club50plus.bg

В памет на Паулина

Люлякът щастливо разнасяше аромат из красивия селски двор. Храстът от години всяка пролет се радваше на порастващото момиче, ставащо все по-хубаво. Този май девойката беше абитуриентка. Затова люлякът имаше толкова наситени и теменужено – лилави цветове. Идеше му да полети като птица от щастие – Рая бе избрала рокля за бала в люляков цвят.

Вчера, облечена в нея, тя дойде да му се похвали и се завъртя около него. Бе прелестна! Изящната ѝ снага бе обгърната с фееричната материя, а вятърът развяваше блестящата ѝ коса. Оттогава люлякът гордо оглеждаше цъфналите в двора бели и жълти нарциси. Рая го обичаше и харесваше, щом е избрала неговия цвят за роклята си.

Слънцето се скри и вечерта бързо настъпваше. Прозорецът на стаята на Рая светеше. Люлякът чакаше с нетърпение да чуе звънливия глас на излизащата девойка. Съботните вечери тя прекарваше навън с приятели и храстът я изпращаше с пожелание за приятно изкарване. Никога не заспиваше, докато Рая не се прибере. Чак тогава се успокояваше и отмаряше, за да може на другия ден да дарява щастливото семейство с цвят и аромат.

Ето я! Облечена в бяло, девойката излезе през вратата. Мина на един дъх през двора и след миг люлякът чу потеглянето на дошлата преди малко кола. В къщата остана да свети само прозорецът на огромната дневна. Родителите на Рая гледаха телевизия. Бе много тихо. По това се познаваше, че девойката не си е вкъщи. Тя обичаше музиката и танците, и винаги си тананикаше някаква мелодия. Бе едничката радост не само за люляка, но и за родителите си – дългоочакваната рожба, дошла на белия свят с огромна любов и желание. Едва ли има друго по-обичано дете! Люлякът бе свидетел на безпределната обич, с която отгледаха Рая тези добри хора.

Ех, колко дълги бяха тези съботни нощи, когато Рая бе навън! Люлякът се огледа,но нямаше с кой да си поговори – и тревата, и нарцисите спяха дълбоко. Нищо, той пък ще си помечтае. Денят на абитуриенския бал наближаваше. Рая, облечена когато принцеса, щеше да дойде да се снима до него, с него и той ще гледа гордо и отвисоко в този ден. Неговото люляково момиче щеше да погали нежно и ласкаво цветовете му,да му се усмихне. Това му стигаше!

Часовете се нижеха бавно. Животът в голямото село замря. Само далечен кучешки лай прорязваше среднощната тишина. Люлякът потрепери внезапно от студ. След малко щяха да пропеят първи петли. Дали не беше задрямал и да беше пропуснал прибирането на Рая?! Едва ли! Къде беше това момиче?

А, ето! Чу приближаването на кола, която спря пред къщата. Защо се отваряха толкова врати. Не беше ли сама? В двора нахлуха някакви мъже – полицаи! Господи, какво правеха тук! Люлякът тревожно олюля стъблото си и залитна. Мъжете позвъниха на вратата. След минута там се показаха лицата на майката и бащата. При вида на полицаите, лицата им пребледняха. До люляка достигна някакъв глас:

- Съжалявам... Дъщеря ви... Катастрофа... Загинала е на място...

Почернената майка се свлече пред прага. Дори не можа да извика. Бащата остана да стои студен като камък, със стичащи се сълзи по лицето.

Люлякът, попарен от сланата на болката, с клюмнали цветове искаше да може да има крака и да иде да търси своето момиче. Тези мъже лъжеха! Не можеше смисълът на неговите дни и спокойствието на нощите му да не се появи повече в двора,за да му се усмихне с лъчезарната си усмивка. Да му попее, докато се радваше на пролетта и на младостта си. Не биваше да има такава безмилостна жестокост! Та нали Рая бе светлината, истината, красотата, музиката, бъдещето на този дом!

Следващите часове се изнизаха в крясъци, болка, черна мъка и дрехи, тягостно мълчание и нестихваща върволица от хора, дошли да си вземат последно сбогом с прекършената младост, облечена в люлякова рокля,положена сред пролетни цветя и оставяща вечна и непрежалима болка в душите и сърцата.

Някои от хората навън забеляза люляка. Чу се тих шепот.

- Вижте! Не е валяло, а храстът е в роса.

Никой не знаеше, че това бяха сълзи. Сълзите на люляка за неговото момиче, за непрежалимостта на загубата, за края на радостта в този дом, за болезната липса на Рая.

Сълзите замъглиха посърналите цветове, но люлякът събра сетни сили, за да каже последно сбогом на своята люлякова принцеса, която вместо на абитуриенстския бал, обичащите я хора изпращаха към бездънната пропаст на тъмнината в черната земя.