club50plus.bg

Бивш затворник, поет и страшилище за всеки съпруг, Учо е истински аватар на Дионис

Той се усмихна със сатирската си усмивка и без никакво съмнение в чара си, заяви:
– Аз играя билярд само на вързано. Ако спечелиш ти, ще те черпя, докато затворят бара. Ако спечеля аз, довечера ще дойдеш с мен.
Загубих. Нарочно.

Да, здравият разум изглежда има свойството да се изпарява покрай Учо.
Защото никоя нормално мислеща жена не би се съгласила да излезе с мъж, целият покрит с татуировки, с кожено яке и каубойски ботуши.
И в същото време момичета и домакини, самоуверени бизнес дами и почтени съпруги изглежда забравят всички поучения на майките си, когато наоколо се вихри Аспарух Маринов.
Защото

майките им, ако са имали късмет, никога не са срещали Учо

Оказа се, че нашата вечер заедно премина в далеч по-задълбочени разговори, отколкото бях очаквала. Вероятно философското ни настроение бе подхранено от неизброимите шотове текила, а може би топлата лятна вечер, ухаеща на липи, предразполагаше към някакво неразбираемо откровение.
Темите се сменяха като калейдоскоп – от Ботев и „Записки по българските въстания", до „Хелс Ейнджълс" и „Ай Си Ди Си".

Изглежда всяко среднощно словоизлияние накрая опира и до религията. Неизбежно заговорихме за Библията.
„Аз не съм християнка" – заявих с гордата самоувереност на младостта.
„Как така не си? – не повярва той. – Нима не вярваш в бога?"
„Не съм сигурна, по-скоро доброто и злото ми звучат доста относително" – отвърнах аз.

За мое изумление, големият страшен мъж с татуировките за малко да се разплаче.

„Не може да не се вярва в Бога

– страстно възрази той. – Ако него го нямаше, какво щеше да ни спре да сме лоши и да се нараняваме един друг, дори да убиваме!"
Преглътнах разумния си аргумент, че човечеството не изглежда сериозно възпряно от подобни грехове. Този човек ме объркваше.
Вместо да споря, реших да задоволя любопитството си и просто да слушам.

Учо е роден в село край Плевен, което на шега нарича „Вампирово". Без особено образование и кой знае какви перспективи, без сериозни амбиции и планове. След една тинейджърска пиянска вечер разбиват местната бакалия, за да си набавят свежа бутилка ракия. Законът обаче не прощава на млади гаменчета без протекции. Следва присъда, а криминалното му досие убива и последната му надежда за бъдещето. Избира единственият път, който му изглежда поне донякъде смислен.

Обвива телената ограда на сръбската граница със стари наполеонки и

поема към мечтаните Свободни ловни полета

„Бях толкова наивен! Че аз не знаех дори дума на който и да било чужд език. Бях и много уплашен. Плувах в Ниш, а граничарите ме гонят и викат:
– Излез, момче, ще замръзнеш, нищо лошо няма да ти направим!
След като почти се удавих, ме извадиха и ми се смеят:
– Че оттук е лесно – ще полежиш малко в затвора, и после хайде към Австралия!"

Отива зад решетките за незаконно преминаване на границите и оттук започва и образованието му. Само за месец научава почти перфектно румънски.
„Бях потопен в средата – всички други освен мен бяха румънци. Хем на тях, бедните кучи синове, им беше по-трудно да избягат – аз плувах в Ниш, а те е трябвало да преминат Дунава!"

„В Сърбия беше къде-къде по-свободно, отколкото у нас. След като си излежиш присъдата, свободен си да заминеш накъдето ти душа иска. Аз избрах Австралия."

И споделя интересно наблюдение

„Всички, които по една или друга причина имахме стара присъда и нямахме образование, получихме визите си първи. А след нас оставаха да чакат лекари и инженери. Според мен Западът си внасяше дребни престъпници. Това им даваше идеалното оправдание по всяко време да затворят границите и да кажат – ето, виждате ли какви са те, източноевропейците."

Засмях се скептично.
„Хайде бе! Никой не иска престъпления!"
„Замисли се пак. Ние обираме, да речем, някой офис. Собственикът на фирмата не губи нищо – той е застрахован. Губещи няма."
„А застрахователят?"
„Ами нали ако няма кражби, никой няма да си купува полици. Всъщност, ние правехме огромна услуга на австралийската икономика. Иначе защо ни пуснаха така – без образование, без да знаем езика, да се оправя който както може. Ясно беше какво ще стане с нас."

И наистина, надеждите, че някой от вече устроилите се български емигранти ще им помогне, са били бързо попарени.
„Един дойде в лагера – разказва Учо. – Бяхме на сухо и без цигари. А той ни донесе... Библии!"

Започват с обири на дребно

„Спомням си как първия път решихме, че здраво сме се прецакали. Намерихме само някакви странни телевизори, които не работеха. За наша изненада, арабинът прекупвач ни даде по почти 1000 долара на бройка. Оказа се, че били компютри."

Обучението му по чужди езици продължава.
„Прекупвачът беше арабин и бързо усвоих и арабския – с тези хора е добре да се пазариш на родния им език. Неизвестно защо, най-много ме затрудняваше английския."
С приятелите си румънци решават да опознаят страната, преди да уседнат някъде.

„Гаменска работа. Пътувахме и се изхранвахме с каквото можем – къде обири, къде да поработим във фермите през сезона. Обиколихме цялата страна. Направихме някои толкова добри удари, че за пръв път в живота си се видяхме с пари. И, разбира се, веднага го ударихме на живот. Изхарчих всичко за по-малко от един месец."
В Австралия обаче

срещат изкушения, за които не са подготвени

в годините, прекарани зад Желязната завеса.
„Хванах се с кокаина – ужасно нещо е, да знаеш. Добре, че ме окошариха и се отказах. Изпива ти мозъка."

