club50plus.bg

И на 50 да станеш, пак си оставаш моето дете

Баща ми обича да го казва. Слушам това откакто станах на 20. Чувала съм го и от родителите на мои приятели, както и от напълно непознати. Дори да са пораснали и даже остарели, децата винаги си остават деца за своите родители.

Хубаво е, когато можеш да разчиташ на помощ от най-близките си, защото тя е безкористна и точна. Та кой друг, ако не родителите, знае най-добре от какво се нуждае тяхното малко съкровище?
Още по-хубаво щеше да бъде, ако това „хубаво" не вървеше за ръка с отношението, присъщо на младите родители към 5-годишното им дете... А „съкровището" отдавна е пораснало.

Аз минах 40-те. Имам прекрасна дъщеря, уютен дом, добра работа и добри приятели. Живея свой живот. Но моята майка и до ден днешен иска да ѝ се обаждам, когато тръгвам за някъде, когато съм пристигнала другаде или просто така – за да кажа, че съм добре.
Все още получавам съвети как да гледам дъщеря си и как да готвя. А от време на време ми се налага да изслушвам и така наречените „ценни ръководни указания" както шеговито ги нарича самата тя. Любимата ми реплика (от нейните) е – „Не, че ми е работа, но да ти кажа..."
Почти до сълзи се смяхме с моя позната, когато се оказа, че и нейният баща започвал „поучителните" разговори със същите думи.

Всичко това понякога ме кара ме да се чувствам като малко момиченце, което не може да се справи само. И колкото по-често се случва, толкова повече се пораждат конфликти.
Ако имам нужда, знам, че моите родители са първите, които ще ми подадат ръка, и затова сама ще ги потърся. Но не ми се иска на 40 години да бъда „послушното малко момиченце".

Често чувам да коментират отношенията между поколенията, които се виждали в турските сериали – колко било хубаво поведението на младите, тяхната добронамереност към по-възрастните, уважението, респектът и т.н.
Не знам какво точно показват тези филми (не ги следя), но ако искаме да бъдем по-толерантни към възрастните от фамилията, кое ни пречи?

Може би

и двете страни подхождаме неправилно

Гледаме сериалите, цъкаме с език и ако в този момент ни звънне телефонът, а на дисплея пише „мама" преминаваме бързо през букет от емоции – страх (дано всичко да е наред), досада (какво ли е намислила сега), раздразнение (точно сега ли трябваше да звънне), примирение (добре... „кажи, майко")?

Предубедени сме, защото сме сигурни, че колкото и кратък да е разговорът, все пак ще има време да чуем – „и да се облечеш добре, че много студено го дават днес".
Или пък строгият глас на татко, който казва – „Е как можа да дадеш толкова пари за това нещо?", по повод на лаптопа, с който работим.

Преди време на гости на моя приятелка беше 50-годишен италианец, който неволно показа, че и при тях „родителският фактор" е много силен.

Телефонът му иззвъня и той с известно притеснение каза – „майка", после се обърна с гръб и заговори.
Мама се информира дали той е добре и след положителния отговор, започна да пита за времето. Тъй като в Италия имало много сняг, бури и почти бедствено положение, жената се притесняваше как е в България. Той няколко пъти повтори, че всичко е наред и няма проблеми, но тя упорито продължаваше да пита – „ама наистина ли няма сняг? и няма буря? и не е много студено?"

Накрая, малко изнервен, той каза с по-рязък тон – „Мамо, бедственото положение е при вас, тук всичко е наред, вярвай ми, моля те!"
След като затвори телефона и се обърна към нас, лицето му беше мозайка от чувства – раздразнение, неудобство, вина („май бях малко рязък!?").

Е, добре – първо се опитах да разбера майка му. Притесняваше се жената, все пак синът ѝ за първи идваше в България. А и при това лошо време в Италия, тя явно си представяше нещата при нас още по-трагични – трябваше да се увери, че всичко е наред.
От друга страна, като човек, който е бил често в подобно положение, него разбирах повече от добре. Дори оправдавах резкия му тон. Понякога това е единственият начин да се прекрати разговорът, който иначе неминуемо ще породи спор.

Не бях си давала сметка колко много хора всъщност минават през подобни конфликтни ситуации ежедневно.

Дали пък проблемът не е „наследствен"?

Може би в семейства, в които родителите са имали такова поведение, то се прехвърля и върху децата, когато остареят, и на техните деца впоследствие... и така по нишката на поколенията.

