един дол дренки."

Тези прокълнати формули

обричат не само жените, но и техните деца на едно безнадеждно бъдеще.
„Трай заради децата", „Какво ще кажат хората", „Парясница ли искаш да станеш". А не по-малко страшно е просто да игнорираш проблема, да затвориш очи и да се направиш, че не забелязваш нищо – все пак, той е идеалният зет, нали?

Според статистика на неправителствени организации, всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие. Не зная дали да вярвам на тези ужасяващи данни. Истина е обаче, че ги срещам навсякъде, и често ми изглежда, че като затворници на самотен остров те пускат кодирани съобщения за помощ.

„Мъжът ми е толкова внимателен с мен, а аз въобще не го заслужавам" – каза ми една акушерка от родилния дом. Спря ме на улицата, а аз бързах да се прибера при бебето – за пръв път го оставях под надзора на баща му. Репликата обаче ме закова на място.

Беше все още хубава жена, с благородна и – надявам се – удовлетворяваща професия. В болницата ми направи впечатление на компетентна и затова се изненадах, като я видях извън работното ѝ място. Погледът ѝ сякаш правеше всичко възможно да не срещне моя, но в три изречения повтори може би пет пъти как не заслужава вниманието на мъжа си.

Вече си представях това внимание и ме обзе ужас. Не знаех какво да кажа. Все пак, аз почти не я познавам и нямам право да давам съвети. Набързо скалъпих история:

„Имаш късмет, казах. А аз на какви съм попадала, налагаше ми се да потърся помощ в Анимус. Много компетентни психолози имат, а телефонът им се намира лесно навсякъде."
Шифрованият ни диалог приключи дотук.
Съмнявам се, че той е донесъл някакви ползи, но – кой знае?

Ако имате съмнения, че идеалният ви зет не е толкова идеален, или че приятелката ви не е направила толкова сполучлив избор, колкото ви се е струвало преди сватбата, търсете признаците.

Не е необходимо жертвите на насилие да носят тъмни очила и да разказват истории как са паднали по стълбите. Не по-малко страшен е психичният тормоз, а въпреки всичко той все още попада в категорията „щом не те бие...".

Ако вашата близка твърде често говори колко грижовен или великолепен е съпругът ѝ, може да е искрено влюбена. Ако обаче това обожание се случва на фона на изтъкване на собствените недостатъци, вече имате повод да се притеснявате. Реплики като „за нищо не ме бива", „виж колко съм смотана", и най-омразната ми – „аз съм боклук", означават, че е време сериозно да се замислите дали приятелката ви няма нужда от помощ.
Казват, че

една лъжа, повторена сто пъти, става истина,

и това за съжаление важи и за жертвите на домашно насилие. Те стават внезапно разсеяни и неуверени. Дори в сфери, в които преди са се справяли с лекота, изведнъж може да започнат да изглеждат некомпетентни.

Това е още един повод съпругът да настоява да прекъснат работа и така да загубят малкото останали им социални контракти, които не са под негов контрол.

Насилниците действат като демоните от филмите на ужасите – първата им задача е да настроят жертвата против най-близките ѝ, против тези, които първи биха се притекли на помощ.

Ако дъщеря ви не се обажда през медения месец, това е чудесно. Ако обаче изведнъж спре да ви звъни дори месеци след сватбата, а чувате от приятелите ѝ, че и те я виждат рядко, може би е време да отидете изненадващо на гости и да проверите ситуацията на място.

Стряска ли се неочаквано, когато чуе, че се отключва входната врата, или като звънне телефона? Избягва ли погледа ви? Тя, която преди бе чаровна кокетка, изглежда не се е ресала с дни, а гримовете ѝ хващат прах пред огледалото?

Време е за сериозен разговор очи в очи, но на безопасно място – на кафе, в парка, докато разхожда децата, някъде, където няма да чувства присъствието на насилника, надвесен над нея.

