Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Очите им трескаво се разхождат по нас, радват ни се, но някак скрито, за да не бъдат похулени, че са се вдетинили
Казват, че оценяваме нещо, едва когато го загубим. Дори когато се стопява някъде около нас, ние не разбираме какво всъщност губим. Най-възрастните хора си отиват по един и същи начин от нас - незабелязано, и онези, живеещи в забравени от всички ни селца, и тези в центъра на големия град...
Сред някои племена е имало традиция, когато някой е твърде стар, да отиде сам някъде, за да посрещне вглъбен смъртта си. Нашите старци също са сами, повечето живеят забравени и сами. Но изборът за подобен край не е бил техен, а наш. Ние сме тези, които сме ги изоставили и забравили, ние сме далеч от родните си места, затова и наша е духовната смърт.
Не се опитвам да възвеличавам самоцелно мъдростта на старите хора или да правя съвременна интерпетация на приказката за глада в далечното царство и старите хора, които се сетили да потърсят жито за посев в мравуняците като така спасили населението от гладна смърт. Просто си мисля, че не разбираме какво ни дава присъствието на нашите родители, баби и дядовци. Тяхното скромно, старомодно и предпазливо мислене, което ни отегчава с подредеността си, ни е дало възможножност да бъдем модерни, нецелеустремени, хаотични. Всичко онова, което сме приели за наше битие, е контрапункт на завещаното ни от възрастните хора. Но ако тях ги няма, дали няма нашата модерност да се окаже един жалък безпорядък, в който безсмислието е взело превес, а ние сме само мимолетни актьори в безсюжетна постановка?
Където и да съм ходил по света, никъде не съм виждал толкова некролози. В България като че ли броят на некролозите е пропорционален на гузната ни съвест. Дори и след смъртта си нашите родители или баби и дядовци продължават да са все така вторачени в нас, безмълвно да ни наблюдават, неказвайки нищо. Точно както са си мълчали и приживе, за да не бъдат похулени, че нищо не разбират.
Някъде из затънтените на картата селца, се крият много кладенчета на българщината, от които можем да черпим жива вода и капки народност. Ние сме забравили за тях. Старите хора не ни се натрапват, кротко очакват края си, със зачервени от плач очи, постоянно ослушвайки се дали входната им врата все пак няма да скръцне. Да се появим ние и с малко провизии с лъскави опаковки да платим индулгенции за гузната ни съвест. Те гледат разсеяно онова, което им струпваме по масите, лъскавите етикети са им чужди и ненужни. Очите им трескаво се разхождат по нас - какви сме станали, радват ни се, но някак скрито, за да не бъдат похулени, че са се вдетинили.
Случвало ли ви се е да откъснете домат от корена му? Един ден това ще остане забравена история, за която всички ние ще си спомняме с носталгия, а наследниците ни няма дори да могат да си представят как ухае доматът, докато пазаруват в супермаркета плодове с пластмасов вид и странен вкус. Само допреди двайсетина години се смеехме на нашите баби, които отглеждаха на нарочени за целта места пипер. Вече имаше всичко по магазините и излизаше, че трудът им е безсмислен. Защо е нужно да се блъска човек, след като в магазина го има с по-ниска себестойност. Ето, че времето ни отговори.
Старите хора като цяло не разбират от компютри, мобилният телефон е наказание за повечето, тъй като едвам виждат цифрите и буквите, а на всичкото отгоре търпят присмех от по-младите, че не знаят как да боравят с него. Когато минавам през някое малко селце, се умилявам от старомодността на духа в него и ми се иска да крещя и да направя нещо за тези хора, от духа на които, по един удивителен начин, се поим всички ние. Без да го съзнаваме. Страхувам се, че с тях ще си отиде и най-ценното от нас самите. Умилява ме скромността, с която се движат по тротоарите, смиреният им поглед, с който поздравяват всекиго по улицата, дори и непознатия. Не знам как те гледат на света, как имат силата да ни прощават самонадеяността и да ни обичат толкова силно, каквото и да правим. Не знам, вероятно няма и да науча, понеже те са закърмени с достойнства, които на нас ни се струват нереални и отвлечени. Знаем думите, но сме забравили смисъла им.
Мислейки си за тези хора, все се сещам за Вазовите стихове, макар и казани в различен контекст в „Караджата": "кат останки славни от друг някой род, не останал вече под божия свод".
Жени Георгиева написа:
Преди повече от 13 години
От едната страна е описаното в статията от друга - още по-големият проблем, че на малка група стари хора им се позволява да поддържат илюзиите си, че могат да си живеят като в традиционното общество /те са решавали всичко/ Много силно се видя през дните, когато София се развълнува и оживи от една цветна рисунка:как независимо колко я ценят и млади,и средно поколение и стари,независимо КОЛКО хора я ценят,надделява "нуждата" на 150 стари хора да поднесат цветята си и да пребивават 1-2пъти на това пространство, резервирано за тях в центъра ни, в недокоснат от времето вид. За да си поддържат илюзиите.. Видя се ЗАЩО се поддържат илюзиите на тези стари хора как това просто обслужва интереса на една чужда страна на която също и се иска всичко да си бъде.. като в миналото Да няма сега Да няма ЖИВОТ
Може би, ако смирим малко тази малка група стари хора, ще стане по-лесно да нарасне цененето ни към старите хора като цяло и основната група от тях - да не е прекомерно смирена и изолирана
Жени Георгиева написа:
Преди повече от 13 години
И това стимулира тези стари хора - по-малката група , да се държат така и в семействата си. Да обезсилват майките и бащите чрез непрекъснато натякване и дори подмолно налагане на собствените си решения, за които са уверени, че са не само "най-правилните", но и единствените правилни, за всички времена. Аз срещам често точно тази картина, защото съм фамилен терапевт, работя със семейства. А те идват при мен, чак когато детето напр. вече създава проблеми и всички авторитети в семейството са отдавна безсилни с него. И никой не съзира зад това, този механизъм на обезсилване. И на прекомерно съобразяване /и жалене/ на стария човек в семейството, който пък става все по-арогантен /на практика - иначе, на думи може и да е много..миличък/. И чак когато детето поднесе остри, плашещи проблеми се сеща, че не той отговаря за детето. Ама тези, дето отговарят, са отдавна обезсилени от него....
