club50plus.bg

В чест на светите баташки мъченици

Мълвата говори, че Хасан бил някога кротко момче, с очи пъстри като поляните пълни с цветя наоколо, косите му златни къдрици ограждали миловидното му лице. Но един ден турци грабнали момчето, заедно с неговите другарчета и ги отвели далече зад Цариград. Там го остригали, сменили му името българско, дали му нова вяра. Растял Хасан в Анадола, в еничарски казарми вкаменявал сърцето си, изстудил очите си, втвърдил волята да наложи волята на падишаха по цялата негова империя. Минали години, изсъхнал коренът му, очите му сякаш скреж изпускали и затрупвали черната земя. Свечери ли се Хасан си лягал с надежда да запази единствения си останал спомен от детството му. Присънвала му се майка му, седнала на голяма скала насред реката край село, реши косите си дълги, гледа го милно и му говори:

- Ела, слънце мое, помогни ми да извадя косите си от реката, че все по-тежки стават! – Той стои на брега и я гледа, а той вдига ръце да я стигне, но от тях кърви потичат, черна родна кръв пада по скалата. Кръвта плисва по лицето й, косите й попиват от нея, покриват очите, страните й. От потоците кръв се надига реката, приижда още. От нея глави се подават на мъже, жени и дечица невръстни. Талази от кръв нахлуват отвсякъде, повличат скалата, отнасят и майка му, Събужда се Хасан облян в студена пот, разтрива очи, гони съня. И така всяка нощ, от години.

Препуска Неда, Хасан я преследва и все повече я настига. Разбира, че няма да му избяга и решава да го надвие с хубостта си, да го победи с хитрост. Навлиза в реката препречила пътя му. Сяда на скала по средата на руслото й. Разплита косите си, пуска ги на воля и започва да ги реши. Пристига Хасан, гледката на мига го приковава. Гледа и не разбира сън ли сънува, или ясно вижда това пред себе си. „Значи ти си Хасан Бесния – подвиква му Неда. Лицето й кротко, скрито зад гъстите водопади от черни коси. Сепва се свирепия еничар, вади ятагана си и тръгва към скалата. Острието се влачи по дъното, прави бразда между речния камък, а от нея кръв започва да блика.

- Ставай – ревва Хасан – ставай да те водя при султана!
- Води ме, щом искаш, но първо ми помогни да си разреша косите, красива и чиста той да ме види!

Вдига Неда косите си, лицето белоснежно грейва пред свирепия поглед на Хасан. Очите й се забиват като стрели в неговите, после потъват навътре, стигат сърцето му и се забиват дълбоко. Там изчезват. Хасан отскача назад, преплита крака, подхлъзва се и пада по гръб в реката. А тя се смее и му говори:
- Ако не знаеха, че си Хасан Бесния, щях да си река, че за пръв път жена доближаваш! – смехът й плисва над главата му в красива седмоцветна дъга.

- Хапни! – Но тя се отдръпва:Денят постепенно угасва, залезът изтънява светлината, сенки изплуват отвсякъде, покрива ги мрак. Тънка луна разрязва небето и увисва над двама. Ярки звезди им светят с малки фенери и премигват озадачени. Седят край огъня Неда и Хасан а той я подканя:

- Не ща да взимам ни залък от твоята кървава ръка! Поглежда го косо, но неговите очи започват да плуват в неговите. Лицето му остава каменно, а очите му ледени късове. Но отвътре сърцето му искрица запалва огньове, те го поглъщат по цялата снага, горят го, клади го обвиват от всички страни, изсипват върху него дъжд от въглени, заличават го вълни, облива го треска. Влюбва се Хасан, бесния, лудия, влюбва се в Неда.

Вятър извива от тъмното и ги заобикаля в кръг, припукват съчки, огнени езици се понасят нагоре, трепери въздухът, поляната кипи от оживели сенки. Леки безтегловни стъпки повалят треви и храсти, нечий глас извиква:
- Слънце мое, родова кръв проливаш. Слънце мое, братска кръв тече по земята!

