Синът на хазяйката

Normal_xaziaika_1

Неведоми са пътищата на живота

Беше слънчев летен ден. Със съпруга ми и двете ни малки дъщери заминавахме на почивка в китно българско селце. С нетърпение очаквах промяната в ежедневните задачи и пейзажи. А може би съм предчувствала, че ми предстои необичайно лято? Кой знае...
Бяхме наели къща в подножието на Балкана. Озовахме се пред красива двуетажна вила, разположена сред безкрайна зеленина. Тук времето сякаш беше спряло. Хазайката ни посрещна като стари приятели и весело ни подканяше да се настаняваме. До нея стоеше русо и синеоко момче и ни наблюдаваше с любопитство.
 - Това е синът ми, Иван - представи го хазайката.

Вперих поглед в момчето. Имаше нещо божествено в излъчването му - с лазурните си очи и светли къдрици, с ангелското изражение на лицето и лъчезарната си усмивка 10-годишният Иван приличаше на принц от вълшебна приказка. Не знам защо, когато очите ни се срещнаха, усетих леко пробождане в гърдите...
През следващите дни Иван беше непрекъснато с нас- разхождаше момичетата ни из селото, играеше с тях на криеница в двора или ни придружаваше на излетите в планината. Чувствах се безгрижна и щастлива. Радвах се на природата, на звънкия смях на децата и на присъствието на Иван. С удоволствие слушах за забавните случки в училището, които той разказваше на дъщеричките ми, и попивах с небивал интерес всяка негова дума за приятелите му, за любимите му игри и за семейството му. Сред приятната компания и хубавите емоции дните се изнизаха неусетно бързо.

Утрото на последния ден от престоя ни беше облачно и тихо. Момичетата още спяха, а ние със съпруга ми пиехме кафе на терасата. Хазайката се обади, че ще прескочи по работа до съседно село, а Иван не се виждаше никъде. Наслаждавахме се на спокойствието, когато внезапно се чу силен трясък и детски писък оглуши двора. Скочих като попарена и се втурнах към градината. Иван лежеше под едно огромно старо дърво. Беше паднал, докато се е катерел. Опитах се да го изправя, но очевидно кракът му беше счупен и той закрещя от болка. По пребледнялото му личице се стичаха сълзи. Страшно се притесних.
снимка Flickr CC - Ще го закарам до болницата в града, а ти остани при децата- помолих мъжа си, докато предпазливо носехме пострадалото момче към колата. Детето ми каза къде да търся документите му. Взех ги и спешно подкарах към болницата. Пристигнахме след половин час и лекарите веднага го поеха. Стори ми се, че чаках цяла вечност, когато най-после се появи лекар.
 - Вие ли сте майката?- попита.
 - Не, майка му в момента не беше вкъщи. Докторе, какво му е?
 - За щастие няма вътрешни разкъсвания от падането или травми по главата. Колегите сега му гипсират крака и ще можете да го отведете. Смятам, че няма да има усложнения.

Въздъхнах облекчено. Иван щеше да се оправи! Дори реших, че трябва да останем, докато се върне майка му и поеме грижите за него.
Докато чаках да го доведат, механично отворих плика с документите му. Бележник, грамоти за отличен успех, медицински картон, различни бележки за изследвания, имунизации и пр. Изведнъж в очите ми се наби датата на раждането му и пак усетих пробождане в гърдите, като при първата си среща с Иван. Цифрите щяха да ми избодат очите! Дишах на пресекулки, задушавах се. Господи, само това не! Възможно ли бе, или просто сънувах една неосъществима мечта? Актът за раждане, който също беше в плика с документите, разсея всичките ми съмнения...

Този материал е изпратен по инициативата на Клуб 50+ Стани Четен Автор

Върнах се десет години назад в един нереален свят. Бях само на 16. Сама и уплашена. Родих момче далеч от дома си, за да не се разбере и разчуе. Накараха ме да подпиша някакви документи и малко след раждането отнеха русото ми ангелче. Съдбата сякаш си играеше с мен. Отново ли трябваше да ме раздели със сина ми?
Иван се появи от стаята с гипсиран крак и подпрян на патерица. Поддържаше го една сестра. Беше бледничък, но уплахата и болката сякаш бяха се успокоили. Седях като закована на стола и ръцете ми трепереха от вълнение. Трябваше да се взема в ръце. Скочих и го притиснах силно към себе си. Блажен миг! Сълзите напираха неудържимо в очите ми, а сърцето ми се късаше от болка. Исках да му кажа нещо, но думите заседнаха на гърлото ми. Десет години бях чакала тази среща. Колко пъти се питах къде ли е детето ми, в какво ли семейство е попаднало, какво ли прави, дали е щастливо?

снимка Flickr CCСега прегръщах порасналото си момче, което не биваше да узнае тайната ми. Нямах право да нахлувам неканена в живота му, да го обърквам и да отнемам радостта на приемните му родители. Но можех ли да понеса отново раздялата с него? Карах замислена към селото и скришом го поглеждах в огледалото.
- Лельо, благодаря ти, че се погрижи за мен!- промълви Иван.
Кимнах само с глава, защото сълзите ми се стичаха мълчаливо по бузите и щях да се издам. Макар и за кратко, бях заедно със сина си, когото мислех, че никога няма да видя. Намалих скоростта- исках този миг да продължи вечно...

Когато наближихме дома на хазайката, слънцето бавно изплува на небосклона и разпъди тъмните облаци. Всичко наоколо светна, светна и в душата ми. Сякаш беше знак, че някой някъде ми беше простил... А навярно ни беше и благословил.


Създадена на 25.06.2012 г.

Коментари

  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Гинка Радоева написа:

    Преди около 9 години

    Историята е вълнуваща. Авторката има божи дар да разказва. Благодаря ти за емоцията.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Мария И написа:

    Преди около 9 години

    Хареса ми. Майка!


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинка написа:

    Преди около 9 години

    Не ми хареса.... Майка?!