club50plus.bg

Ако е така – защо?

Няма как да дам отговор на този въпрос от личен опит, защото ми е рано да ставам баба, но пък имам доста наблюдения като дъщеря и майка. Около мен е пълно с баби и дядовци, които дават мило и драго за внуците си. Едновременно с това, може би като проява на някаква ревност, синовете и дъщерите им редовно се оплакват от това, че малките палавници „много ги глезят" при баба и дядо.

Когато аз бях малка, не можеше и дума да става да хапна нещо, докато си седя на дивана.
„В тази къща всички се храним само на масата." – казваше баща ми.
„А и не сме във времето на Римската империя, за да ядем легнали." – допълваше майка ми.
Добре, примирявах се аз, щом казват... така да бъде.

След години, когато отидохме с дъщеря ми при тях и тя се тръшна на леглото с пакет солети, аз застинах в очакване. (Помните ли онова човече от телевизионното предаване – „Ами сега?") Погледнах към баща ми, който явно беше забравил къде се храним всички, и не реагира. Погледнах към майка ми... но и за нея като че ли имаше промяна във времената и вече „бяхме" в Римската империя.

Реших да взема нещата в свои ръце и направих забележка на дъщеря ми. Леле, те скочиха и двамата –„Ама остави детето, няма да направи трохи, пък и да направи – какво толкова."
Е, това не е ли несправедливост? Защо по мое време не можеше, а сега може?

Отглеждаме децата си докато сме в активна възраст, във време в което се чувстваме силни, знаещи и можещи и

искаме всичко около нас да бъде перфектно, включително и децата ни

Затова изискваме от тях повече, строги сме и справедливи (на последното може би само ние си вярваме). Опитваме се да ги накараме да приемат нашите правила, защото сме убедени, че те са правилните. Опитваме се да ги контролираме, докато ги учим на нещата от живота, защото вярваме, че това е за тяхно добро. Искаме от тях все повече и все по-сложни неща. Когато сме родители.

Възрастните хора смятат, че единственото, на което е трябвало да научат децата си, е да бъдат отговорни. А след това – да ги оставят да бъдат свободни. Защото свободата означава отговорност. Само че това го разбират бабите и дядовците. И като бързат да поправят грешката си от недалечното минало по отношение на децата, те са склонни да разрешават всичко на внуците си. И тогава, независимо по какъв повод ,се появява въпроса – „Защо на мене ми беше забранено това, а сега на моето дете, дори не му правят забележка?"

Може би, защото възрастните са по-склонни да направят компромис, да бъдат по-отстъпчиви и по-малко контролиращи. Те искат да видят усмивка и щастие на личицето на любимия си внук или внучка и много държат да им дадат свободата, която не са давали на децата си. Още повече, че след определена възраст характерът на всеки човек става по-мек и по-благ, особено към най-малките членове на семейството. „Е, остави ги де, не им се карай, те са деца" – е най-често чуваната реплика към нас от нашите родители по повод на нашите деца.

Сещам се и за друго. Отглеждайки децата си в „работеща" възраст ние сме много заети, много забързани и времето, което им отделяме е малко и недостатъчно. Тичаме в различни посоки, за да се справим с всички задачи и в целият този хаос от забързани движения не намираме време и сили, които да отделим за децата си. Осъзнаваме това и ни боли, но няма какво да направим. Трябва да работим, трябва да свършим всички важни неща на света, а децата ни усещат нашата липса и търсят нашето внимание. Ако теглим чертата какво се получава?

Развиваме чувството за вина

спрямо нашите деца, заради вниманието, което не сме им дали.
Това чувство започва да ни тормози и ние не можем да се справим с него. Разкъсвани сме от задачите, които обикновено са неотложни, и грижата за потомството, която не се изразява само в храна и дрехи. И докато търсим най-доброто решение, се оказва, че сме остарели, а децата са пораснали и вече не търсят вниманието ни, защото имат други приоритети.

И тогава на помощ идват внуците, тези копия на нашите прекрасни, но вече пораснали деца. Ето го спасението – можем да изкупим чувството си за вина, отдавайки се изцяло на внуците. Точно това правят повечето баби и дядовци. Те могат и искат да отделят цялото си време и внимание, за да покажат и предадат обичта си на своите внучета. Готови са да компенсират всички пропуснати мигове и да изиграят всички неизиграни игри. Зашеметяват се от всеки успех на внука (защото са пропуснали някой от успехите на сина) и искрено се възхищават на интелекта на 3-годишната си внучка (защото са оценили възможностите на дъщерята чак на олпимпиадата по математика в V-ти клас).