Сепва се Хасан от унеса, грабва горящ клон, с другата вади ятагана. От далечината пропълзява сянка, не върви, а плува, носи се по въздуха, стига огъня и сяда между Хасан и Неда. Черна сянка, забрадена с дълги коси. Черни и тежки. Изважда сянката гребен и започва да ги реши. Гледа в Хасан и мълчи. Гледа я Хасан, а клонът догаря, ръцете му лед сковава, ятаганът залепва за кожата му.

„Родна кръв проливаш, Слънце мое, Асене. Братска кръв!" – казва сянката, обръща безликата си глава да го огледа още веднъж и бавно се стопява в мрака.

Хвърля Хасан горящия клон, а той описва огнена дъга, прелита, изсвистява и тупва в тревата. После изтлява. Сянката никъде я няма, вятърът бие в клоните.

- Ето ги пак, всичките ги виждам – продумва Хасан ни на сън, ни на яве. – всичките дето съм посякъл, все към мен вървят и стенат, и плачат, и жалят...
- А сега кого видя? – пита го Неда. – Чия сянка пропъди?
- На майка ми – едва издумва Хасан – сянката на майка ми пропъдих.

Вървят по тясната планинска пътечка – тежки стъпки на бесния еничар кънтят, до тях ситно върви най-красивата мома в нашата земя. Слънцето огрява, вдига се и започва да лее огън отгоре им. Върховете сякаш въздишат, склонове стръмни, ронливи отмерват стъпките им, камък се търкулва и додето стигне до долу в клисурата, на прах става. Гледа Хасан, не може да надвие сърцето му хубостта на Неда, предава се. А тя го гледа и решава с коварство да пребори Хасана. Спират за почивка. Неда се отпуска на сянка, Хасан също присяда и започва да точи ятагана си, да скрие погледа си от нея. Хасан й подава фереджето, да се закрие, та да не я гледа. Но тя уж неволно го изпуска, а то полита над клисурата, притреперва от въздушната струя и потъва някъде в дъното. Да отведе Неда при султана без фередже не може, заповед има. Гневен Хасан тръгва надолу след султанското покривало, да го намери и даде на Неда. Но склонът е стръмен, ронлив, камъни се търкалят надолу, на пясък стават в дъното на клисурата. Хасан се препъва, търкулва се и полита надолу по склона. Неда скача на коня и хуква далече.

Колкото повече се отдалечава, толкова повече нещо я спира, дърпа я. Връща се при Хасан. Той виси на последен клон, на метър от гърлото на зейнала пропаст. В главата й глас й нашепва: „Родна кръв е това, не го оставяй, да не се погуби! Обръща се Неда. Черната сянка от снощи седи на ръба на пропастта и на нея говори. Ръка подава на Хасан над клисурата – на него изедника, убиеца, ръка му подава! Родна, братска ръка му подава. Сърцето й се свива, въздух не й стига. Измъква Хасан, после го премята над коня, хуква край клисурата към прохода. Но не слизат в селото, ще ги погубят, ако на пътя излязат. Тръгват нагоре към заснежените върхове на Родопа планината, да скрият дълбоките й пазви тези клети душици.

Върви Неда, води кончето си, на него Хасан простенва, а изпод краката им трева нова пониква, разцъфват цветя, билки ухаят. Пътечка право нагоре в планината ги отвежда. Привечер спират до самотна пастирска колибка. После в кошарата блеят овчици, огнище гори весело, ухае на чорбица, в колибката застлано легло широко. Неда се грижи за раните на Хасан. Ден и нощ ги изтрива от кръвта засъхнала, налага раните с мехлем и билки. До Хасан неотменно лежи ятаганът. Щом го докосне Неда, от него сто тона излизат и огласят колибата. Плаче ятаганът, скован от смърт и сълзи. Само една ръка разстояние до ятагана и Неда само с един замах с острието може да погуби Хасана. Но в очите й сълзи изплуват, сърцето й хлопа, бяга Неда навън, бяга на самия връх в планината и изплаква сълзите по злощастната си участ.