Самата история на арестуването му е странна и забавна, като самия Учо.
„По онова време се бях хванал с едни рокери, карах пратка кокаин. И изведнъж насреща – пътна полиция. Махат ми. А аз се сетих, че съм си забравил книжката. Леле, ако ме пипнат без документи, ще стане страшно – обиск и затвор. Затова дадох газ и се опитах да избягам. Събудих се на парчета в болницата. А всички наоколо ми казват – как сте, мистър Сабау, как сте, мистър Сабау... Питам – а защо ме наричате Сабау? А те – ами това е името ви във шофьорската книжка. Е, не съм я забравил, все пак!"

Съвсем типично по учовски, любовен роман се завърта и в болницата, и то докато е денонощно охраняван от строги полицаи.
„Имаше една медицинска сестра, обещах ѝ като изляза от затвора да се оженя за нея. Тя се смееше. Когато се появих след три години с букет цветя, не можа да повярва. Веднага каза „да". Имаме вече три деца – две дъщери и един син."

Бракът вкарва Учо в правия път,

поне що се отнася до закона.
„Намерих си постоянна работа, вечер чинно съм у дома още в 7. И така от повече от 20 години" – хвали се той.

Верен на сатирската си природа обаче, той продължава да привлича жените като магнит.
„Какво мисли съпругата ти за твоите похождения?" – питам аз, леко стресната, че макар и предимно улисани в разговори, съм прекарала нощта насаме с женен мъж в хотелската му стая.
„Ами тя по едно време поиска развод. Започнахме да се целуваме пред съдията и ни изгониха. Не подновихме опита" – смее се той.

Не зная на какво точно се дължи очарованието на Учо, защото е нещо повече от упоителната опасност на лошото момче. Освен ако не е вярна индийската теория, че боговете слизат сред нас със свои аватари – тогава той съвсем без съмнение е един бродещ сред смъртните Дионис.

Подходът му към алкохола подкрепя тази теория

– виждала съм го да пие цяла нощ, и след невероятните количества поръчки да разтърси глава, да се наплиска с вода и да е готов за нови подвизи – напълно трезвен. Признавам, че купонясването с него е по-уморително от прекопаване на лозе в горещ летен ден. Затова и събеседниците се сменят. Поредната жертва на чара му се прибира при своя съпруг, или бърза обратно за офиса. Мястото ѝ моментално е заето от следващата омаяна менада.

Изглежда за жените няма значение, че не е Аполон, че леко накуцва и че речникът му не винаги е цензурен. За сметка на това,

Учо е сладкодумец и... поет

Когато ме помоли да редактирам автобиографичния му роман, не бях очарована. Така и не научих как да съобщавам на начинещи автори, че работата им далеч не ме вдъхновява.
За моя изненада обаче, не успях да оставя ръкописа, преди да съм обърнала последната страница. Образът на неукото момче започна да губи сила, и на негово място се очертаваше талантлив писател с висока обща култура. Кой всъщност е Учо? – започнах да се питам.

Да, понякога е наистина объркващ.
Спомням си как веднъж дойде в бара, в който работех като студентка и където се запознахме. Обичайната му сатирска усмивка бе помръкнала, изглеждаше тъжен.
Може би се пошегувах неуместно, но с най-сериозния си възможен тон заявих – имам тук една детска книжа, тя ще ти оправи настроението. Бегло помня, че ставаше въпрос за болния Мечо, и как неговите приятели му помагат да оздравее.

Учо не се усъмни в теорията ми дори за момент. Чинно взе книжката и се задълбочи в четене. Клиентите влизаха, поглеждаха мускулестият бивш затворник, целият в татуировки, и повдигаха вежди в почуда, когато той се заливаше от смях на тревогите на Мечо.
„Благодаря, помогна ми – каза накрая той. – Дай сега една текила!"
Замислено поклатих глава.

Освен вечерта, прекарана в разговори, и няколкото ни срещи в бара, не може да се каже, че бяхме особено близки в първото лято на нашето запознанство. Затова, когато на раздяла ми поиска адреса, бях убедена, че го прави от учтивост.

Оказа се, че торбата с изненадите не е свършила

Получавах писма от него сравнително редовно, в типичния негов стил, който може да те разсмее още на първото изречение. Нещо повече – в кореспонденцията му често бяха затъкнати десетина двайсет шарени австралийски долара. Беше по времето на най-лошата икономическа криза в България, и признавам, че тогава скромната му помощ ми позволяваше немислими в противен случай луксове. Най-вече обаче бях удивена от проявената загриженост.

След години разбрах, че е помагал не само на мен, а и на многобройните си менади и „авери", които познава в България.
Въпреки щедростта си обаче,

Учо далеч не е светец

Както всъщност сами сте се убедили вече. Не случайно огромното мнозинство от познатите му напоследък не искат и да чуят за него. Да си роден сатир прави мъжкото приятелство изключително трудно – изглежда, той не може да устои на ничия съпруга, нито пък съм чувала за жена, която да отхвърли с пренебрежение вниманието му.

Мечтата му някой ден да се върне в България и да открие свой собствен бар засега изглежда да остава в областта на химерите.
Неговите амбиции обаче не свършват с едно рок заведение. Учо мечтае да се прослави в родината, която е напуснал, като писател и поет. (Публикуваме стиховете му в рубриката Творчество)

Е, познавайки го вече от две десетилетия, мога спокойно да кажа – ако издателят, на когото попадне, е жена, има големи шансове за успех.