Заговори кръв родна, първа част

Normal_snimka

В чест на светите баташки мъченици

„От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе."

В чест на светите баташки мъченици, обявени за светци в календара на българската святост – новомъчениците от Батак светци на народа, наредени до другите герои, борили се за свободата на България.

Когато Стоян Сарафа се зажени, селската врачка му каза: „Ще ти се роди красива щерка, черноока, белолика, с тънка снага и обичлива. От тая щерка по-хубава няма да има. Ще я гледаш като писано яйце, но ще дойдат турците и ще ти я отнесат...".

Заживя Стоян с булката си, роди му се щерка – черноока, белолика, красива. Расте, хубавее, по-хубава няма из цяло Българско. Един ден Стоян излиза навън, гледа, дворът пълен с мъже, върволица извън двора, та чак зад баирите. „Дошли сме – казват – поклон да сторим, мома Неда да измолим."

Започна се поклонът. Три месеца се ниже върволицата, Неда не взима никого. Всеки ден в краката й изсипват злато, сребро и сърма. Мълвата стига до султанските чертози. Султанът пожелава Неда за неговите хареми. Прогонва той всичките си жени, губи съня си, вика везира си и му поръчва да изпрати най-кръвожадния еничар да му доведе момата. Дава му черно фередже да я забулят с него, ако някой успее да види лицето й, да му отрежат главата и да я посипят с прах и пепел.

Везирът пише султански ферман и го изпраща на Хасан Али. Викали му Бесния, дето минел пали, сече, насилва, убива, реки кръв потича от раята към правоверния бог. Когато султанският ферман го намира, Хасан покръства цяло село. Седи на мегдана Хасан, заобиколен от стоте си еничари и сече глави гяурски. А той им казва преди това: „Отказваш ли феса, главата си губиш, за секирата се венчаваш! Никой не сменя вярата си, глави се търкалят по стръмните сокаци на селото.

Освен обирите, наченали различни мъки да причиняват на българите – да насилват уплашените жени. Но срещнали, такова отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба нито една стаена страст не успявала да получи удовлетворение. Жените си служили с ноктите, зъбите, с малки дървета, бакъри, ножчета и други подвижни тела като оръжие... Кръвта затекла. Със звероподобно ръмжене палачът се палел с все по-голяма отвратителност. Към касапина повели един гол човечец, който сам си подложил глава на дръвника. Касапинът издигнал топора и с див рев я стоварвал с всичката си сила върху лежащия човек... Глух удар, но главата стояла още на тялото. Топорът се издигнал повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и мъченикът направил едно малко движение, не за самозащита, не за отбрана, не от страх, а за да си подложи по на място врата, за да отбегне по нататъшните помахи на касапина... Последвал нов удар..., и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника. След малко и втора отсечена глава,... и трета глава... Кръвта тръгнала на потоци по земята! Смъртоносните удари следвали един след друг, придружавани от диво-радостни ръмжения, отваряли вратата на вечността за мъчениците-християни...Жените и децата с жаловитите си гласове като че затвърдявали отчаянието... Башибозуци и еничари заградили къщите отвсякъде и започнали.

Виждайки всичко това звездите са застинали в потрес от чудовището в човека!

Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти никого не безпокояли! Тук там се чували само гласове на бозайничета... Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Хората сами повдигали мъртвите си близки и чистели място за себе си. Бащата заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните ръце на насилниците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, полагал я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискайки го за последно и за сетна раздяла в обятията си, отмествал го настрана върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!

Така правел и бащата със заклания си син, брат с брата, и роднина с роднина, приятел с приятел, мъченик с мъченик-светец. Всеки от поробителите, считал себе си за задължен да заколи няколко християни и всеки вярвал, че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-сигурно ще бъде възнаграден на оня свят... Всеки се трудел да не остане по-долен от другарите си, да събере по възможност повече пари и дрехи... Освен клането на дръвника наченало и друго. Казвали, че ако някой се съгласявал да стане турчин, ще го оставят жив. Такъв нито един не се намерил. Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела на друга. Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската касапница се разширила.

