club50plus.bg

Идва момент, когато децата напускат родителите и последствията не могат да се подредят като суха статистика

Какво се случва, когато излезем от родния дом, поели по пътя на самостоятелността и личностното себеутвърждаване. Пред нас се ширят светли хоризонти – поне такива ни изглеждат тогава - а зад себе си оставяме носталгично махащите ни родители на гарата. Майка ми, която се опитва да се усмихва, скришом триейки сълзите си, за да не ги виждам, а до нея баща ми, който я е прегърнал, без да ме изпуска от очи, макар погледът му да минава през мен и вероятно да ме вижда още от времето, когато са ме взели от родилния дом или когато е тичал край мен и първото ми колело.

Отривисто махат с ръка при всяко мое обръщане и аз знам, че в този пресилено насърчителен жест, с който се опитват да прикрият тъгата си, се крие същата онази подкрепа и обич, с която са ми махали преди много години на въртележката, докато съм ги гледал плах и смутен и съм чувствал тяхното насърчение да не се плаша от светлините и от движението на кончето, на което са ме качили за първи път. Понеже те са там и ме обичат, усмивката и махането с ръка през цялото време са ме карали да се чувствам спокоен. Не знам дали разбирам всичко онова, което се случва, докато се настанявам на седалката на влака или автобуса, правейки планове за бъдещето си и изгарящ от нетърпение да потегля колкото се може по-скоро. Малко след това моите родители си тръгват отмалели, без да ме правят съпричастен на собствената си болка и усещането, което ги застига, приберат ли се в притихналия дом.

Минават години, докато разбера какво им е било. Равносметката идва тогава, когато и моята младост започне да отстъпва назад, а дързостта ми става все по-неоткриваема и притихнала. Какво е да си градил цял един живот някакви здрави опори и в един момент най-важното звено в пъзела – твоето пораснало дете - да бъде извадено и запокитено в друг, негов си свят. Нима няма всичко да се срути, да загуби формата си, а в определени моменти дори и смисъла си. Всичко онова, върху което сме стъпвали и което грижливо сме надграждали, като че ли се разпада пред очите ни на свои съставни части, които уж имат същите образи върху себе си, както и досега, но някак формите са с различни очертания, а пъзелът е вече от съвсем нов вид. И не знаем нито как да го наредим, нито какво трябва да се появи като картина на него. А как може да се нареди нещо, което не познаваме, ново ни е, а и за много от съставните му части не подозираме. Стоим сред купища разбъркани парчета, хващаме вяло и несигурно с ръка това или онова, а усещането за невъзможност и за нещо безвъзвратно изгубено е по-силно от всякога.

Влизаме в опразнената детска стая. Тя е странна, непозната и като че ли малко зловеща. Липсват ни дори плакатите на рок-звезди, срещу някои от които сме протестирали. Липсва ни китарата в ъгъла. Върху стената, на която е била закачена през всичките тези години, стои лекото очертание на силуета й. Точно както детето ни си е заминало, макар сянката му и споменът за него да ни преследват във всяка стая, докато ние все очакваме то да се покаже от някъде, да чуем звънкия му глас, за да го нахокаме за все по-разюзданото му поведение.

И тогава нахлуват въпросите. На рояци, бръмчащи упорито и все по-силно, навсякъде около нас. Какво се случи, защо толкова скоро, добри родители ли бяхме... Родителите винаги са склони да упрекват себе си тогава, когато са останали сами. И искат да се обаждат често на децата си, да им сготвят и да им изпратят нещо, ако е възможно, всячески да им покажат, че ги обичат и насърчават. Точно както са им махали някога... там, до въртележката.

Децата в този момент са в началото на най-важната битка за собственото си самоутвърждаване. Дали защото са студенти, дали защото са отишли да работят някъде далеч, дали защото се опитват да създадат собствено семейство... или всичко това в различни комбинации. За тях родителите са там, където са ги оставили, носталгично махащи на гарата. Порасналите вече деца не искат да се обръщат назад, не и много често, за да бъде това гаранция за успех в тяхната първа толкова важна житейска битка далеч от мама и татко.

Честите телефонни обаждания от дома понякога могат да бъдат дори досадни, проблемите на младежите са от естество, често непонятно за родителите и тяхната тревога може само да накара децата все повече да се капсулират в новия си живот. А от другата страна, на слушалката, стоят родителите, чувствайки, че децата им са все по-далеч и повече никога нищо няма да е същото. И в необратимостта на целия този времеви ход стои равносметката за безвъзвратно загубените неща, за заника на досегашния им начин на живот.

Помня студентските си години. Майка ми толкова много внимаваше да не ме ядоса със загрижеността си за мен... Гледаше почти да не задава въпроси, знаейки, че може да се подразня, затова бе развила способността да долавя настроението във всяка моя дума, да следи интонацията на гласа ми, как дишам, паузите, които правя. Знам, че преди да ми звънне, затваряше вратата на терасата, спираше телевизора, сядаше неподвижна. За да долови всеки мой сигнал, да разбере добре ли съм и да чуе дори онова, което не й казвам. За да може после да заспи спокойна. Ако към ден днешен има някаква разлика, то тя не е в майка ми, а в мен. Сега и аз слушам внимателно гласа й по същия начин, за да разбера как е тя, дали всичко е наред.

Много родители разбират добре, че не трябва само безучастно да се взират в миналото. Знаят, че промяната е неизбежна и просто се опитват да бъдат деликатни в стремежа си да не губят честата комуникация с децата си. Периодът е стресов за тях и при всеки трае различно време. След първите няколко години първоначалният стрес е отминал, въпросите вече не са така болезнени, чувството за самота е притъпено, понеже се оказва, че онова, което се е случило у дома, се е случило и с повечето ни познати. И ние сме отново все така свързани с приятелите си и с колегите си, все така имаме общите теми, макар и леко променени, но вече разполагаме с повече свободно време, в което да споделяме и осмисляме онова, което ни се случва.

Вихрушката на неосъзнатост, в която е преминал животът ни и в която сме били до напускането на дома от децата ни, вече е само спокоен, лек ветрец, носещ ни тъга, меланхолия и равносметка за онова, което сме направили и което не сме. Откриваме очарованието на средната възраст и възможността да подредим отново живота си. Този път осъзнато, спокойно и без пренасилване. И като че ли мнозина едва сега успяват истински да се зарадват на живота, на онова, което имат или онова, което им е останало. Понеже едва сега осъзнават суетата на много от желанията, съпътствали ги през целия им живот. Като че ли фалшивото и неистинското са се свлекли като изкуствена опаковка, за да остане само най-същественото - онова, което единствено има смисъл в живота. Без маска, без грим и без маскарадни одежди. Започнали са да забелязват малките, наглед простички неща, които обаче светят с неподправена светлина, присъща само на истинските неща.

Вглеждам се в живота си, в този на моите родители, познати, опитвам се да примиря различни гледни точки и с напипване да сглобя пъзела, част от парчетата на който са останали в мен, напускайки дома ни. И силно се вълнувам и радвам, когато съумявам да намеря пътя към миналото, примирявайки го с настоящето си, а парченцата, които аз подреждам, да са в синхрон с онова, което са подредили през това време моите родители, чакайки ме на вратата, за да успеем да свържем миналото и бъдещето в една нова картина, по-красива от всяка друга досега.