club50plus.bg

На 14 октомври православната църква почета паметта на Света Петка (Параскева), българска светица и отшелничка, живяла през Х-ХІ век.

Преподобната Петка, наречена още Българска, е родена в град Епиват на Мраморно море през XI в. Тя има благочестив живот, а след кончината й нейните мощи се превръщат в символ на борбата за съхраняване на християнската култура от ислямската асимилация. Хората вярват, че те притежават целителна сила.  През 1238 година цар Иван Асен пренася нетленните останки на света Петка Българска в Търново, в новопостроения за тях храм „Преподобна Петка". През 1393, след превземането на старопрестолния град от турците, били пренесени във Видин, а три години по-късно, след падането на града, преместени в Сърбия. През 1521 година Сюлейман Великолепни превзема Белград и ги изпраща в Цариград, където са приети с благоговейна почит от Цариградската патриаршия. Столетие след това Патриаршията предава мощите на влашкия войвода Йон Василий Воевод. Пренасят ги в град Яш, Румъния, където се намират и до днес.

Вярвания и магически послания

Съществувало вярване, че ръката на Преподобната майка Петка посочвала къде под земята има животворна вода и на кое изворче или кладенец водата е целебна. Ако селото си имало аязмо, всички се събирали там. Правел се общоселски курбани. Колело се общинско животно – бивол или бял овен. Сядали на обща трапеза. Редно било и по домовете си да занесат по паница от курбана.

В някои тракийски села денят на света Петка се смятал за женски празник, защото освен всичко друго, светицата била възприемана и като лечителка. Затова тук и обредите имали магически послания. Жените омесвали питки, намазвали ги с мед. Варели и курбан от черен петел или кокошка. Докато птицата се готвела, излизали извън селото, на високо място с изглед „към изгрев слънце", правели бразда, до браздата слагали храна, та като дойдели „болестите и злочинковците" да хапнели и да си ходели по живо по здраво.

Обредни практики и ритуали 

В народния календар денят на Света Петка Търновска слага началото на зимните празници. Дойде ли Петковден – казвали старите хора – ще си отдъхнем, защото Преподобната ни повежда към Разпус. Така на места наричали празника, защото от този ден до Димитровден ставало разплащането с ратаите, наемните работници, овчарите. В този ден започвала и подготовката за зимания сезон. Скривали ралата под сайвантите в очакване на първия сняг, овчарите пускали овните при овцете, правели „овча сватба", но внимавали това да стане на „лек ден", съобразявали се с фазата на луната. Тя трябвало да „отива на пълно", та да се пълни кошарите с малки агънца.

 Света Петка е покровителка на брака и патрон на семейството и затова с този празник са свързани и типично семейни ритуални практики. От Петковден са разрешени годежите и сватбите. Тогава се извивало и първото зимно хоро, на което се залавяли за първи път несгодените моми. Тогава започвали и родово-фамилните тържества, които в различните области на България носели различни названия –„светец", „оброк", черкуване", „наместник". Изказвала се почит и към невидимия митичен семеен покровител, който в представите на старите българи бил смок или змия. Наричали го „стопанин", „домошар" и го чествали и на този ден през годината. Затова и на Петковден се освещавали новопостроените къщи. Правел се курбан, задължително с мъжко животно. Стопанинът го колел на прага на новия дом, до огнището или под плодно дръвче, в чест на домашния дух покровител.

От Петковден до Димитровден започвал 12-дневен отрязък от време, подобен на мръсните, поганови дни, броящи се от Коледа до Йордановден. И тези 12 дни били изпълнени с много магически действия и заклинания за здраве и плодородие през следващата стопанска година.