club50plus.bg

Играта на съдбата

Симо седеше на първия ред и плачеше… Музиката от рояла го подлудяваше и той заби глава между коленете. Сдържаше се да не хлипа, за да не наруши тишината и вниманието, с което публиката следеше изпълнението на седемгодишният малчуган. Само миг след последния акорд и залата се разтресе от бурните аплодисменти… Чак тогава Симо заплака с глас… Една млада дама изведе мъничето, което придърпа белия бастун на слепците, подпрян на рояла.

Детето, напълно сляпо, бе любимото внуче на Симо, неговата болка и наказание, най-тежкото възмездие, което човек получава за греховете си сторени преди години – волни или неволни.

Всичко започна толкова отдавна – когато Симо тичаше и се гонеше из туфите трева по стадиона с другите момчета от квартала, „изобретили" какви ли не игри, за да впечатлят 13-14 годишните съседки момиченца, които се навъртаха около тях.

Последната измислица бе хит – с пластмасови тръбички издухваха и се замеряха с фунийки от вестник, накрая залепени с лепило ,,Кале" и с вмъкната топлийка. Ударът гарантираше победа, а ударените дълго помнеха болезненото убождане на иглата. Тази вечер Симо бе във вихъра си – целеше всички от раз... докато Пламен не изпищя и не се свлече на земята, като се държеше за окото. Попадението бе на неточното място, в неточното време. Симо се притесни, а Пламен затича към къщи. Не се мярна три дни по опустелия стадион, а Симо не смееше нито да попита, нито да го потърси. В края на седмицата из квартала тръгна слух – Пламен е ослепял с едното око.

Родителите му дори не знаели за случилото се, защото той упорито крил тайната 3-4 дни, докато окото се инфектирало напълно и вече нямало накъде... Започнаха фамилни войни, разправии, кой виновен и кой какво е трябвало да направи... Последваха операции в Германия, опити за корекции и... изкуствено око. И болката в душата на Симо, защото той не го бе искал това. В тази игра той можеше да е на мястото на Пламен и иглата можеше да се забие в неговото око...

Минаха годините, но Симо не можа да се примири с онзи стъклен поглед, който го блъсваше отсреща като стена всеки ден на улицата. Измести семейството си в близко градче и някак си успя да се откъсне от кошмара на вината... До онзи ден, в който с грейнало лице чакаше пред родилното отделение първото си внуче и то момче. Само, че младата лекарка смутено ги извика в коридорчето и закърши ръце като им подаваше малкото вързопче:

- Не зная как да ви го кажа, но трябва – внучето ви е напълно сляпо и с двете оченца. Поради по-ниско тегло трябваше да престои малко в кувьоз, имало е токов удар, кислорода е подаден в по-голяма доза и е отлепил и двете ретини безвъзвратно... Съжалявам.
- Симо се свлече като убит на близкия стол. „НЕ-Е, ТОВА НЕ МОЖЕШЕ ДА Е ИСТИНА!!!" Но беше самата истина и то за цял живот. Другото бе измислица – че онова е отминало и се е забравило... Възмездието го бе смачкало като с парен чук. „Око за око..." – не за око, а за две и то чии...? На това крехко като порцелан ангелче, което никога не щеше да разбере какви са цветовете на дъгата, колко е синьо морето и небето, колко е шарена есента. А той трябваше да му разказва приказки за аленото гребенче или за Златокоска...
- Дядо, аз хубав ли съм ?! – стресна го гласът на малкият пианист, който се гушна в него.