Смъртоносен танц - 1 част

Normal_3139157106_52085b8687

Разказ по действителен случай

Посвещение: На всички невярващи и колебаещи се в съществуването на Бога

Съдбата бе отредила на бедната, ниско образована и никому позната Зоя особена слава. Тя щеше да се срещне с най-различни и влиятелни хора, които да я обсипват с внимание и наблюдават с изумление. Щяха да я охраняват, снимат и разпитват. Лично при нея дори щеше да дойде първият човек в държавата. Но може би най-значимото беше, че за нея един ден щяха да направят и филм.

За всичко това обаче Зоя нямаше как да узнае предварително, защото нищо от животът й не подсказваше подобна слава.

Тя се бе родила в руския град Самара през първата третина на двадесети век, когато градът още се наричаше Куйбишев. Бе красива и нежна, но не особено умна, а откъм обноски дори беше грубовата. Като всяко момиче от онова време, което се сблъскваше със суровата действителност, тя бързо загуби вяра и, страдайки от бремето на диктатурата, негласно започна да проклина всичко около нея. Животът я мачкаше жестоко и системно, но мечтите упорстваха, съпротивляваха се и, сякаш напук, не искаха да си отидат. А тя, както всяко нормално момиче, искаше единствено по-добра работа, хубав дом, пълна маса, нови дрехи и добър съпруг. Но това, уви – бяха само блянове. Вместо това тя имаше тежка, нелицеприятна работа, порутен, бедно обзаведен и не отоплен дом, празна маса, едва няколко лични вещи и овехтели дрехи. Живееше само с майка си. Баща й бе починал, а братя и сестри нямаше. Работеше в градския завод за тръби, до който всеки ден вървеше по кален и неравен път, търпейки закачките, а често и обидите, на работниците. Заплатата, която получаваше за девет часовия си трудов ден, бе толкова ниска, че едва й стигаше да се нахрани, а още по-малко пък да задели нещо за нова дреха или вещ. Най-лошото от всичко обаче бе липсата на перспектива. Твърде рано тя осъзна, че нищо не зависи от нея. Това толкова я обезверяваше, че често след края на работния ден, когато оставаше сама, си поплакваше.

Животът обаче неумолимо я влачеше напред и тя, волно или не, бе принудена да направи своя избор. С годините постепенно претръпна и достигна до извода, че всичко на този свят е една безкрайна мъка. Голяма, истинска мъка, от която няма къде да се избяга! Така, неусетно се понесе по нанадолнището. Първоначално от любопитство, а после и поради други мотиви, преспа с колегата си Василий, а след него и с Тима, Олег, Руслан, Димитрий и с неколцина други, преди да открие Николай. Той беше по-различен от останалите и тя го обикна. Освен разходките, танците и интимността, между тях имаше нещо повече. Те обичаха да се усамотяват и да пийват заедно. Така забравяха тежката действителност и на душите им ставаше леко. По онова време почти всички злоупотребяваха с алкохола. Повечето го правеха от мъка, но имаше и такива, които се наливаха и по подражание, така че постъпките на двамата влюбени не правеха впечатление на никого.

Така, от миловидно и скромно момиче, за сравнително кратко време, Зоя се превърна в нещо противоположно. Без да изпитва вина за поведението си, тя някак се чувстваше свободна.

Най-близкият човек до нея обаче бе на друго мнение.

„Има Бог и Той всичко вижда. Опомни се!", плашеше я често майка й, а Зоя искрено й се присмиваше, защото за нея вярата в Бога бе отживелица.

„Ех, тази стара и оглупяла старица – въздъхваше на ум тя, когато срещаше укорителния й поглед. – Животът е толкова кратък, така че никой, дори и собствената ми майка, няма право да ми казва как да го живея!"

Всеки ден, след като се прибереше от работа, тя се преобличаше, измиваше, хапваше, каквото намереше вкъщи, и веселбата започваше. И наистина, на някакво ниво, макар и дните й да бяха тежки, нетърпими и безцветни, в късните часове на вечерта те сякаш придобиваха цвят.

В Новогодишната нощ обаче всичко щеше да се преобърне с главата надолу.

  Вечерта бе специална и подобаваше да бъде отбелязана тържествено. Зоя реши да покани няколко приятели на гости. Като разбра за намерението й, майка й демонстративно заяви, че няма да вземе участие в гуляй по време на пости, защото в Русия Коледните пости продължаваха, и все още продължават, до шести януари. Зоя не се замисли над казаното, а вместо това очите й светнаха от радост, че ще бъде насаме с гостите си.

Приятелите дойдоха у тях малко преди десет часа, като донесоха няколко бутилки водка, два вида салам, малко хайвер и хляб. Поканените бяха седем, но дойдоха шест – три момичета и три момчета. На купонът трябваше да присъства и Николай, но тъй като се забави, започнаха без него. Младежите си наляха водка, чукнаха се за наздраве, хапнаха и запяха. Малко по-късно те започнаха да се опипват и натискат из различните ъгли на стаята. Само домакинята остана сама.