Решението да напуснеш развилнелия се съпруг

не се затруднява само от ужасните формули на криво разбрания патриархат. Сигурно сте чували за Стокхолмския синдром – жертви на отвличане например защитават ожесточено похитителите си в съда. Постепенно пострадалите започват да вярват на формулата, че за нищо не ги бива, и мисълта да започнат всичко наново, сами, с право ги ужасява. Възстановяването на самочувствието може да започне с малки крачки – добре премерени комплименти, подарък нова дреха или червило, дори молби за помощ.

„Ти правиш толкова вкусен плодов кейк, може ли рецептата?" За повечето хора това може да е забележка, която ще отминат без да ѝ обърнат внимание, но подложените на тормоз имат отчаяната нужда да чуят, че в нещо ги бива.

Ако се смятате за добрия самарянин обаче, внимавайте. Едва ли ще получите благодарност за усилията си. Със сигурност ще бъдете заклеймена като зла вещица от насилника съпруг, и е много голяма вероятността да си спечелите прякора „феминистка" от много от своите познати. Това е лесно предвидимо, но не очаквайте благодарност и от жертвата. Със сигурност тя ще реагира със съмнение към комплиментите ви и може дори да ви обвини, че се опитвате да разрушите семейството ѝ. Затова

избягвайте грубата намеса

– достатъчно е да покажете, че я обичате и сте готови да я подкрепите, каквото и решение да вземе. А до това решение тя трябва да стигне сама.

Жертвите на насилие са, от една страна, нападани от обществото – лоши съпруги, които не носят кротко полагащия им се брачен хомот. От друга страна обаче, някои неправителствени организации, опитващи се да им помогнат, им отнемат инициативата и достойнството именно със самата дума „жертва".

Да, пострадалите от насилие не носят вина. Те обаче носят отговорност, както всеки свободен човек.

Да се примириш уж в името на децата е престъпление, не по-малко страшно от това, извършвано от насилника. Така издаваш сигурна присъда за децата си – израснали в атмосфера, в която могат да избират само между ролята на насилник или жертва, те естествено ще изберат един от тези два модела. Друг изход за тях просто няма.
Нима мнението на съседите, и дори роднините е по-важно от децата? За съжаление, за много майки е така. Защото нека не се лъжем –

грубата истина е, че понякога да си жертва е удобно бягство от отговорност

Винаги има кой да виниш за бедите си, докато дълбоко в душата си се чувстваш толкова благородна, че се примиряваш с всичко това.
Уж в името на тези, които нараняваш най-много.

Каквото и да казват, подлаганите на тормоз жени не са просто жертви на съдбата. В насилието участват поне две страни, и всяка от тях трябва да понесе своята отговорност – за да се счупи най-после омагьосаният кръг на криво разбраната патриархалност.

Не само съпругите стават жертви на насилие.

Възрастните хора са още по-уязвими, но, уви, забравени

Опитайте да пуснете в търсачката – насилие над възрастни хора. Не излиза нищо, нали? Това е, защото повечето организации в България насочват усилията си към жените, жертви на домашно насилие и трафик на хора. Остава забравена една рискова група, при която ситуацията е усложнена от допълнителни фактори. Става въпрос за възрастните хора. Тук в опасност са по равно както мъжете, така и жените.

За разлика от пострадалите съпруги, старите хора много по-трудно могат да се надяват на ново начало, особено ако страдат от хронични заболявания и разчитат на насилника да полага необходимите грижи за тях. Симптомите на проблема им са същите, като при съпругите, макар че разрешението е по-трудно достижимо.

Спектърът на престъпленията срещу възрастните хора е разнообразен – от физическо, емоционално и сексуално насилие до занемаряване и финансова експлоатация.

В тази сфера все пак има, макар и оскъдни, добри новини. Преди месец Българският червен кръст започна международен проект „Разчупване на табута", който е насочен към превенция на насилието над възрастните хора, живеещи в домашна среда. Остава обаче въпрос на бъдеще как и кога ще заработи инициативата, и доколко ефективни ще са усилията на специалистите.

Дотогава на възрастните хора, подложени на тормоз, остава да се надяват само на себе си. А защо не на всеки от нас?