club50plus.bg

Предците ни вярвали, че Новогодишната нощ е изпълнена с вълшебна сила

Голяма част от обичаите и забавите по Коледа и Нова година в традиционния народен календар са остатък от древните януарски „календи”, празнувани навред, докъдето стигали границите на Римската империя. В една прочута реч от ІV век, посветена на календите, е открито интересно описание на първите празнични дни:

„Всичко тогава е в движение, всичко се радва, всичко е в повишено настроение. Навсякъде се пие и слага богата трапеза, разкош цари в къщата на богатия, но и в къщата на бедния се слага нещо по-добро от обикновеното.
Щедростта се проявява и към другите. Поток от подаръци се излива на всички страни..."

Авторът Либаний разказва как всички порти се окичвали с лаврови клончета и друга зеленина, как особено през нощта никой не спи и всички у дома или на улицата се отдават на песни, игри и закачки. Разказва как се играело с увлечение на кости (на хазарт) и как на петия ден празничната радост се понижавала и хората без радост се връщали към работата си подобно на коне, които след дълго прекъсване отново биват впрегнати...

Да си припомним какво е било традиционното празнуване на Нова година по нашите земи

Приготвяне на обредни хлябове с различна форма и фигури, предсказания за щастие, опитване на късмета в хазартни игри, богата трапеза, която не се вдигала цяла нощ. И всичко това нямало нищо общо с християнството, защото в същия този ІV век Григорий Назиански съветва новопокръстените да не празнуват Нова година „с шумна светска радост, но по божествен начин"; да не увенчават вратите си и да не блестят къщите от светлина, да не кънтят от музика, а „да се търси светлина, която осветява Христовата черква".

Предците ни вярвали, че Новогодишната нощ е изпълнена с особена, вълшебна сила, защото се явява граница между старото и новото. Вярвали, че каквото се пожелае, ще се сбъдне. Затова и не спирали предсказанията и гаданията през тази вечер.

На Новогодишната празнична трапеза трябвало да се чувства изобилието

Задължително присъствала баница с късмети. Момите скривали първата си хапка под възглавницата и когото сънували през нощта, вярвали, че за него ще се омъжат. Гадаело се и по дряновите пъпки, пуснати в огъня. Чиято пъпка подскочи и пукне, значи ще бъде здрав и пъргав през годината.

През ХVІІІ век на границата между Франция и Германия възникнал обичай да се окичва борово дръвче с подаръци и свещи. У нас този обичай е отбелязан за първи път през 1878 година, току след Освобождението. С магията на първия ден на Новата година са свързани и

други ритуали

Най-характерният е сурвакането. Пожелаване и осигуряване на благополучие, за което можело да се разчита на магическото докосване със сурова клонка. Сурвакарските благопожелания не се пеят, а се декламират като речитатив:

„Сурва, сурва година,
Весела година.
Голям клас на нива,
голям грозд на лозе.
Пълна кесия на шия,
пълна къща с коприна.
Червена ябълка в градина.
Живо здраво до година
До година до Амина."

По първите думи в благословията празникът се нарича и Суроваки или Сурваки. Интересни са хипотезите за произхода на думата. Предполага се, че идва от прилагателното „сур", изчезнало в литературния език. Среща се в старите народни песни: „сур елен" – със значение на бодър, жизнен. В училището на живота със същия корен е и прилагателното „суров". „Суровицата" е тояга, която не е изсъхнала и може да пусне корен. Дряновата пръчка има пъпки и може да пусне листа и цветове. И украсата върху сурвачката символизира криещата се в дряновата пръчка възпроизводителна сила. Тя е символ на очакваната с нетърпение пролет, когато всичко отново ще се събуди.

Намесата на църквата при празнуването на Нова година е била по-слаба, отколкото на Коледа, и затова тук карнавалните игри, придружени с оргастични елементи са по широко разпространени. В Пернишко, Радомирско, Дупнишко и Кюстендилско маскираните дружини са известни като сурваскари, в Софийско – като джамаларе, в Благоеврадско – бабугери, в Брезнишко – „невеста". Със символичните си действия те трябвало да прогонят злите сили, които могат да напакостят на хората в мръсните „погани" дни до Йордановден.

В първия ден на Новата година е запазен и друг обичай на гадаене – топене на пръстени, Ладуване. Чрез магията на словото девойките се надявали да си осигурят щастлив семеен живот.

В навечерието на празника момите от селото се събирали в „честита къща" – където съпрузите са в първи брак, с живи и здрави деца. Тук донасяли бяло котле с „мълчана вода" (при носенето на която не се говори). Всяка мома пускала в котлето предварително приготвена китка от зелена чимширена клонка, усукана с червен конец (против уроки), на която е завързан „нишан" (белег), по който девойката ще си я познае. Това може да е пръстен, обеци, гердан, гривна...

Котлето с китките се поставяло да пренощува „под звездите".

В православния календар първият ден на януари е посветен на св. Василий

В Софийско на Васильовското хоро, което се играело от всички за здраве, момиче, „майчино и бащино (с живи родители), вадело китките и започвали наричанията. Това са кратки песни – припевки, изпълнявани от останалите девойки. С тях се наричало за близка или по-далечна женитба; за щастие в женитбата; гадаело се за какъв момък ще се омъжи момичето, притежателка на китката; какъв ще бъде късметът й...

„Жълто було трески сбира" (Момата ще пристане)
„Зряла дуля и презряла." Ще се омъжи стара/
„Русо зайче на пъртинка" или „Сам си здравчец на камъче." (Ще се омъжи за сирак)

„На иглица Вичирица". (Ще се омъжи за терзия – шивач).
Всяка припевка се съпровождала от обръщение – припев „Ой, ладо ладо, момиче младо"...

През 1889 година „Сборника за народни умотворения, наука и книжнина" започва своето вековно летоброене. На първите страници са поместени два фолклорни материала на Христо Попконстантинов. Изследвайки архаичността на родопското наречие – тройното членуване в говора, Христо Попконстантинов привежда за пример едно наричане на Суровак, с което се влизало в дома на стопанина. Преди това сурвакарите отивали на реката и момчето, което ще изрича благословията, повдигало от там, най-големия камък, който може да носи. Влизайки в къщата, то пущало пред стопанина речния, още мокър валчест камък, с думите:

„Какну е текла рекана прис каменес.
Ноай да ти текот парите в кисьоата; и
каксу ми тежи каменес в ракисе
соай да ти тежот парите в кисьоата..."

И без да сбъркаме архаичното тройно членуване в родопското наречие, нека си пожелаем:

„Както е текла там онази река през този камък,
тъй да ти текат парите в кесията; и
както тежи тук този камък в ръцете ми;
тъй да ти тежат парите в кесията..."