„Ех, този Николай, защо се бави!?", ядосано викна изведнъж тя и скочи от масата, на която умислено бе подпряла глава. Приятелите й се спогледаха, но не реагираха. Тя се намръщи, направи няколко нервни крачки из стаята, след което рязко отвори врата и излезе. Навън студеният вятър опари лицето й и тя инстинктивно влезе обратно на топло.

„Сигурно Николай има по-важна работа от това да е с мен на Нова година!... Грубиян! Ама аз пък защо трябва да му оставам длъжна? Я... да си гледа работата!", ядоса се тя и с прикрита завист погледна към другите. После отмести поглед от тях и очите й зашариха из стаята, като се спряха на една от иконите, които висяха на стената и принадлежаха на майка й.

„Точно така! – възторжено извика тя. – Щом моят Николай го няма, ще танцувам с този... Николай". След което взе един стол, доближи го до иконата на Свети Николай и я откачи.

„Ей, Зоя, какво правиш? – намеси се една от приятелките й. – Върни я обратно".

Зоя обаче вече бе решила да се позабавлява по този нестандартен начин и никой не можеше да я спре. Тя нервно отметна настрана кичура коса, който бе закрил лицето й, хвърли наметалото от роклята си на земята и любовно прегърна образа на Светеца, като затанцува с него.

„Това е просто една дъска, глупачке... Бог не съществува, нима не го знаеш?", подметна иронично тя на приятелката си и се подсмихна.

  Онова, което се случи в следващия момент, надмина и най-дръзките очаквания на събралите се.

За миг в стаята проблесна светкавица. Всички се сепнаха и инстинктивно примижаха, а когато отвориха очи, пред тях се откри странна и ужасяваща картина. Зоя бе побеляла като платно, като стоеше напълно неподвижно, стискайки иконата в обятията си.

„Но... Какво... Какво стана? Зоя... миличка, добре ли си?!" – обърна се едно от момичетата към нея.

Отговор не последва. За момент алкохолът от кръвта на всички сякаш се изпари и те се изправиха на крака. Момчетата се опитаха да я помръднат, но не успяха. Те повториха опита си, но без резултат.

„Е, сега я втасахме", рече единият от тях, наметна шубата си и тичешком изтича вън, за да търси помощ. Другите стояха като попарени, не можейки да отделят поглед от ужасната промяна на приятелката си.

Двадесет минути по-късно в стаята пристигна екип на „Бърза помощ". Докторът неуверено прегледа пациентката и онемя.

„Това е... необяснимо... – възкликна той, – трябва... веднага да се обадим в Москва".

Бързо новината достигна до градското ръководство, областната управа и столицата. Къщата веднага бе поставена под охрана от милицията (Бел. авт.: в онези години полицията в страната се наричаше милиция) и всички зачакаха отговора от Москва.

Следва продължение


Създадена на 14.03.2012 г.

Коментари

  • Cd1aabddc71355751520c973bdaeacbc?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Рени Вълева написа:

    Преди повече от 9 години

    А, и пропуснах да спомена,че там жените работеха наравно с мъжете,а мъжете бяха почти 2 пъти по-малко от жените,заради войната и "битката"за мъжко внимание се водеше със всички средства,в повечето случаи не особено морални.Да не говорим,че вярата в Бог по онова време беше табу.


  • Cd1aabddc71355751520c973bdaeacbc?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2ffemale

    Рени Вълева написа:

    Преди повече от 9 години

    Защото просто не си живяла в работническите градчета на бившия Съветски съюз,(извини ме,че се обръщам на "ти")не познаваш комуналките им (квартирите им),в които в 5 преходни стаи живееха 5 различни семейства и за да отидеш до 00 от последната стая минаваш през всичките,а леглата им се намираха само зад една завеса.Доста изстрада тоя народ,по-скоро обикновените хора.Затова винаги се възмущавам,когато тук някой охранен, нарича руснаците окупатори.Окупатори бяха управляващата им машина на КПСС ,а обикновения,отруден, руски народ фанатично строеше социализъм,надявайки се на по-добър живот някога...като го построи.Точно така,както фанатично се хвърлиха във войната,за да защитят отечеството си.За повечето, единственото удоволствие беше водката,а като пийнеш повечко,задръжките падат.


  • D41d8cd98f00b204e9800998ecf8427e?size=50&default=http%3a%2f%2fassets.club50plus.bg%2fassets%2fuser%2fdefault_pictures%2fmale

    Костадинка написа:

    Преди повече от 9 години

    Не ми се вярва моралът в онези години да е бил на такова ниско ниво. Хич не ми се вярва.....