Със сигурност знам, че не е нещо, което отминава с времето. Спомням си разговор отпреди няколко години в едно испанско семейство.
Майката (прехвърлила 90-те) върти в ръка една лъжица и гледа строго към 64-годишната си дъщеря. „Защо не си извадила сребърните прибори?"
„На почистване са и още не са готови" – казва дъщерята.
„Защо не ги занесе по-рано, като знаеш, че ще имаме гости? Щяха да са готови!" – тонът става малко по-остър.
Дъщерята поглежда почти виновно, но и нейният тон се изостря:
„Нямах време, бе мамо!"
Възрастната жена оставя лъжицата на масата и поглежда дъщеря си:
„Ако се беше организирала по-добре, щеше да имаш време за всичко."

Със същата адекватност този разговор можеше да бъде воден преди 30, 40 или 50 години. И най-вероятно е било така.
Естествено 60-годишната жена също не пропускаше „само да изкаже мнение" по повод живота, който си беше избрала нейната 30-годишна дъщеря. И даваше съвети, може би просто по навик, макар че дъщеря ѝ въртеше сама сериозен бизнес и се справяше много добре.

Ако детето е момиче, родителите се чувстват по-задължени да осъществяват този контрол, независимо от възрастта. Може би защото ние сме „слабият пол" и се смята, че имаме нужда от помощ повече, отколкото мъжката половина.
От друга страна

жените са по "податливи" на конфликти

„Големите момчета" приемат по-лесно родителската опека и са по-склонни да избягват конфронтацията. Познавам пораснали синове, които се чуват с мама поне веднъж дневно и искат съвета ѝ поне веднъж седмично. Те търсят нейната намеса и помощ по-често, отколкото им се иска да признаят, а когато тя започне да звъни по телефона два пъти дневно, са недоволни, но рядко стигат до открит конфликт. Предпочитат да премълчат.

Виж, в отношенията майка-дъщеря прехвърчането на искри е закономерно физично явление, дори и да няма спор. А когато има различно мнение, нещата могат да стигнат до класическа кавга още на втората реплика. Може би майките ни очакват от нас да бъдем тяхно копие, да достигнем техните стремежи и осъществим техните мечти? А ние преследваме своите, без дори да подозираме за техните очаквания. (Пък и всички искаме да бъдем оригинал!)

Разбира се, жените са по-емоционални и открити в чувствата си и това много по-лесно провокира конфликти. С напредването на годините ставаме и по-чувствителни към това някой да ни казва как и какво да правим, а майките ни стават по-докачливи на тема „вече никой не ме слуша, а аз само искам да помогна".

Като че ли спасението е в разговора помежду ни. Да си обясним гледните точки, желанията, настроенията и когато нещата са „изговорени" и „изслушани" предпоставките за добри взаимоотношения ще бъдат много повече. Ако мълчим и се правим на сърдити това няма да помогне на никого, нито ще докаже нечия правота.
Защото е повече от ясно, че

родителите винаги искат най-доброто за децата си

Едва ли има на света човек, който да не се надява детето му да създаде най-доброто семейство, да има най-добрите приятели и най-престижната работа, да живее в най-прекрасния дом и целият му живот да бъде „най".

Може би в желанието си да помогнат за появата на всички тези неща, родителите не спират да дават съвети и да напътстват, докато децата им отдавна вече са избрали своята пътека. Намерили за себе си „формулата на успеха", те уверено крачат по пътя на своите убеждения и „родителският пътеводител" не е настолната им книга.

Въпреки, че пътеката не винаги е това, което са очаквали и искали за децата си, би било чудесно родителите да ги подкрепят и да са до тях, независимо какъв е изборът им. Ако той ги прави щастливи и пълноценни, значи е правилният. И единственото, с което могат да помогнат майка и татко, е да го приемат – заради щастието на своите вече пораснали наследници. Които пък от своя страна могат да си „затварят очите" (и ушите) за някои случайно изпуснати родителски забележки или да подхождат към тях с чувство за хумор.

Моето малко момиче все още е на десет и всичко е наред. Надявам се, че така ще бъде и след време. Защото сега разсъждавам и сякаш откривам начина, но един досаден въпрос се върти в главата ми – какви ли ще ги върша след 20 години, когато тя ще е порасналото ми „дете", а аз „добронамерената" 60-годишна майка?