club50plus.bg

Вторачени в двора на съседа, забравяме да се порадваме на собствените си блага

Не обичам пуйка. Не съм и особен фен на фамилните събирания, чиито идиличен ореол бързо се размива и прераства в словесно състезание за купата „аз съм най-успял, най-красив, най-политически коректен, най-ок."

И въпреки всичко, ми се иска и моето семейство да отбележи Деня на благодарността тази седмица. Нищо, че не сме американци.
Защото дори през лупата на комерсиалния цинизъм, вярвам, че дори и до най-закоравелите души успява да се процеди поне капка от първоначалния замисъл на празника.

А идеята е да оценим благата, които имаме

Това не е ново хрумване – в продължение на хилядолетия човечеството се тълпи в храмовете, за да благодари на боговете за всяка плодородна или мирна година, за всяко раждане или чудотворно оцеляване.

Живеем в един от най-благоденстващите периоди в историята на цивилизацията, а вече не благодарим. Към небесата не се издигат облаци тамян, свещите примигват неуверено.
Традицията да казваш молитва преди ядене е отдавна забравена като ненужно суеверие, за което нямаме време, забързани след далеч по-реални задачи.

А и за какво да благодарим, като има толкова по-щастливи от нас? Докъдето и да стигнем – все някой друг ще е по-напред.

Не случайно анкета след анкета класира българите като една от най-депресираните нации в света – вторачени в кокошката на съседа, която се оказва пуйка, все забравяме да оценим собствените си преимущества.
Понякога ми се струва, че

народът ни страда от някакво странно суеверие

– ако се спреш, за да благодариш за получените блага, някаква висша сила може да реши, че вече имаш достатъчно, и да спре кранчето на милостта си.
Затова се специализираме в тръшкането – изглежда едва ли не се гордеем с негативното си отношение към света.

Изтръпвам от досада, когато чуя от познати, че „другаде не е така". „Другаде" хората са учтиви и не се блъскат в автобуса, „другаде" тънат в материален разкош, работодателите никога не закъсняват с чека със заплатата, улиците са чисти и без дупки, децата – възпитани и образовани, а възрастните – доволни от живота.

Надявах се, че клишето за „рая на Запад" ще загуби мощта си, след като толкова наши сънародници вече живеят зад граница, но изглежда фактите нямат властта да разбиват стереотипи. От опит знам, че гостуващите у дома емигранти нямат думата, когато опре до разкриването на по-тъмните черти на новата им родина.
Всяка реплика, издаваща разочарование, бива подминавана с насмешка, или дори обида. „Какви проблеми може да има той в Калифорния? Да дойде тук да опита как е да живееш в България..."

И скоро гурбетчиите се научават, че най-лесната тактика е да кимат, да се съгласяват, и да се хвалят. Ходи обяснявай на стария си чичо от село, че и в Испания трудно се намира работа, а страната е на ръба на сериозна криза, или че американците стягат коланите, стреснати от превръщащата се в хронична безработица.

Ние обаче сме твърдо убедени, че „другаде" е по-добре,

че тънем в мизерия и отчаяние.
„Нещо ме е налегнал лош късмет" – оплака се мой приятел. Той е безработен от седмица и половина, обиколи около десетина работодателя, получи откази и празни обещания, и е съкрушен.

Отива на всяко интервю с убеждението, че „и тези са мошеници и нищо няма да стане". Още седмица-две, и ще се паркира отчаяно пред телевизора, убеден, че „другаде" би бил оценен. А тук – няма смисъл дори да опитва...

Всеки психолог ще ви каже, че късметът се корени в позитивното мислене. Не вярвате?
Направете си прост експеримент – вземете два зара, и се опитайте искрено да повярвате, че ви върви. Хвърляйте. Ще забележите, че колкото по-убедени сте в успеха, толкова повече шестици се падат. Според някои учени, съзнанието ни може да повлияе на статистическия резултат с до три на сто.

И докато заровете доста трудно се влияят от настройката ни, това далеч не е така за работодателите.

Хората усещат безпогрешно дали си „загубеняк" или победител

– вие им го казвате със стойката, жестовете, мимиките си.
Затова е време да се отърсим от суеверието, че ако се похвалиш, Дяволът ще чуе. Време е да се съберем да благодарим на съдбата за всичко, което имаме. И да повярваме в късмета си.

Ако щете вярвайте, аз съм благодарна, че живея в България. Сериозните природни катаклизми у нас с рядкост, не сме Япония или Калифорния. Икономиката? Е, да, нямаме германския стандарт, но мога, ако реша, да приготвя пуйка за семейната вечеря, и дори да я полеем щедро с винце. Не сме САЩ, но не сме и Сомалия, например.

Не отричам, че пенсионерите едва свързват двата края – собственият ми баща разчита на минимална пенсия, за да посреща належащите си нужди. Трудно му помагаме – и ние не живеем във финансова нирвана. Не ядем пържоли всеки ден, но и не сме останали без хляб и леща, нали?

Освен това имам приятели. Голям късмет е, че взимаме заплати на различни дати, така че заемите между нас се въртят в установен месечен цикъл. А и има с кого да поговориш, за да разсееш страховете за бъдещето. Да, клише е, че американците ходят при психоаналитика си, защото няма с кого другиго да споделят, но в изтърканите фрази често се крие истината.

А и нима, за да си благодарен,
непременно трябва да се сравняваш с околните?

Ако е така, вместо да хвърляте поглед на Запад, погледнете към Африка или Азия. Или отворете един исторически роман – каквито и скрупули да имате против управляващите, Бойко все пак не е Калигула, вероятността да не преживеем зимата е минимална, а викингите вече пътуват възпитано, въоръжени единствено с фотоапарати.
Благодарна съм за това.

Благодарна съм за двете си прекрасни дъщери, за съпруга си, и дори за всичките си бивши.
Благодарна съм, че колкото и да не стигат парите, все пак имам работа, а когато нямам – благодаря за това, че ще си намеря такава.

Във вярата се крие късметът

Благодарна съм, че всеки път когато минавам покрай „Александър Невски", сърцето ми спира възхитено от величествената катедрала. Ефектът не се износва, въпреки че наблюдавам гледката във всеки сезон вече над 30 години.

Благодарна съм, че съседката не чука с метлата по тавана, когато дъщеря ми реши да потанцува в полунощ.
Вчера в мини маркета до нас продавачката с неудобство сподели, че мога да пазарувам и на кредит. Боеше се да не ме обиди, но знае, че съпругът ми е без работа. Не се възползвах (поне засега), но бях трогната до сълзи. Благодарна съм ѝ.

Благодарна съм, че съм сравнително здрава, и че Столична библиотека осигурява любимото ми забавление срещу минимална годишна такса.

Благодарна съм, че няма война.

Благодарна съм, че ме има точно тук и сега.

А вие? Обичате ли пуйка?