Петър Мицков написа:
Преди повече от 13 години
Това ми припомни едно стихотворение от Андреана Радева.
ПОГРЕБВАХА ЕДНА МАЙКА
Позната ми е тази страшна скръб...
Една жена, съсухрена от грижи,
полека си отива от света,
не иска вече залък хляб да хапне,
ни с тъмна кърпа да се пребради,
не може думица да ти продума,
да ти се скара, да те посъветва.
Под спящите завинаги клепачи
тъмнеят само две следи
от неизплакани сълзи.
Обезлюден, светът край теб мълчи
и ти се иска
лицето си да скриеш в шепи
и да избягаш
от сянката на някаква вина –
неясна
и непоправима.
Таня Александрова написа:
Преди повече от 13 години
Наистина-вината не може да се скрие от вътрешното зрение на съвестта.Но...има ли място в алиенираната ни душевност за нея?Всеки е свободен да експериментира със собствения си живот, но не би трябвало да го прави с чуждия...Толкова жестокост можеш да откриеш в една усмивка и толкова високомерна снизходителност в един поглед.Да ревизираме душите си първо!
Само ... написа:
Преди повече от 13 години
да вметна, че да - ние сме отговорни за сегашното състояние и именно тук е и ключът към успеха. ами, ако сме решили, че трябва друга политика, хайда да я прилагаме.
т.е. ако младите хора не знаят как, нека им покажем - дори и като отстъпим място в автобуса и, включително, дори и като предложим на младите да ни отстъпят място. щом не се сещат, трябва да им се покаже, не е ли така?
neli написа:
Преди повече от 13 години
Много ми хареса статията, но за съжаление всичко това е минало. Както не можеш да си откъснеш домат от градината, така и не можеш да чуеш приятен поздрав за добър ден! А пък да отстъпи място някои млад човек е почти невъзможно. От ден на ден хората се отчуждават помежду си, забравят се духовните ценности... и всичко това е следствие на времето в която живеем. Време на стрес, нерви, напрежение,несигурност за утрешния ден... и е нормално в това време да не успееш да изппълниш своите майчински или дъщерни задължения!
Д. Атанасова написа:
Преди повече от 13 години
Много навременна тема за разговор. Все още сме свидетели на обидни заблежки и подхвърляния в превозните средства. Рядко младеж да стане и отстъпи място на възрастен човек, да откъсне поглед от прозореца. Това не е само въпрос на домашно възпитание- крайно време е и обществото да реагира, а не да присъстваме мълчаливо на подобни срамни сцени.
Д. Атанасова написа:
Преди повече от 13 години
Крайно време е по-често да говорим по тази тема. Жалко е, че младежите гледат с присмех на възрастните хора в превозните средства. Рядко някой да изърне поглед от прозореца и отстъпи място. Често ставаме мълчаливи свидетели на присмех и непристойни забележки? Докога? Само въпрос на домашно възпитание ли е или и на нетърпимост от страна на обществото?
Павлина Си написа:
Преди повече от 13 години
Замислих се!Разплаках се!
Костадинова написа:
Преди повече от 13 години
Наистина са *останки славни*.Спомням си как навремето старите хора отвръщаха на поздрава. Някой кажеше ли им *добър ден*, те отговаряха *дал ти бог добро*. Има ли смисъл да си спомняме за тях, ако не сме наследили ПОНЕ добрината им ?!
Никола написа:
Преди повече от 13 години
Хубава статия,навежда ни на неща,за които толкова рядко се сещаме,но които са мерило за това какви сме самите ние.Сещам се за разказа Старата жена от книгата "Микело" на същия автор.
Блага Ботушарова написа:
Преди повече от 13 години
Колко много примери има в народното творчество и в художествената литература,но в тоя забързан и изнервен свят,като че ли виждаме единствено себе си.А когато намерим време за размисъл.........вече е късно и без
мислено......................
Rosi написа:
Преди повече от 13 години
Mnogo dobre kazano,moje bi e vreme da se zamislim za nqkoi nashi postapki.Mnogo tajno,no vqrno.kraino vreme e da stanem po-dobri.Ta nali nas ni chaka sastoto,ako ne dadem dobar primer.
Ю.Василева написа:
Преди повече от 13 години
Тъжно, много тъжно.Всички сме длъжници на старите хора макар и непознатите.Така както ние постъпваме такава участ ни чака.Затова подайте макар и една ръка на един възрастен човек.Той ще бъде благодарен.Развълнувах се от написаното.За жалост-истина.