club50plus.bg

Размисли за майките, техните надежди и посветеност

Денят на детето е хубав празник. Не само за малките на ръст и години, но и за тези, които – макар и по-големи – все още пазят детските мечти и надежди някъде в себе си. Особено днес, позагубили вярата и надежда си, имаме нужда да се порадваме на чистия, сърдечен детски смях.
Имаме нужда да се запитаме: „Колко му трябва на човек?" И да чуем вътрешния си глас да отговаря: „Една усмивка и много обич!"

Дали наистина е така? Оптимизмът и доброто настроение, които носят децата ни, надеждите, свързани с тях, и неповторимите моменти са наистина зареждащи за всеки родител – както нищо друго. Но това далеч не е всичко. И със сигурност не е достатъчно, за

да отгледаш и възпиташ детето си

Преди време животът ме срешна с една майка – изстрадала жена, без работа, без доходи и без дом. Но готова на всичко за болната си дъщеря Мария.
Момиченцето е на 12 години и страда от мозъчно заболяване.

В началото на тази година то претърпя тежка операция и най-вероятно това няма да бъде единствената такава. Но Елена – така се казва майката – направи и невъзможното, за да минат и операцията, и възстановяването възможно най-добре.
Сега, след много обикаляне, тичане, разговори и срещи с какви ли не инстанции и институции, двете най-после имат покрив над главата си и пенсия по болест за детето. Макар и малка, тя все пак е постоянен месечен доход, който внася спокойствие в техния труден живот. Поне това!

Когато аз ги срещнах, те живееха в Дом за временно настняване, за който е по-добре да не ви разказвам. Предполагах, че човешката мизерия има граници, но чак когато видях това място, си дадох сметка, че дори не подозирам колко широки могат да бъдат те.

Срещнах се с Елена някъде около Коледа, защото дъщеря ѝ скоро щеше да има рожден ден и с мои приятели бяхме решили да ги зарадваме за двойния празник с подаръци. И точно тогава тя ми разказа нещо, което не мога да забравя и до днес. Преди да ги изгонят от последната квартира (заради неплатен наем, разбира се), първо им спрели тока (причината била същата). Стояли те една есенна вечер на тъмно и студено, прегърнати, за да се топлят, и Елена започнала да се оплаква – че ще останат без дом, че са на студено, че нямат храна... И тогава детето я прегърнало още по-силно и казало: „Е, нищо, мамо! Но пък ние... много се обичаме!"

Макар, че ми се сви сърцето като я чух, се опитах да я окуража и казах: „Така е! Виж детето, как знае, че това е много важно! Да се обичаме!"
А тя ме погледна с насълзени очи и каза: „Само с любов не се живее!... Само с любов не става!"

Замълчах, защото знаех, че беше права.
Познавам много

самотни майки

Аз също отглеждам дъщеря си сама. И ми е повече от ясно, че за да се грижим за децата си ни трябват много любов и тъпрение, но трябват и много други неща – топъл и светъл дом, храна, дрехи, забавления, учебници, уроци, спорт... мога да продължавам и още, но по-добре да обобщя с две думи – пари и време.
А това означава много работа, която да осигури пари, но пък тя отнема много от времето, от което се нуждае и детето. Получава се омагьосан кръг, от който няма излизане.

Въпреки това, майките си остават силни, борбени и правят чудеса всеки ден в името на своите деца. Стават сутрин преди слънцето, за да приготвят храна, чистят входове и офиси, защитават научни твърдения до среднощ, прелистват презентации, докато хапват на крак, а много често изобщо не хапват. И още хиляди неща.

Имам приятелка, която сама се грижи за сина си. Нейната програма за деня е стриктно подредена: начало – в 4:00 сутринта (чисти един офис), в 7:00 се връща в къщи, събужда детето и му дава закуска, води го на училище, в 8:30 отива на работа (тя е преподавател, но не в училище), на обяд взима детето, храни го, а следобяд, докато пише научната си работа, му помага с уроците за 4-ти клас, от 18 до 19 часа чисти един вход, после вечеря и обичайните дейности преди лягане.

За нея денят приключва към единадесет. Може и да не звучи особено изтощително, но всъщност няколко месеца на този режим ще ви оставят без дъх. А тя е така вече от година.
Може би когато момченцето стане 5-ти клас ще започне да ходи само на училище и това ще я облекчи. Но пък тогава ще ѝ трябват повече пари за уроци, курсове и спортни дейности и тя най-вероятно ще започне да чисти още един офис или вход. Кой знае?

Когато я попитах защо не намали темпото, тя каза: „Искам детето ми да живее нормално. Искам да има нормален дом, храна, дрехи. Искам да мога да му купя книжка и да го заведа в парка на 1- ви юни, да му купя сладолед. И той да се чуства като другите деца."
Права е. И тъй като няма кой да ѝ помага, се налага да следва стриктната си програма без отклонения.

Самотните майки, които имат баба и дядо под ръка, са благословени, защото рискът детето да стои само, втренчено в телевизора с часове, или пък да чака при портиера на училището докато го приберат, е значително по-малък. Дори само мисълта, че в случай на нужда има кой да се отзове, е успокояваща.

Но въпреки трудностите

усилията си заслужават,

защото тяхната крайна цел е създаването на една личност, на един достоен човек. Да отгледаш не само физически, но и емоционално едно дете, да откриеш таланта му, да го насочваш, напътстваш и подкрепяш, когато то се нуждае – каква по-висша цел може да има в живота на една жена. Особено когато се справя с това сама.

Преди много години една фризьорка ми каза: „Нищо друго в живота не си заслужава така, както децата!" Сигурно съм я гледала глуповато, защото тя продължи: „Сега не ми вярваш, но след време ще ме разбереш! Рано или късно – всички го разбират..."

Разбрах го – каквото и да се случва с нас, през каквито и препятствия да преминаваме, каквито и срещи и раздели да имаме, най-ценното нещо в живота ни си остават нашите деца.
Тяхната усмивка, прегръдката им, забързания разказ на случките от деня правят дните ни толкова пълни и толкова истински, колкото нищо друго не може да ги направи. Дали си даваме сметка, какво ни дава общуването с тях, дали разбириаме, че ако нещо може да ни спаси от страшния свят на възрастните, то това е чистото и невинно детско мислене. Мисля, че сме наясно.

Според една малко поизтъркана фраза – „Децата са цветята на Земята!"
Да, вярно е. Първо, защото те донасят ярките цветове на дъгата в посивелия свят на големите. Второ, защото ни карат да се усмихваме. И трето, защото израстват според грижите, които ние полагаме за тях. А всеки би искал да отгледа най-красивата роза.

Най-прекрасното, което можем да оставим след себе си, това са децата ни, затова, каквото и да ни струва, каквито и усилия да са необходими, ние ще им ги дадем с радост. А след години с гордост ще споделяме с поостарелите си приятели, седнали на пейката пред блока: „Ето я дъщерята! Тя стана архитект! Сега води внучето, че днеска аз ще го гледам!" И те ще цъкат и ще се надпреварват да споделят: „А, той и моя син..." „Пък мойта дъщеря..."

А колелото на живота ще продължава да се върти в непрекъснато и вечно пътешествие – ние, децата ни, техните деца...!