Така минават месеци, година. Неда превързва тежките рани, налага ги с билки и му пее. Както пее и нарежда, така сърцето й се обръща, притреперва нещо в гърдите й, разбира, че това е любов. Обича Хасан Бесния.

Той вече не може при султана да я отведе, ще загуби главата си да се върне в селото, няма жив човек да завари. А кой ли бяга от любовта си? Заживяват двамата горе до звездите и при вятъра в планината.

Неда седи сама с детето пред огнището, вари гозба вкусна, чака Хасан да се върне със стадото. Но изведнъж земята затреперва, тресе се колибата, обръщат се менци, котлето пада, разлива се мляко на пода. Неда бързо навън излиза, а пред очите й страшна картина. Черна вълна човешка покрила върхари и всичко наоколо. Десет хиляда султанска войска напредва, най-отпред на кон със златни копита самият султан я води. Води за връв самия Хасан полужив и полумъртъв, с очи в кърви ослепени, препъва се Хасан и вика отдалече:
- Бягай Недо, грабвай детето и бягай!

Грабва Неда детенцето си, но спира на прага. Къде ще отиде, всичко завардено около нея. Оставя детето в сандък обрамчен с вериги, изважда ятагана на Хасан. Щом го докосва тежък плач отеква в главата й. Чужда смърт сковава гърдите й. „Сбогом чедо!" – целува челото на детенцето си Неда, после излиза.

Навред дето око стига почернено от народ, десет хилядна султанска войска за нея е дошла. Сам султанът начело. Вятърът вие жално и довява горчивия вкус на смъртта. Дава знак султанът и войник тръгва към Неда. А тя стои самичка с лице бяло и сълзи пресъхнали. Детето плаче, треперят ръцете й. Без бой се не давам – казва си Неда и връзва косите си. Щом лицето й видя аскерът, мъжете до един се влюбват. В тях огньове пламват, клади горят по Недина хубост.

Приближава бавно войникът с очи вперени в Неда, протяга ръка да я докосне, но щом я докосва, пада в краката й. Вдига отново ятагана Неда с длани впити в кървава дръжка, готова да пореже следващия войник и със смъртта да го венчае. Но втория войник вместо ятаган да вдигне, в очите я гледа, ръка й протяга, росно цвете й подава.

Изпуска Неда ятагана и рухва на колене. Повдигат я войниците и я понасят. Вятърът духва, планината пробужда, тревата се люшва като жалостна майка, кога си чедо оплаква. Нозете на Неда се влачат, стръкове жилави се сплитат, стискат я силно, пълзят нагоре, като вериги до кръста, ръцете. Връзват я здраво, дърпат войниците, дърпа я планината. Теглят я войниците, планината не пуска, всяко стръкче – верига за нея. Изпод тревите Неда трепери.
После всичко свършва. Небето се отваря, тревите пускат Неда, тя в сянка се превръща. Султанът й отдръпва косите, лицето и бледо, каменно, но още по-красиво. Очите й празни, цялата им хубост отнесена.

Султанът заповед дава, всичко да палят. Лумват огньове, но огън колибата не обзема. Всеки път щом факли приближат, отнася ги вятър, огънят угасва. В този миг на горест тихи стъпки се чуват. Пак леко тревите полягат, овцете проблейват. Разплисква се менче, някой носи още топло млякото, студен повей, дъх топъл довява. Аромат на треви и билки изпълва колибата. Лека ръка повдига Хасан, призрачни думи отекват в ума му:
- Хайде, чедо, Слънце мое, Асене, стани детето е гладно. Нахрани го!

Всички мъртви, посечени от Хасана, го повдигат на крака, изправят го. Планината подема тиха песен приспивна. Чува се гласът на Неда.

първа част