Всеки ден, когато взимам дъщеря си от училище, присъствам на една и съща сценка. Беловлас дядо винаги чака едно момиченце от нейния клас. Човекът е доста възрастен, но стоически се справя със задачата, която са му поставили. И с видимо удоволствие.
Когато детето излезе от училището, дядото взима ученическата и раница и докато тя подскача около него, той куцукайки крета с тежката раница в ръце. (Много често в другата си ръка носи якето ѝ.)

„Синът навремето получи гръбначно изкривяване от тежката чанта, та сега гледам да не стигаме до там" – казва дядото, когато питам не му ли тежи раницата.
Е, да де, но гръбначното изкривяване може да се получи от неправилната стойка по време на час или от многото часове пред компютъра, или от лежането на дивана пред телевизора... Човекът обаче се чувства виновен „заради сина" и е готов да носи раницата на внучката до 8-ми клас, ако трябва (тя е още в IV-ти клас.) За да съм честна, аз също понякога взимам раницата на моята дъщеря, когато знам, че е много тежка. Но не го правя всеки ден, а и не съм на 76 години.

Разсъждавайки по темата в главата ми се появява и друга картина от моето далечно минало. Седя си аз в кухнята на баба ми, която всяка вечер след вечеря и преди лягане ме питаше

Какво да ти приготви баба за закуска?

и се започваше изброяване на предложения, на които биха завидели дори и в най-елитните места за селски туризъм. Не ми се иска подробно да се спирам на този момент, защото при спомена за някой закуски и досега слюнкоотделянето ми се повишава чувствително. Не си спомням майка ми да ме е питала така, защото тя беше на работа. Сутрин обикновено трябваше да се приготвим набързо и да хапнем набързо. Просто нямаше време.

За това пък сега моята дъщеря се радва на тази привилегия. Всеки път, когато остава да спи при моите родители баба ѝ (моята майка) вечер я пита –„Какво да ти приготвя за закуска утре? Искаш ли..." – И повярвайте ми, предложенията си ги бива (аз също се възползвам понякога).
Какво да се прави – казвам си – може би така е устроен животът, някога моята баба задаваше този въпрос на мен, сега моята майка го задава на дъщеря ми. Питам се дали аз ще го задавам на моите внуци – най-вероятно да.

Всеки малък човек се е чувствал неведнъж принц или принцеса, когато е бил на гости при баба и дядо. Не е нещо необичайно и не мисля, че е свързано с по-голямата обич. Не, не е това. Мисля си, че и внуците, и децата се обичат по един и същи начин. Просто възрастта и социалния статус се променят с годините и това съвсем естествено променя начина, по който показваме и изразяваме нашата обич.

Всеки човек иска да обича и да бъде обичан,

възрастните се нуждаят от това най-много, защото когато спрат да ходят на работа социалните им контакти рязко намаляват. Най-много някоя комшийка да ги засипе с квартални клюки или да се скарат с инкасаторката, че им надписва сметките.

Децата са пораснали и идват от време на време. Пък и винаги бързат. Ето защо, когато се появят внуците, възрастните ни родители грейват. Раздават своята обич и угаждат по всякакъв начин, за да получат най-прекрасната целувка на света – искрената и по детски чиста целувка от децата на своите деца. А знаете ли коя е най-прекрасната музика на света за тях? Когато чуят – „Бабо, ти си най-добрата баба на света!" или пък „Дядо, ти си по-силен и от тате!" Думите, изречени от звънтящите гласчета на внуците стоплят сърцето така, както нищо друго на този свят.

Така че според мен тези радости в живота на възрастните са една от причините те да „глезят" внуците си, а не по-голямата обич, която изпитват към тях. Разбира се, не е хубаво да се прекалява и с обгрижването, и с вниманието, и с разрешените неща, защото когато те са прекомерни, задължително слагат отрицателен знак пред поведението на нестабилните детски характери.

И може би, ако говорим по често с родителите си, обсъждаме проблемите, изказваме мнение ще успяваме да стигнем до сравнително близки заключения. (Ясно е, че не можем да сме на едно и също мнение на 100%.) Но говорейки с тях, ще вървим в една и съща посока, възпитавайки наследниците си, и ще избегнем излишното разглезване. А в същото време баба и дядо ще се чувстват полезни и необходими.

И всички ще бъдем доволни. И всички ще се чувстваме обичани. Какво по-хубаво от това?