Най-напред жените завеждали до дръвника, облечени само с риза. Започнали като мъжете да ги събличат голи и да ги колят като овце на заколение... Това било по-гнусно, по-отвратително и по-сърцераздирателно зрелище, отколкото представлявало клането на мъжете. Жените показвали същата мъжествена и в същото време хипнотична готовност към смъртта, както и мъжете. Всичко изглеждало неизказано жалостиво и ужасяващо. Повеждали майката на дръвника, а децата й припкали около нея, притискали се помежду кокалите й, хващали се за тялото й произнасяли трогателно и по детски обичното: „Мамо! Мамо!" – повтаряли горките и оглеждали презрително мъчителите. Поглеждали сърцераздирателно, жаловито и умоляващо към сухите очи на злочестата майка, от която не получавали нищо друго, освен отчаяние и празен поглед... Мамо! – продължавали те най-после обърнати към главорезите за милост и пощада, после поглеждали с любов и преданост майката си, която вече слагали на дръвника. После отметвали разпиляната дълга коса помежду краката й. Децата оставали неподвижни на местата си. Гледали без сълзи майчината отсечена глава и чакали своята съдбина!

Взимали от ръцете на майката детето, отсичали му главата. Тя се хвърляла обезумяла върху нея, вземала я, целувала я, докосвала с уста кръвта, докато и нея съсекат на части... Друга майка притискала в обятията милата си рожба и не искала да се раздели до последната минута с нея, не давала да мине в ръцете на безсърдечните човешки зверове, докато не се смесила кръвта й с тази на любимата й рожба.

За няколко часа клането свършвало. Не оставал нито един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които отървали живота си, но били взети за робство и потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела. На отделно място били женските и детските и по всичкия селски площад били разхвърляни меса и човешки глави – все с отворени и въздигнати към небето очи!...

Подават на Хасан султанския ферман, а той къса печата, чете и се мята на коня. Плюе в кървавия прах и ядно говори, че се е клел пред падишаха правоверни да провожда до Аллаха, а не жени за султана да гони. Но заповедта си е заповед, тръгва Хасан.

Пристига пред Стоянови врати, вади ятаган и хлопа с дръжката от слонова кост. Пада верига, порти се отварят, Стоян посърнал отваря. Хасан нахлува в двора и реве силно:
-Дошъл съм да водя дъщеря ти при Султана. – Над него вятър вдига прах на гъсти облаци и се сипе върху стоте еничари. Още казва Хасан:
- „Забули я и я доведи, че времето е малко, чака ни дълъг път до Цариград".

Стоян взима фереджето и тръгва към одаите, където най-красивата девойка го гледа с поглед тъжен и жален. „Забули се Недо!" Но момата хвърля фереджето и хуква през тайна порта, извежда младо конче и хуква навън с всички сили. Прелетява дувара, профучава през Хасан и неговите верни хора, прехвърля реката и поема към Балкана.

Хасан гледа дирята прашна след непокорната мома, а лицето му остава спокойно, само лявото му око слабо потреперва. После ревва със силен глас:

- Като се върна тук ходжа да пее насред селото, всички хора да са правоверни! – и отпрашва след момата, бесен и яростен, че думата му не е послушана. Затова му викат Бесния, заради реките от кръв, потекли от всяко село, дето е минал ятаганът му. А от реките мъртви глави се подават и го гледат с очи мъртви, застинали в упрек. Така повежда след себе си цяла върволица от хора, всеки, който бива посичан от ятагана на Хасан, застава най-отзад и го следва навсякъде подире му, и в ден и в нощ. Така препуска Хасан еничарят, а мрачната върволица го следва безмълвна, безлика и обвинителна.

Следва продължение


Създадена на 17.05.2014 г.

Коментари

Все още няма коментари